Как се извайва с душа!
Nov 26th, 2014 | От Marusia | Category: В РЕГИОНАИ то с открояваща се наситеност, по такъв начин да те тегли в безкрая на нашите явни и тайни желания, стремежи, компенсаторни мигове на сътворена изненада. Именно това е направила нашата съгражданка Мария Петрова Стоянова със своята стихосбирка ” GPS към себе си”.
Една книжка – послание за трепетни съкровени мигове, но с ясни правила и закони за движение, не само в областта на впечатленията. Благодарение на нейния GPS, ние тръгваме наляво, надясно, внимателно надолу, устремно нагоре…Тя ни води с изумителна точност, като всичко е свързано с психологията на възприятието и ние получаваме взаимно удовлетворение: “Така и не спря да се разхождаш в душата ми./Колкото и да те гоня,е неуспешно./Отново се връщаш./И никога не пропускаш да влезеш -/ с обувки от изкуствена кожа.Откровено формулирано във всички аспекти, с ясна идеална ос на симетрия, монтирано в стих. №19. Благодарността на поетесата към Юлия Костова, Жоро, Миха и Гиг, разкрива част от скритото съдържание на нейната признателност, която не се изчерпва с практическата и физическа стойност на тези думи, но и показва как двете страни получават взаимно удовлетворение. Поетесата подчертава, че “това не са единствено стихове,/ това е път, път, който избрах да извървя”.
Думи, оградени с пространство – безбрежно и безкрайно, като вик от любов, като вик за любов: “…Ще те усещам, ще те чувствам, ще те дишам…/ще те желая…И дори ще съумея/да те опазя – толкова различен…/Случва ми се!/ Друго нищо няма смисъл./” Какъв код е използвала, за да влезе без взлом в душата на някого, може би не на единствения, ала неповторимия, с първична сила. Комбинация от калейдоскопни настроения, с осъществени внушения, представляващи дискретни послания, с основна движеща сила: качество, трайност, престиж…
“GPS към себе си” е една комуникираща картина, която носи насложена тайнственост – подобно ренесансов художник, тя подсилва моментите с интерпретационна отвореност, красотата, животворната топлина, която излъчват изписаните думи. Словесни послания, загадъчни и примамливи, ни карат да се втурнем с детско въодушевление и да открием тайната, скрита в тях.
А Мария е постигнала майсторски свободен стих, за което благородно и завиждам, тъй като това е трудно, защото трябва куража на дете, пророчеството на мъдреца, порива на влюбения – органичен до изключителност. Стиховете и са като раковина – загадъчни и предизвикателни. Мария е направила разбор на себе си – с нейната деликатна премереност, ненатрапчивост и непревзетост. Адресатите на нейните чувства ще бъдем всички ние, които с нетърпение и нарастващо любопитство, ще очакваме новите стихове на Мария Петрова Стоянова, чрез чийто GPS ще достигнем до нея.
Георги ЙОВЧЕВ
“Ще дойде любовта и ще разтреби, сърцето из основи ще преподреди и всяка скръб и паяжина в него ще преработи и ще изцели!”
Бих казала, че това са програмни стихове, написани от Мария Петрова Стоянова в нейната първа книжка “GPS към себе си”. Значат, че ще намерим в нея нейните любовни изживявания, нейното желание да подреди в сърцето си чувствата към любимия мъж, да изцели скръбта и всичко, което напира в душата и.
Тя не иска обаче да се променя. Да бъде друга, заради когото и да е: “Запомни ме така – непокорна…не се повтарям…днес от друга посока изгрявам.” Съвсем категорично Мария заявява: “Просто истинска. И така ще остана!” Ако не приема любовта, тя казва:
“Поставям те в графа “ОНИЯ”, които душата ми не усещат!”
и наивно, но твърдо си пожелава:
“Случвай ми се. /Аз ще те живея!”
Ето това е любовен апел, който е достоен да се нареди в световната любовна лирика.
Себе си Мария определя като момиче, което като се влюби, веднага му личи. Което вярва в приказни чудеса. Което не спира да гони вятърните мелници на живота. Което устоява на болката от несбъдване. Което не губи надежда. “Аз съм от онези момичета, при които/ раните времето лекува, а/ куршумите от душата си ги вадят сами…” Това, че е млада и че в нашите стари сърца почва да пърха нещо, то е от споделения порив на Мария:
“Търси ме! Друг път няма!/ Закостенели са сърцата и надеждите…/и любовта като че е измама, / безкрайно лутане…отчаяни копнежи./ Търси ме! Там някъде съм – в нищото./ Очакваща вълшебното си чудо…/до изнемога вече съм разнищена, ограбена…А как желая да е друго../ Търси ме и не спирай да го правиш,/ че спреш ли и остатъците ще убиеш…/ Докосвай ме, дори със риск да се опариш,/ събирай ти сърцето ми – да го зашиеш./ Най-често използваният символ на любовта – сърцето – е използван най-често и от Мария:
“Нося сърцето си винаги с мен./ Нося и твоето. Не ми тежи./ “…за тази част от мен, която нямаше я,/ но вече спи на топло във сърцето ми” “….Отдай се изцяло на БЕЗУСЛОВНАТА ЛЮБОВ.
Защото именно в това е смисълът на смисъла. Това е силата, която държи звездите разделени…
Смисълът не е в спасението, а в срещите!” “Не искам много от този живот. /Само някой, който може да понесе/ любовта ми…” Стиховете на Мария са “уют, ухание, аромат на печена тиква с мед и орехи, пукащи дърва в камината, усещане за топлина и спокойствие”.
Тези определения тя дава за напиращата в душата и любов, още в първите стихове на “GPS към себе си”.
Колко пъти възкликваме /сега и в спомена/ като младата поетеса: “Не си отивай! Нека поостанем./ Така копняла съм за тези две ръце…/ така съм търсила и чакала, мечтала,/ че чак се питам случваш ли се или не./ “Не ми я взимай, Господи, така те моля, / не ми отнемай таз вълшебна нощ, / дори сънувайки поне веднъж да зная,/ че себе си бях аз и точно с този мъж!” Стихотворение № 14 ме грабна, заради стройния ритмичен строй и новия начин на представяне на женската мечта за мъжът на мечтите, мъжът на белия кон, мъжът, който никога няма да имаме в реалността, но винаги ще бъде къде? – в сърцето:
“Мъжът, който искам, е лято- парещ, грешен, с вкус на море, с шепот на диво препускаща яхта, с краен пристан – мойто сърце. Мъжът, който търся, е пролет – птиче ято, пробуждане, светлина… калинка в тревата, пеперуда във полет, крясък на птица, ухание на цветя. Мъжът, който викам, е зима – виелица, преспи, заледени поля… Връхлитаща буря, бяла пъртина, вечеря на свещи, гореща ръка. Мъжът, който чакам, е есен. Усмивка. Мълчание. Тишина. Искрици в очите, нестихваща песен, частица от моята вечна душа.
Откъде тази първескиня в поезията е намерила такива мъдри умозаключения?
“Всяко пътуване към човека,/ когото обичаш, е дълго./ То започва с мисъл за него, с въображаем образ/ и продължава с търсенето му в реалния свят./ Съпътстват те надеждата, желанието и енергията на любовта./ Всяко пътуване към човека, който е твоята/ друга половинка, е изпълнено с противоречия/ и съмнения. / Не се отказвай заради тях. / Те са част от пътя./ Ако си достатъчно търпелив и сигурен в себе си,/ срещата безспорно ще се случи. Повярвай!/ Аз винаги съм вярвала в много неща./ Сега вярвам още повече./ Това стихотворение си го представям вече превърнато в песен. Убедена съм, че поетеса и композиторка като Светлана Иванова от нашия литературен клуб и други биха го почувствали като мен – стихотворение – песен за приятелството. “Да срещнеш стар приятел, / да го преоткриеш…/ да се почувстваш с него като у дома…/В очите му – все същи – да откриеш/ по малко обич, топлина, тъга…/ Да върнеш времето за миг назад,/ когато дните са били така щастливи,/наивно детски и изпълнени със смях… /Две тичащи хлапета – тъй красиви./ И колелото, старото, да яхнеш/ по плажовете и познатите баири, / да нямаш време залък да си хапнеш/ от куп предизвикателства и лудории./ за дните ни, приятелю, за радостта,/ за нощите ни общи, за звездите,/ за нашите мечти и за града,/ отново, който пътищата ни преплита./ Заради хубавото в живота, за любовта – “ще обърна света” – се зарича Мария и ще го стори, най-малкото с още хубави стихосбирки.
Маруся КОСТОВА