Та­зи го­ди­на се на­вър­ши­ха 9 го­ди­ни от смърт­та на лю­би­мия ми учи­тел, ди­ре­к­тор на учи­ли­ще и  при­мер за об­ще­с­т­ве­ник, кой­то се раз­да­ва­ше без ос­та­тък.

То­ва бе Ан­гел Ни­ко­лов Ди­ми­т­ров,  ос­та­нал длъ­жен на съ­п­ру­га­та си Цве­тан­ка и две­те си дъ­ще­ри Да­ни­е­ла и Кре­ме­на, за­що­то не им е по­с­ве­тил мно­го от вре­ме­то си, но пък е съ­з­дал кра­т­ко без­цен­но по­е­ти­че­с­ко бо­га­т­с­т­во за тях, за лю­би­ми­те му съ­ще­с­т­ва в жи­во­та.

Ем­б­ле­ма­ти­ч­но за Ли­те­ра­ту­рен клуб “Йор­дан Кръ­ч­ма­ров” Бал­чик, в кой­то чле­ну­ва­ше,  е сти­хо­т­во­ре­ни­е­то “Цве­тя”, ре­да­к­ти­ра­но от Кръ­с­тьо Дрен­с­ки през фе­в­ру­а­ри 2000 г. и пу­б­ли­ку­ва­но в на­шия ве­с­т­ник, а по-къ­с­но и във в.”Пен­си­о­не­ри”:

“Цве­тя кра­сят и мо­я­та гра­ди­на./Но есе­ни край тях щом ми­на,/ те спи­рат ме и ми­с­ля до за­б­ра­ва-/ от тях след вре­ме ни­що не ос­та­ва./ За­що ли тъй за кра­т­ко са ро­де­ни?/Зе­ле­ни­те им кре­х­ки ве­ни/ без­ми­ло­с­т­но ка­жи ми кой пре­се­че?/Съ­в­сем увя­х­на­ли са ве­че./ Ко­му е ну­ж­на та­зи орис зла? Ни­ма за тях я ня­кой по­же­ла?/На­ли гра­ди­на­та ми без цве­тя/ е пу­с­та ка­то уга­ри­те тя? / Тъй мно­го ис­кам в мо­я­та гра­ди­на/цве­тя, до­ри във сняг и мраз да има!”                   С обич е на­пи­сал сти­хо­ве и за Бал­чик, кой­то му ста­ва ка­то ро­ден град:

“Бал­чик е мо­ят при­с­тан/ към ста­рост тук ще на­к­ло­ня. / И в зе­мя­та ка­то ко­рен ще ос­та­на/ ве­ч­но­ст­та да по­д­с­ло­ня!”.                     Ан­гел Ди­ми­т­ров е ро­ден в с.Гло­гин­ка, Тър­го­ви­щ­ко. За­вър­шил е гим­на­зия в По­по­во, а Учи­тел­с­ки ин­с­ти­тут в Шу­мен. Учи­тел­с­т­вал е в с.Со­ко­ло­во, с.Тра­в­ник, с.Би­ло, с.Кра­пец, с.Го­ри­ча­не и от 1960 г. в Бал­чик. Из­ве­с­тен е с пе­да­го­ги­че­с­ко­то си май­с­тор­с­т­во ка­то ди­ре­к­тор на ОУ “Ан­тим I”Бал­чик, а по-къ­с­но ка­то че­с­тен ко­му­нист, ин­с­т­ру­к­тор в ОбК на БКП в Бал­чик и про­ф­съ­ю­зен де­я­тел.   На не­го­ва­та 70-го­ди­ш­ни­на мла­да­та бал­чи­ш­ка по­е­те­са Сте­ф­ка Кер­че­ва, ав­тор на хим­на на град Бал­чик, му по­с­ве­ща­ва те­зи сти­хо­ве: “…И не­ка Ви грее ед­ни­ч­ка­та ми­съл, че туй, що сте да­ли, е има­ло сми­съл.”                Пак през 2000 г. в на­шия ве­с­т­ник пу­б­ли­ку­ва­х­ме не­го­ва­та “Зим­на при­ка­з­ка”, ко­я­то е ка­то ве­ч­на­та зим­на  пе­сен на вре­ме­то: “Във ста­я­та се спу­с­ка мра­ка,/при­я­т­но пе­ч­ка­та бум­ти,/ ча­со­в­ни­кът ри­т­ми­ч­но тра­ка,/ по­х­ло­п­ват ста­ри­те вра­ти./На­вън­ка вя­тъ­рът лу­ду­ва,/ не­мир­но в кло­ни­те иг­рай,/ в ко­ми­ни­те то­ку на­х­лу­ва/ и ис­ка вси­ч­ко да уз­най./ За­с­лу­шан в пе­сен­та по­з­на­та,/ мен вла­с­т­но га­ли ме съ­нят – / над бя­ла­та по­к­ри­в­ка на зе­мя­та/ на­де­ж­ди пре­ле­с­т­ни кръ­жат.”

Жи­во­та Ан­гел Ди­ми­т­ров от­ра­зя­ва­ше с бо­га­то чу­в­с­т­во за ху­мор и спра­ве­д­ли­вост.

На 21 ок­том­в­ри 1998 г. в на­шия ве­с­т­ник ние за­пе­ча­та­х­ме не­го­ва­та “По­зи­ция”: “Го­ля­ма е но­ви­на­та по ефи­ра,/ вре­ме­то ми­на­ва, тя не спи­ра./ Ис­кат Клин­тън да бъ­де снет,/ с Мо­ни­ка бил в своя ка­би­нет./  Ка­к­во­то там се слу­чи/ и Хи­ла­ри в съ­да на­у­чи…/ Си­гур­на би­ла сле­да­та:/ ли­чат по ро­к­ля­та пе­т­на­та./ Ед­ни се тю­х­кат: тъй му се па­да,/ за­б­ра­ви­ли, че Мо­ни­ка е мла­да./На все­ки та­къв ат­лет,/ би му се за­ви­ло свет./  Пре­зи­дент от­да­в­на е чо­ве­ка,/ но до­пу­с­ка таз по­с­тъ­п­ка ле­ка./ За­ви­ж­дат кри­ти­ка­ри дръ­з­ки,/ а той по­с­тъ­п­ва про­с­то мъ­ж­ки./  Хи­ла­ри пред нас мъл­чи,/ но яв­но в къ­щи го гъл­чи./ Ед­ва ли има във све­та съ­п­ру­га/ гор­да, че мъ­жът и ля­га с дру­га./  Виж, ко­га­то е ди­с­к­ре­т­но,/ слу­чай­но, ми­мо­ле­т­но,/ вси­ч­ко свър­ш­ва кра­т­ко./И жи­во­тът про­дъл­жа­ва сла­д­ко.”            Са­мо­к­ри­ти­ч­но и са­ти­ри­ч­но гле­да на се­мей­с­т­во­то си той: “Да ка­жем, пра­ва е же­на­та,/ че не уви­ра ми гла­ва­та./ Но мал­ко къ­с­но ми се стру­ва/ над своя из­бор да уму­ва!”

Оти­де си Ан­гел Ди­ми­т­ров. Но ос­та­на не­го­ви­ят за­вет: “Ис­кам до­б­ри да са хо­ра­та,/ не­ка един за друг да ми­ле­ят,/ не­ка из­че­з­не уг­ро­за­та,/ ве­ч­но в ужас и страх да жи­ве­ят./  Все­ки ден убий­с­т­ва, гра­бе­жи,/ все­ки ден на­сил­ни­ци гру­би!/ Че­з­нат бла­го­ро­д­ни стре­ме­жи,/ все­ки ден в зло до­б­ро­то се гу­би!”

Смея да ка­жа, че пър­ви ние, то­га­ва в.”Мор­с­ки те­ле­г­раф”, пу­б­ли­ку­ва­х­ме на 29 ап­рил 1996 г. не­го­во­то “За­що?”: За­що ед­ни жи­ве­ят хар­но, / в охол­с­т­во, си­ти и със пар­но?/За­що на­ро­дът обе­д­ня­ва/ в со­б­с­т­ве­на­та си дър­жа­ва?/ Ре­ду­ва­ха се през го­ди­ни/ уп­ра­в­ни­ци – чер­ве­ни, си­ни,/ка­то ми­ни­с­т­ри, де­пу­та­ти,/а пък все ло­ши ре­зул­та­ти!/ Ко­му бе ну­ж­на таз раз­ру­ха,/ на­ти­ка­ла ни в про­паст глу­ха?/Ро­ят се пар­тии раз­ли­ч­ни,/ но все за сме­т­ки­те си ли­ч­ни!”               Бла­го­да­ря по­с­мър­т­но на Ан­гел Ди­ми­т­ров, че бе един от пър­ви­те гра­ж­да­ни на Бал­чик, кой­то оце­ни уси­ли­я­та ни да ро­дим и съ­г­ра­дим един нов ве­с­т­ник, от кой­то ще има ну­ж­да все­ки, ве­че 20 го­ди­ни: “Ве­с­т­ни­ци има мно­го и раз­ли­ч­ни/ не­за­ви­си­ми, пар­тий­ни, еро­ти­ч­ни,/ но един сред тях се от­ли­ча­ва/ и все­ки тря­б­ва да го по­лу­ча­ва./ За жи­во­та във вси­ч­ки сфе­ри/ чо­век във не­го ще на­ме­ри./ И ми­с­ля, че на­и­с­ти­на съм прав:/ то­ва е “Мор­с­ки те­ле­г­раф”!/ Ре­до­в­но, кой­то го че­те,/ мъж, же­на или пък де­те,/ ще бъ­де със жи­во­та в крак/ и до­го­ди­на ще се або­ни­ра пак.”

Мо­же би Ан­гел Ди­ми­т­ров ни ча­ка нас, се­бе­по­до­б­ни­те, в оня свят, кой­то Го­с­под му е от­ре­дил! “Го­с­под е с все­в­ла­с­т­на во­ля,/ не­го ре­кох да по­мо­ля,/ в дру­го цар­с­т­во да ме де­не,/ с ей та­ки­ва ка­то ме­не./ Не в по­до­бие на Ада/ и към Рая да не спа­да./ Та по­пи­тах: “Бо­же, де го?”/ Той от­вър­на: “Ти си в не­го”.

Мир на ду­ша­та на учи­те­ля, по­е­та и чо­ве­ка Ан­гел Ди­ми­т­ров!

Ма­ру­ся КО­С­ТО­ВА