И то с от­к­ро­я­ва­ща се на­си­те­ност, по та­къв на­чин да те те­г­ли в без­к­рая на на­ши­те яв­ни и тай­ни же­ла­ния, стре­ме­жи, ком­пен­са­тор­ни ми­го­ве на съ­т­во­ре­на из­не­на­да. Имен­но то­ва е на­п­ра­ви­ла на­ша­та съ­г­ра­ж­дан­ка Ма­рия Пе­т­ро­ва Сто­я­но­ва със сво­я­та сти­хо­с­бир­ка ” GPS към се­бе си”.

Ед­на кни­ж­ка – по­с­ла­ние за тре­пе­т­ни съ­к­ро­ве­ни ми­го­ве, но с яс­ни пра­ви­ла и за­ко­ни за дви­же­ние, не са­мо в об­ла­ст­та на впе­ча­т­ле­ни­я­та. Бла­го­да­ре­ние на не­й­ния GPS, ние тръ­г­ва­ме  на­ля­во, на­дя­с­но, вни­ма­тел­но на­до­лу, ус­т­рем­но на­го­ре…Тя ни во­ди с изу­ми­тел­на то­ч­ност, ка­то вси­ч­ко е свър­за­но с пси­хо­ло­ги­я­та на въз­при­я­ти­е­то и ние по­лу­ча­ва­ме вза­им­но удо­в­ле­т­во­ре­ние: “Та­ка и не спря да се раз­хо­ж­даш в ду­ша­та ми./Кол­ко­то и да те го­ня,е не­у­с­пе­ш­но./От­но­во се връ­щаш./И ни­ко­га не про­пу­с­каш да вле­зеш -/ с обу­в­ки от из­ку­с­т­ве­на ко­жа.От­к­ро­ве­но фор­му­ли­ра­но във вси­ч­ки ас­пе­к­ти, с яс­на иде­ал­на ос на си­ме­т­рия, мон­ти­ра­но в стих. №19.         Бла­го­дар­но­ст­та на по­е­те­са­та към Юлия Ко­с­то­ва, Жо­ро, Ми­ха и Гиг, раз­к­ри­ва част от скри­то­то съ­дър­жа­ние на не­й­на­та при­з­на­тел­ност, ко­я­то не се из­чер­п­ва с пра­к­ти­че­с­ка­та и фи­зи­че­с­ка стой­ност на те­зи ду­ми, но и по­ка­з­ва как две­те стра­ни по­лу­ча­ват вза­им­но удо­в­ле­т­во­ре­ние. По­е­те­са­та по­д­чер­та­ва, че “то­ва не са един­с­т­ве­но сти­хо­ве,/ то­ва е път, път, кой­то из­б­рах да из­вър­вя”.

Ду­ми, ог­ра­де­ни с про­с­т­ран­с­т­во – без­б­ре­ж­но и без­к­рай­но, ка­то вик от лю­бов, ка­то вик за лю­бов: “…Ще те усе­щам, ще те чу­в­с­т­вам, ще те ди­шам…/ще те же­лая…И до­ри ще съ­у­мея/да те опа­зя – тол­ко­ва раз­ли­чен…/Слу­ч­ва ми се!/ Дру­го ни­що ня­ма сми­съл./”    Ка­къв код е из­по­л­з­ва­ла, за да вле­зе без взлом в ду­ша­та на ня­ко­го, мо­же би не на един­с­т­ве­ния, ала не­по­в­то­ри­мия, с пър­ви­ч­на си­ла. Ком­би­на­ция от ка­лей­до­с­ко­п­ни на­с­т­ро­е­ния, с осъ­ще­с­т­ве­ни вну­ше­ния, пре­д­с­та­в­ля­ва­щи ди­с­к­ре­т­ни по­с­ла­ния, с ос­но­в­на дви­же­ща си­ла: ка­че­с­т­во, трай­ност, пре­с­тиж…

“GPS към се­бе си” е ед­на ко­му­ни­ки­ра­ща кар­ти­на, ко­я­то но­си на­с­ло­же­на тайн­с­т­ве­ност – по­до­б­но ре­не­сан­сов ху­до­ж­ник, тя по­д­сил­ва мо­мен­ти­те с ин­тер­п­ре­та­ци­он­на от­во­ре­ност, кра­со­та­та, жи­во­т­вор­на­та то­п­ли­на, ко­я­то из­лъ­ч­ват из­пи­са­ни­те ду­ми. Сло­ве­с­ни по­с­ла­ния, за­га­дъ­ч­ни и при­мам­ли­ви, ни ка­рат да се втур­нем с де­т­с­ко въ­о­ду­ше­в­ле­ние и да от­к­ри­ем тай­на­та, скри­та в тях.

А Ма­рия е по­с­ти­г­на­ла май­с­тор­с­ки сво­бо­ден стих, за ко­е­то бла­го­ро­д­но и за­ви­ж­дам, тъй ка­то то­ва е тру­д­но, за­що­то тря­б­ва ку­ра­жа на де­те, про­ро­че­с­т­во­то на мъ­д­ре­ца, по­ри­ва на влю­бе­ния – ор­га­ни­чен до из­к­лю­чи­тел­ност.           Сти­хо­ве­те и са ка­то ра­ко­ви­на – за­га­дъ­ч­ни и пре­ди­з­ви­ка­тел­ни. Ма­рия е на­п­ра­ви­ла раз­бор на се­бе си – с не­й­на­та де­ли­ка­т­на пре­ме­ре­ност, не­на­т­ра­п­чи­вост и не­пре­в­зе­тост. Ад­ре­са­ти­те на не­й­ни­те чу­в­с­т­ва ще бъ­дем вси­ч­ки ние, ко­и­то с не­тър­пе­ние и на­ра­с­т­ва­що лю­бо­пи­т­с­т­во, ще оча­к­ва­ме но­ви­те сти­хо­ве на Ма­рия Пе­т­ро­ва Сто­я­но­ва, чрез чий­то GPS ще до­с­ти­г­нем до нея.

Ге­ор­ги ЙО­В­ЧЕВ

“Ще до­й­де лю­бо­в­та и ще раз­т­ре­би, сър­це­то из ос­но­ви ще пре­по­д­ре­ди и вся­ка скръб и па­я­жи­на в не­го ще пре­ра­бо­ти и ще из­це­ли!”

Бих ка­за­ла, че то­ва са про­г­рам­ни сти­хо­ве, на­пи­са­ни от Ма­рия Пе­т­ро­ва Сто­я­но­ва в не­й­на­та пър­ва кни­ж­ка “GPS към се­бе си”. Зна­чат, че ще на­ме­рим в нея не­й­ни­те лю­бо­в­ни из­жи­вя­ва­ния, не­й­но­то же­ла­ние да по­д­ре­ди в сър­це­то си чу­в­с­т­ва­та към лю­би­мия мъж, да из­це­ли скръ­б­та и вси­ч­ко, ко­е­то на­пи­ра в ду­ша­та и.

Тя не ис­ка оба­че да се про­ме­ня. Да бъ­де дру­га, за­ра­ди ко­го­то и да е: “За­по­м­ни ме та­ка – не­по­кор­на…не се по­в­та­рям…днес от дру­га по­со­ка из­г­ря­вам.” Съ­в­сем ка­те­го­ри­ч­но Ма­рия за­я­вя­ва: “Про­с­то ис­тин­с­ка. И та­ка ще ос­та­на!” Ако не при­е­ма лю­бо­в­та, тя ка­з­ва:

“По­с­та­вям те в гра­фа “ОНИЯ”, ко­и­то ду­ша­та ми не усе­щат!”

и на­и­в­но, но твър­до си по­же­ла­ва:

“Слу­ч­вай ми се. /Аз ще те жи­вея!”

Ето то­ва е лю­бо­вен апел, кой­то е до­с­то­ен да се на­ре­ди в све­то­в­на­та лю­бо­в­на ли­ри­ка.

Се­бе си Ма­рия оп­ре­де­ля ка­то мо­ми­че, ко­е­то ка­то се влю­би, ве­д­на­га му ли­чи. Ко­е­то вяр­ва в при­ка­з­ни чу­де­са. Ко­е­то не спи­ра да го­ни вя­тър­ни­те мел­ни­ци на жи­во­та. Ко­е­то ус­то­я­ва на бол­ка­та от не­с­бъ­д­ва­не. Ко­е­то не гу­би на­де­ж­да. “Аз съм от оне­зи мо­ми­че­та, при ко­и­то/ ра­ни­те вре­ме­то ле­ку­ва, а/ кур­шу­ми­те от ду­ша­та си ги ва­дят са­ми…”       То­ва, че е мла­да и че в на­ши­те ста­ри сър­ца по­ч­ва да пър­ха не­що, то е от спо­де­ле­ния по­рив на Ма­рия:

“Тър­си ме! Друг път ня­ма!/ За­ко­с­те­не­ли са сър­ца­та и на­де­ж­ди­те…/и лю­бо­в­та ка­то че е из­ма­ма, / без­к­рай­но лу­та­не…от­ча­я­ни ко­п­не­жи./  Тър­си ме! Там ня­къ­де съм – в ни­що­то./ Оча­к­ва­ща въл­ше­б­но­то си чу­до…/до из­не­мо­га ве­че съм раз­ни­ще­на, ог­ра­бе­на…А как же­лая да е дру­го../  Тър­си ме и не спи­рай да го пра­виш,/ че спреш ли и ос­та­тъ­ци­те ще уби­еш…/ До­ко­с­вай ме, до­ри със риск да се опа­риш,/ съ­би­рай ти сър­це­то ми – да го за­ши­еш./                   Най-че­с­то из­по­л­з­ва­ни­ят сим­вол на лю­бо­в­та – сър­це­то – е из­по­л­з­ван най-че­с­то и от Ма­рия:

“Но­ся сър­це­то си ви­на­ги с мен./ Но­ся и тво­е­то. Не ми те­жи./  “…за та­зи част от мен, ко­я­то ня­ма­ше я,/ но ве­че спи на то­п­ло във сър­це­то ми” “….От­дай се из­ця­ло на БЕ­ЗУ­С­ЛО­В­НА­ТА ЛЮ­БОВ.

За­що­то имен­но в то­ва е сми­съ­лът на сми­съ­ла. То­ва е си­ла­та, ко­я­то дър­жи зве­з­ди­те раз­де­ле­ни…

Сми­съ­лът не е в спа­се­ни­е­то, а в сре­щи­те!” “Не ис­кам мно­го от то­зи жи­вот. /Са­мо ня­кой, кой­то мо­же да по­не­се/ лю­бо­в­та ми…”           Сти­хо­ве­те на Ма­рия са “уют, уха­ние, аро­мат на пе­че­на ти­к­ва с мед и оре­хи, пу­ка­щи дър­ва в ка­ми­на­та, усе­ща­не за то­п­ли­на и спо­кой­с­т­вие”.

Те­зи оп­ре­де­ле­ния тя да­ва за на­пи­ра­ща­та в ду­ша­та и лю­бов, още в пър­ви­те сти­хо­ве на “GPS към се­бе си”.

Кол­ко пъ­ти въз­к­ли­к­ва­ме /се­га и в спо­ме­на/ ка­то мла­да­та по­е­те­са: “Не си оти­вай! Не­ка по­о­с­та­нем./ Та­ка ко­п­ня­ла съм за те­зи две ръ­це…/ та­ка съм тър­си­ла и ча­ка­ла, ме­ч­та­ла,/ че чак се пи­там слу­ч­ваш ли се или не./  “Не ми я взи­май, Го­с­по­ди, та­ка те мо­ля, / не ми от­не­май таз въл­ше­б­на нощ, / до­ри съ­ну­вай­ки по­не ве­д­нъж да зная,/ че се­бе си бях аз и то­ч­но с то­зи мъж!”       Сти­хо­т­во­ре­ние № 14 ме гра­б­на, за­ра­ди строй­ния ри­т­ми­чен строй и но­вия на­чин на пре­д­с­та­вя­не на жен­с­ка­та ме­ч­та за мъ­жът на ме­ч­ти­те, мъ­жът на бе­лия кон, мъ­жът, кой­то ни­ко­га ня­ма да има­ме в ре­ал­но­ст­та, но ви­на­ги ще бъ­де къ­де? – в сър­це­то:

“Мъ­жът, кой­то ис­кам, е ля­то- па­рещ, гре­шен, с вкус на мо­ре, с ше­пот на ди­во пре­пу­с­ка­ща ях­та, с кра­ен при­с­тан – мой­то сър­це. Мъ­жът, кой­то тър­ся, е про­лет – пти­че ято, про­бу­ж­да­не, све­т­ли­на… ка­лин­ка в тре­ва­та, пе­пе­ру­да във по­лет, кря­сък на пти­ца, уха­ние на цве­тя. Мъ­жът, кой­то ви­кам, е зи­ма – ви­е­ли­ца, пре­с­пи, за­ле­де­ни по­ля… Връ­х­ли­та­ща бу­ря, бя­ла пър­ти­на, ве­че­ря на све­щи, го­ре­ща ръ­ка. Мъ­жът, кой­то ча­кам, е есен. Ус­ми­в­ка. Мъл­ча­ние. Ти­ши­на. Ис­к­ри­ци в очи­те, не­с­ти­х­ва­ща пе­сен, ча­с­ти­ца от мо­я­та ве­ч­на ду­ша.

От­къ­де та­зи пър­ве­с­ки­ня в по­е­зи­я­та е на­ме­ри­ла та­ки­ва мъ­д­ри умо­за­к­лю­че­ния?

“Вся­ко пъ­ту­ва­не към чо­ве­ка,/ ко­го­то оби­чаш, е дъл­го./ То за­по­ч­ва с ми­съл за не­го, с въ­о­б­ра­жа­ем об­раз/ и про­дъл­жа­ва с тър­се­не­то му в ре­ал­ния свят./ Съ­пъ­т­с­т­ват те на­де­ж­да­та, же­ла­ни­е­то и енер­ги­я­та на лю­бо­в­та./ Вся­ко пъ­ту­ва­не към чо­ве­ка, кой­то е тво­я­та/ дру­га по­ло­вин­ка, е из­пъл­не­но с про­ти­во­ре­чия/ и съм­не­ния. / Не се от­ка­з­вай за­ра­ди тях. / Те са част от пъ­тя./ Ако си до­с­та­тъ­ч­но тър­пе­лив и си­гу­рен в се­бе си,/ сре­ща­та без­с­пор­но ще се слу­чи. По­вяр­вай!/ Аз ви­на­ги съм вяр­ва­ла в мно­го не­ща./ Се­га вяр­вам още по­ве­че./              То­ва сти­хо­т­во­ре­ние си го пре­д­с­та­вям ве­че пре­вър­на­то в пе­сен. Убе­де­на съм, че по­е­те­са и ком­по­зи­тор­ка ка­то Све­т­ла­на Ива­но­ва от на­шия ли­те­ра­ту­рен клуб и дру­ги би­ха го по­чу­в­с­т­ва­ли ка­то мен – сти­хо­т­во­ре­ние – пе­сен за при­я­тел­с­т­во­то.             “Да сре­щ­неш стар при­я­тел, / да го пре­от­к­ри­еш…/ да се по­чу­в­с­т­ваш с не­го ка­то у до­ма…/В очи­те му – все съ­щи – да от­к­ри­еш/ по мал­ко обич, то­п­ли­на, тъ­га…/ Да вър­неш вре­ме­то за миг на­зад,/ ко­га­то дни­те са би­ли та­ка ща­с­т­ли­ви,/на­и­в­но де­т­с­ки и из­пъл­не­ни със смях… /Две ти­ча­щи хла­пе­та – тъй кра­си­ви./ И ко­ле­ло­то, ста­ро­то, да ях­неш/ по пла­жо­ве­те и по­з­на­ти­те ба­и­ри, / да ня­маш вре­ме за­лък да си ха­п­неш/ от куп пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­ва и лу­до­рии./ за дни­те ни, при­я­те­лю, за ра­до­ст­та,/ за но­щи­те ни об­щи, за зве­з­ди­те,/ за на­ши­те ме­ч­ти и за гра­да,/ от­но­во, кой­то пъ­ти­ща­та ни пре­п­ли­та./     За­ра­ди ху­ба­во­то в жи­во­та, за лю­бо­в­та – “ще обър­на све­та” – се за­ри­ча Ма­рия и ще го сто­ри, най-мал­ко­то с още ху­ба­ви сти­хо­с­бир­ки.

Ма­ру­ся КО­С­ТО­ВА