“Сте­фа­не, за­що не по­мо­г­не­те на чо­ве­ка, за жи­во­та на де­те­то му ста­ва въ­п­рос? С те­зи ду­ми се об­ръ­ща ка­пи­тан Олим­пий Па­нов към своя стар при­я­тел Сте­фан Стам­бо­лов в ед­на есен­на ве­чер на 1884 го­ди­на.

Слу­ч­ка­та се ра­зи­г­ра­ва в лу­к­со­з­ния ре­с­то­рант на хо­тел “Бъл­га­рия”. Съ­ра­т­ник на Стам­бо­лов от въ­с­та­ни­че­с­ко­то вре­ме от Тър­но­в­с­ко е до­шъл в мла­да­та бъл­гар­с­ка сто­ли­ца да тър­си по­мощ и па­ри за ле­че­ни­е­то на бол­но­то си де­те. То­га­ва Сте­фан Стам­бо­лов е пре­д­се­да­тел на На­ро­д­но­то съ­б­ра­ние, но ве­че се очер­та­ва ка­то най-вли­я­тел­на­та ли­ч­ност в Кня­же­с­т­во­то.               Стам­бо­лов е по­ка­нил вер­ния си дру­гар от оне­зи сла­в­ни вре­ме­на – ед­но, за да си при­по­м­ни за тях и да се по­из­тъ­к­не пред Олим­пий, кой­то по вре­ме на Ап­рил­с­ко­то въ­с­та­ние учи в Па­риж, дру­го – за да го ви­дят ста­ри­те му ак­ра­ни, с ко­и­то за­е­д­но са вди­га­ли въ­с­та­ние ка­къв го­лям чо­век е ста­нал.

На­и­с­ти­на, бе­д­ни­ят учи­тел от Тър­но­в­с­ко не мо­же да по­з­нае в то­зи гор­до из­п­ра­вен чо­век, об­ле­чен във фрак, ня­ко­га­ш­ния дри­пав  хъш, кой­то се е крил в до­ма му и за­е­д­но са пра­ви­ли съ­за­к­ля­тия. Въ­п­ре­ки ис­к­ре­на­та мол­ба на чо­ве­ка с бол­но­то де­те, Стам­бо­лов от­ка­з­ва. То­га­ва се на­ме­с­ва ка­пи­тан Па­нов и го пи­та – на­ли има­те там фон­до­ве, спе­ци­ал­но за та­ки­ва це­ли? А Стам­бо­лов от­си­ча – ня­ма как, ед­ва сме до­ш­ли на власт, ка­к­во ще ста­не, ако за­по­ч­нем да уре­ж­да­ме сво­и­те хо­ра, на­ли “ста­ри­те ще ни изя­дат с пар­ца­ли­те”. По­к­ру­са­та на мо­ле­щия е без­мер­на.

А в то­зи раз­го­вор про­б­ля­с­ват и пър­ви­те ис­к­ри­ци на сблъ­сък ме­ж­ду Стам­бо­лов и ка­пи­тан Па­нов. То­зи не­при­ми­рим сблъ­сък ще до­ве­де са­мо след две го­ди­ни и по­ло­ви­на до раз­с­т­ре­ла на офи­це­ра по при­съ­да, ут­вър­де­на ли­ч­но от не­го­вия ня­ко­га­шен при­я­тел. През те­зи две го­ди­ни, оба­че, Олим­пий Па­нов ще ста­не на­чал­ник на бъл­гар­с­ка­та ар­ти­ле­рия, ге­рой от сра­же­ни­я­та при Сли­в­ни­ца, уча­с­т­ник в пре­в­ра­та сре­щу княз Але­к­сан­дър Ба­тен­берг и в офи­цер­с­ки­те бун­то­ве в Ру­се и в Си­ли­с­т­ра, за­вър­ши­ли с не­го­вия и на дру­ги ге­рои от Сръ­б­с­ко-бъл­гар­с­ка­та вой­на, ка­то ма­йор Ата­нас Узу­нов, раз­с­т­рел. А още пре­ди та­зи сре­ща офи­це­рът-ар­ти­ле­рист ве­че е за­пи­сал име­то си в бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия ка­то Гъ­лъ­ба, ка­к­то ла­с­ка­во го е на­ри­чал Лю­бен Ка­ра­ве­лов.               “Олим­пий Спи­ри­до­нов Па­нов е ро­ден на 17 юни (29 юни) 1852 го­ди­на в Шоп Та­ра­к­лия, Бе­са­ра­бия. На­в­ре­ме­то се­мей­с­т­во­то му бя­га от Пле­вен­с­ко в Ру­сия, след ка­то дя­до му Па­но е пре­бит до смърт от тур­ци­те, а имо­тът им е раз­г­ра­бен и опо­жа­рен. За­вър­ш­ва Бол­г­ра­д­с­ка­та гим­на­зия през 1867 г. и про­дъл­жа­ва об­ра­зо­ва­ни­е­то си в Те­х­ни­че­с­ко­то учи­ли­ще за шо­се­та и мо­с­то­ве в Бу­ку­рещ.

В Ру­мъ­ния се за­по­з­на­ва с Лю­бен Ка­ра­ве­лов, Ан­гел Кън­чев и Па­на­йот Хи­тов. От 1872 до 1874 го­ди­на, в най-жар­ко­то ре­во­лю­ци­он­но вре­ме, ко­га­то Ле­в­с­ки оби­ка­ля и бу­ни бъл­гар­с­ки­те зе­ми, е член и се­к­ре­тар на Бъл­гар­с­кия ре­во­лю­ци­о­нен цен­т­ра­лен ко­ми­тет в Бу­ку­рещ. Там ста­ва един от лю­бим­ци­те на Лю­бен Ка­ра­ве­лов, кой­то го на­ри­ча “моя Гъ­лъб”.

През  1875-1876 г. сле­д­ва стро­и­тел­но ин­же­нер­с­т­во в Па­риж, след ко­е­то се връ­ща в Бу­ку­рещ, ста­ва по­д­п­ре­д­се­да­тел на Бъл­гар­с­ко­то цен­т­рал­но бла­го­т­во­ри­тел­но об­ще­с­т­во (1876). Уча­с­т­ва в на­би­ра­не­то на бъл­гар­с­ки до­б­ро­вол­ци за Сръ­б­с­ко-тур­с­ка­та вой­на, на ко­я­то тол­ко­ва се е на­дя­вал при­я­те­лят му Сте­фан Стам­бо­лов за ус­пе­ха на Ап­рил­с­ко­то въ­с­та­ние. От Бу­ку­рещ да­ти­ра и при­я­тел­с­т­во­то му с бъ­де­щия ви­ден по­ли­тик. През Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на Олим­пий Па­нов е опъл­че­нец в 1-ва ро­та на 1-ва Опъл­чен­с­ка дру­жи­на. Уча­с­т­ва в бо­е­ве­те при Ста­ра За­го­ра. За про­я­ве­на хра­б­рост е про­из­ве­ден в офи­цер­с­ко зва­ние пра­пор­ш­чик. Про­я­вя­ва се и на Ши­п­ка. На­г­ра­ден е с “Ге­ор­ги­е­в­с­ки кръст”. Още в ру­с­ка­та вой­с­ка ста­ва ко­ман­дир на по­лу­ба­та­рея в Пла­нин­с­ка­та ба­та­рея.       След Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то за­вър­ш­ва Ми­хай­ло­в­с­ка­та ар­ти­ле­рий­с­ка ака­де­мия в Санкт Пе­тер­бург (1880-1883 г.). По­с­тъ­п­ва в бъл­гар­с­ка­та зем­с­ка вой­с­ка ка­то ко­ман­дир на 2-ра по­лу­ба­та­рея от пла­нин­с­ка­та ба­та­рея, след ко­е­то е стар­ши ба­та­ре­ен офи­цер в 12-та ба­та­рея в Шу­мен. В края на 1884 го­ди­на по­е­ма ко­ман­д­ва­не­то на 5-а ба­та­рея на 1-ви ар­ти­ле­рий­с­ки полк. То­га­ва все още ос­но­в­ни­те ко­ман­д­ни по­зи­ции в бъл­гар­с­ка­та вой­с­ка се за­е­мат от ру­с­ки офи­це­ри. Ве­д­на­га след Съ­е­ди­не­ни­е­то на Кня­же­с­т­во Бъл­га­рия и Из­то­ч­на Ру­ме­лия през 1885 го­ди­на и по­с­ле­д­ва­ло­то, по за­по­вед на им­пе­ра­тор Але­к­сан­дър Тре­ти, из­те­г­ля­не на ру­с­ки­те офи­це­ри, ка­пи­тан Олим­пий Па­нов е на­з­на­чен за на­чал­ник на ар­ти­ле­ри­я­та в бъл­гар­с­ка­та ар­мия. По вре­ме на Сръ­б­с­ко-бъл­гар­с­ка­та вой­на мла­ди­ят ка­пи­тан има ре­ша­ва­ща ро­ля за по­бе­да­та на бъл­гар­с­ки­те вой­с­ки в Сли­в­ни­ш­ко­то сра­же­ние.

На тре­тия ден от би­т­ки­те – 7 но­ем­в­ри ка­пи­тан Па­нов из­ве­ж­да ма­ло­б­рой­ни­те за­щи­т­ни­ци от ук­ре­п­ле­ни­я­та в цен­тъ­ра на Сли­в­ни­ш­ка­та по­зи­ция сре­щу Дрин­с­ка­та ди­ви­зия.

Ата­ка­та пре­до­т­в­ра­тя­ва сръ­б­с­кия кон­т­ра­у­дар към ри­да Три уши и за­т­вър­ж­да­ва ус­пе­ш­ния за­вър­шек на би­т­ка­та. Ата­ка­та на Ме­ка Црев и Три уши е за­по­ч­на­та от Бдин­с­кия полк с ко­ман­дир ка­пи­тан Ма­рин Ма­ри­нов по за­по­вед на ро­т­ми­с­тър Ана­с­тас Бен­де­рев. Мла­ди­те офи­це­ри не се съ­о­б­ра­зя­ват с ре­ше­ни­е­то на Ко­рон­ния во­е­нен съ­вет да се во­дят са­мо от­б­ра­ни­тел­ни бо­е­ве, до­ка­то при­с­ти­г­нат по­д­к­ре­п­ле­ни­я­та от Юж­на Бъл­га­рия и сме­ло ата­ку­ват сър­би­те, ка­то ги об­ръ­щат в бя­г­с­т­во. Пре­ло­мът на Сли­в­ни­ца от­ва­ря пъ­тя към сър­це­то на Сръ­б­с­ко­то крал­с­т­во. Пи­рот е  пре­в­зет, пъ­тят към Ниш и Бел­г­рад и към дво­ре­ца на аг­ре­со­ра крал Ми­лан Об­ре­но­вич е на­чер­тан в пла­но­ве­те на на­ши­те во­е­на­чал­ни­ци. Тайн­с­т­ве­на ви­зи­та на фрон­та на ав­с­т­ро-ун­гар­с­кия по­с­ла­ник граф Ке­вен­хю­лер-Меч оба­че спи­ра на­с­тъ­п­ле­ни­е­то. На 9 де­кем­в­ри ка­пи­тан Оли­п­мий Па­нов се увен­ча­ва със сла­ва­та на по­бе­ди­те­ли­те, ка­то по­д­пи­с­ва па­к­та за при­ми­рие със Сър­бия.                 През ап­рил 1886 го­ди­на Па­нов е на­з­на­чен за ко­ман­дир на но­во­с­фор­ми­ра­на­та ар­ти­ле­рий­с­ка бри­га­да с чин ма­йор. След пре­в­ра­та на 9 ав­густ, це­лящ де­т­ро­ни­ра­не­то на княз Але­к­сан­дър Ба­тен­берг, Олим­пий Па­нов за че­ти­ри дни (12-16 ав­густ) е во­е­нен ми­ни­с­тър във вре­мен­но­то пра­ви­тел­с­т­во на Пе­т­ко Ка­ра­ве­лов. По­с­ре­д­ни­чи ус­пе­ш­но за пре­до­т­в­ра­тя­ва­не на въ­о­ръ­жен сблъ­сък, убе­ж­да­вай­ки про­ти­в­ни­ци­те на Ба­тен­берг да на­пу­с­нат Со­фия пре­ди при­с­ти­га­не­то на вой­с­ки­те, ос­та­на­ли вер­ни на кня­за. След не­у­с­пе­ха на пре­в­ра­та е аре­с­ту­ван. През но­ем­в­ри  е увол­нен от ар­ми­я­та по по­до­з­ре­ния за уча­с­тие в за­го­во­ра във Во­ен­но­то учи­ли­ще за сва­ля­не на Ре­ген­т­с­т­во­то. Пра­ви­тел­с­т­во­то на Ра­до­с­ла­вов го ин­тер­ни­ра в Ло­веч, а по-къ­с­но  го ек­с­тер­ни­ра в Ру­мъ­ния. В Бу­ку­рещ Па­нов се вклю­ч­ва в ре­во­лю­ци­он­ния ко­ми­тет, кой­то по­д­го­т­вя въ­с­та­ние в Бъл­га­рия. По ня­ка­к­ва стран­на иро­ния на съ­д­ба­та, то е на­со­че­но сре­щу не­го­вия ня­ко­га­шен най-до­бър при­я­тел Сте­фан Стам­бо­лов, за­с­та­нал на­че­ло на Ре­ген­т­с­т­во­то след аб­ди­ка­ци­я­та на княз Ба­тен­берг.                 На 19 фе­в­ру­а­ри 1887 го­ди­на ма­йор Ата­нас Узу­нов вди­га в Ру­се во­е­нен бунт, кой­то тря­б­ва да да­де на­ча­ло на въ­с­та­ни­е­то. То тря­б­ва да пре­ма­х­не от власт Ре­ген­т­с­т­во­то на Стам­бо­лов и след то­ва да бъ­де по­тър­се­на по­мо­щ­та на Ру­сия за нов вла­де­тел и но­во уп­ра­в­ле­ние на стра­на­та. Олим­пий Па­нов пра­ви опит да се при­съ­е­ди­ни към бун­то­в­ни­ци­те, но е за­ло­вен още при пре­ми­на­ва­не­то на Ду­на­ва. Въ­п­ре­ки че не ус­пя­ва да се вклю­чи в бун­та, кой­то бър­зо е по­ту­шен, е осъ­ден на смърт и е раз­с­т­ре­лян за­е­д­но с во­да­чи­те му. Во­ен­ни­ят съд се ръ­ко­во­ди ли­ч­но от до­в­че­ра­ш­ния му ко­ле­га и при­я­тел ма­йор Ра­чо Пе­т­ров, а при­съ­ди­те са пи­са­ни под ли­ч­на­та ди­к­то­в­ка на Стам­бо­лов по те­ле­г­ра­фа. Ко­га­то май­ка­та на Стам­бо­лов го по­пи­та­ла – а с Олим­пий ка­к­во ще ста­не, Сте­фа­не, не­го по­не не мо­жеш ли да за­вар­диш, Стам­бо­лов мра­ч­но от­го­ва­ря – ут­ре за­па­ли ед­на свещ за ду­ша­та на Олим­пий.” /в.”Бъл­гар­с­ка ар­мия,25 ап­рил 2014 г./                    То­зи бор­бен бе­са­ра­б­с­ки бъл­га­рин не е за­б­ра­вен. И ка­то че­тем не­го­ва­та био­г­ра­фия се об­на­де­ж­да­ва­ме, че бъл­гар­с­ка­та ис­то­ри­че­с­ка па­мет е жи­ва в сър­ца­та на бъл­га­ри­те, не­за­ви­си­мо да­ли са в Бъл­га­рия, Тур­ция, Гър­ция, Ру­мъ­ния, Мол­до­ва, Ун­га­рия или дру­га­де по све­та. От Ни­ко­лай Пла­гов, ко­ор­ди­на­тор на бе­са­ра­б­с­ки­те бъл­га­ри – пре­сел­ни­ци в Се­ве­ро­и­з­то­ч­на Бъл­га­рия, на­у­чих, че ве­че е взе­то ре­ше­ние от Та­ра­к­лий­с­ка­та бъл­гар­с­ка об­щ­ност за по­с­т­ро­я­ва­не на нов па­ме­т­ник на Олим­пий Па­нов. И аз ви­дях, ко­га­то бях на Ме­ж­ду­на­ро­д­ния фол­к­ло­рен фе­с­ти­вал в Та­ра­к­лия /Мол­до­ва/, от­ре­де­но­то за па­ме­т­ник мя­с­то. То е на цен­тъ­ра, ре­дом до кме­т­с­т­во­то, му­зея и чи­та­ли­ще­то.      Най-го­ля­ма из­не­на­да за мен бе­ше да се за­по­з­ная с пра­в­нук на ви­д­ния по­бор­ник Олим­пий Па­нов. Пре­д­с­та­ви ми го от­но­во Ни­ко­лай Пла­гов, кой­то ка­то та­ра­к­ли­ец по ро­ж­де­ние, осо­бе­но ми­лее за сво­и­те ро­д­ни ге­рои. Дъл­го вре­ме, чрез раз­ли­ч­ни свои по­з­на­ти и ин­с­ти­ту­ции, той ра­бо­ти по из­дир­ва­не­то ро­д­ни­ни на Олим­пий Па­нов и тру­дът му се увен­ча­ва с ус­пех ка­то от­к­ри­ва Де­нис.    

Де­нис Ди­ми­т­ри­е­вич Га­б­ров го­во­ри с мен на оня чист ро­ден бъл­гар­с­ки език, на кой­то се въз­хи­ща­ва­х­ме през ця­ло­то вре­ме, до­ка­то бя­х­ме в Та­ра­к­лия и Твар­ди­ца /Мол­до­ва/през се­п­тем­в­ри та­зи го­ди­на. Не мо­же­те да си пре­д­с­та­ви­те кол­ко удо­в­ле­т­во­ре­на бях от то­ва за­по­з­нан­с­т­во – са­мо 36-го­ди­шен, во­е­нен ру­с­ки офи­цер, чи­я­то ба­ба Уля­на Афа­на­си­е­в­на и дя­до Ге­ор­ги Ива­нов Га­б­ров са го на­у­чи­ли и не­го на бъл­гар­с­ки език, ма­кар да са жи­ве­ли и са­ми­ят той да е ро­ден в Ла­т­вия, с.Ли­с­пая. Из­ця­ло бъл­гар­с­ко се­ли­ще. А ба­ба му е дъ­ще­ря на се­с­т­ра­та на Олим­пий Па­нов, кой­то не е бил же­нен, раз­с­т­ре­лян на 35-го­ди­ш­на въз­раст.            

Де­нис из­дир­ва бли­з­ки­те си и по­ч­ти е го­тов да на­пи­ше ро­до­с­ло­в­но­то си дър­во, за чи­е­то раз­к­ло­ня­ва­не и сам е до­при­не­съл. Има син Да­ни­ел, кой­то е ро­ден в Бъл­га­рия, във Вар­на, то­ч­но пре­ди ед­на го­ди­на. И то­ва не е слу­чай­но, сме­ем се с Да­ни­ел и се ра­д­ва­ме и на то­зи из­раз на бъл­гар­щи­на.       

За съ­жа­ле­ние пър­ва­та сре­ща с Де­нис в на­ша­та ре­да­к­ция про­дъл­жи твър­де кра­т­ко, за­що­то ка­пи­тан III ранг Га­б­ров има то­ч­но оп­ре­де­ле­но вре­ме за по­чи­в­ка на бре­га и се връ­ща на ко­ра­ба си то­ч­но, по ус­тав, ка­к­то е учил в Ка­ли­нин­г­ра­д­с­ко­то  во­ен­но учи­ли­ще.   

Пре­ди Ко­ле­да е ре­д­но да си спом­ним за вси­ч­ки бъл­га­ри, хри­с­ти­я­ни, пръ­с­на­ти по ця­ло­то зем­но къл­бо /без да е сил­но ка­за­но/, да се свър­жем за­ра­ди ро­д­нин­с­т­во­то си с тях и да си че­с­ти­тим пра­з­ни­ка, ка­то чу­в­с­т­во­то за бли­зост на­и­с­ти­на ни обе­ди­ни око­ло иде­я­та за Бъл­га­рия.          

Че­с­ти­та Ко­ле­да, Де­нис, на ця­ло­то ти се­мей­с­т­во, ка­к­то и на Ев­ге­ния Па­в­ло­ва, внучка на борбения бесарабски поп Паскал, по нястоящем уче­ни­ч­ка в До­б­рич, при чи­и­то ро­ди­те­ли в Та­ра­к­лия го­с­ту­ва­х­ме и па­зим кре­п­ко дру­ж­ба­та си с тях.

Ма­ру­ся КО­С­ТО­ВА