На ня­кол­ко пъ­ти през по­с­ле­д­ни­те го­ди­ни бал­чи­ш­ка­та об­ще­с­т­ве­ност раз­въл­ну­ва­но за­го­ва­ря за своя съ­г­ра­ж­да­нин Ми­льо Йо­чев, кой­то жи­вее в Бал­чик от 65 го­ди­ни и ве­че се е сра­с­нал с мо­ре­то и бре­га, с во­ен­но­то де­ло и ав­то­мо­би­ли­те. В мо­мен­та на 90 го­ди­ни, но с бо­ен войн­с­ки дух, го­тов да слу­жи в Аф­га­ни­с­тан, за ко­е­то бе съ­бе­се­д­ник на из­ве­с­т­ния жур­на­лист К.Ке­вор­кян, кой­то ка­то вси­ч­ки нас, не мо­же­ше да по­вяр­ва, че един ста­рец  мо­же да оти­де на вой­на. Гле­да­х­ме М.Йо­чев и ние по те­ле­ви­зи­я­та и се ди­ви­х­ме. Ли­ч­но аз бях гор­да, че е те­ле­ви­зи­он­на зве­з­да, ма­кар че К.Ке­вор­кян, кой­то за­ви­ж­дащ на го­ди­ни­те, кон­ди­ци­я­та  и здра­ве­то му, бла­го­с­к­лон­но, но и ви­со­ко­мер­но го апо­с­т­ро­фи­ра­ше /”ке­вор­ки­ра­ше”/

Ви­на­ги в цен­тъ­ра на съ­би­ти­я­та, ка­к­то се ка­з­ва, па­т­ри­от по ду­ша и сър­це,Ми­льо Йо­чев, за­е­д­но с по­кой­ния се­га Ге­ор­ги Пе­шев, на­с­ле­д­ник на пре­д­се­да­те­ля на ор­га­ни­за­ци­я­та на вой­ни­те от за­па­са и ре­зер­ва полк. Ла­тев, ле­тец, се­га съ­що по­кой­ник, по­де­ха през 1993г. и из­ка­ра­ха ус­пе­ш­но ак­ци­я­та за по­с­т­ро­я­ва­не на Па­ме­т­ник на па­д­на­ли­те във вой­ни­те от на­ша­та об­щи­на. Ня­ма по-до­с­то­ен сим­вол днес на пре­к­ло­не­ни­е­то ни пред де­ди­те ни, за­щи­ти­ли ро­ди­на­та. За­то­ва вси­ч­ки пра­з­ни­ци се ор­га­ни­зи­рат на пл.”21 се­п­тем­в­ри” пред Па­ме­т­ни­ка на вой­ни­те, па­д­на­ли за Оте­че­с­т­во­то.     При­я­т­но е да раз­го­ва­рям с то­зи мъ­дър чо­век. Да спо­де­лям не­го­ви­те спо­ме­ни. И още по-при­я­т­но е да пи­ша за не­го ка­то за един бал­чи­ш­ки фе­но­мен.        “Ро­дом съм от Ло­веч. До­й­дох от ле­ти­ще Те­лиш, къ­де­то бях оръ­жей­ник 6 го­ди­ни, а пре­ди то­ва бях 1 го­ди­на в ле­ти­ще “Ма­ри­но по­ле”. В Бал­чик се озо­вах на 1 март 1949 г.”- раз­ка­з­ва М.Йо­чев.            В то­га­ва­ш­на­та со­ци­ал­на дей­с­т­ви­тел­ност са се про­ве­ж­да­ли мно­го фе­с­ти­ва­ли и съ­с­те­за­ния: об­щин­с­ки, око­лий­с­ки, об­ла­с­т­ни. М.Йо­чев се съ­с­те­за­ва ка­то ле­ко­а­т­лет, бя­га­не на 100 м. и 3 км. Взе­ма мно­го пър­ви ме­с­та. От то­га­ва е дру­ж­ба­та му със Здра­в­ко Шо­пов /ко­пие и диск/, Ва­сил Ги­дул­с­ки /ско­ко­ве/ и Ди­ми­тър Пе­шев /бя­га­не/, ко­и­то от­да­в­на ве­че са сла­в­на бъл­гар­с­ка спор­т­на сла­ва. А М.Йо­чев ви­ж­дам, че все още по­д­ти­ч­ва бо­д­ро по бал­чи­ш­ки­те ули­ци, но­сещ нов, из­ра­бо­тен са­мо­ръ­ч­но от не­го  пла­кат или по­ли­ти­че­с­ка ка­ри­ка­ту­ра.

Мно­го­к­ра­т­но пъ­ту­ва по “Бо­те­ви­те стъ­п­ки” ка­то уча­с­т­ва пър­во с ко­ло­на от мо­то­ри, а по-къ­с­но с ко­ло­на от 100 ав­то­мо­би­ла, къ­де­то с пра­во е по­с­та­вен на­че­ло, спе­че­лил пре­хо­д­но­то зна­ме на БТС. М.Йо­чев ви­на­ги е го­тов да раз­ка­з­ва на мла­ди­те вси­ч­ко, ко­е­то е на­у­чил за на­шия сла­вен ре­во­лю­ци­о­нер Хри­с­то Бо­тев, за ис­тин­с­ко­то мя­с­то на не­го­ва­та ги­бел, за пъ­тя му към смърт­та и сла­ва­та. “Чрез АМК про­ве­ж­да­х­ме мно­го ав­то – мо­то по­хо­ди: от Бал­чик до р.Ро­по­та­мо, р.Ве­ле­ка, гр.Ви­дин, гр.Ру­се, гр.Пло­в­див и до ро­д­ния гр.Ло­веч.”

“На ед­на тре­ни­ро­в­ка пре­д­ло­жих да на­п­ра­вим Дру­же­с­т­во по ле­ка ат­ле­ти­ка “Чер­но­мо­рец”. То­ш­ко, ча­со­в­ни­ка­рят, при ко­го­то че­с­то се съ­би­ра­х­ме, обе­ща да ни сна­б­ди с еки­пи. Ле­ля му бе­ше шеф на про­ф­съ­ю­зи­те във Вар­на и чрез нея ни до­не­се еки­пи. На фла­нел­ка­та бе­ше бро­ди­ра­но “Чер­но­мо­рец” Бал­чик. През ля­то­то се про­ве­ж­да­ше об­що­вой­с­ко­во съ­с­те­за­ние в Со­фия. Мен не ме вклю­чи­ха в от­бо­ра, по­не­же не бях член на БКП или Ком­со­мо­ла, а са­мо на ОФ,  къ­де­то бя­ха вси­ч­ки. Съ­с­те­за­ни­е­то се
ка­з­ва­ше “Пар­ти­зан­с­ки марш”. Оп­ре­де­ле­ни­те за­ми­на­ха в Со­фия пре­д­ва­ри­тел­но, да тре­ни­рат на уси­ле­на хра­на. Един ден ко­ман­ди­ра на ди­ви­зи­я­та полк. Ва­си­лев, ме из­ви­ка и ка­за да тръ­г­на ве­д­на­га за Со­фия. Ка­то при­с­ти­г­на, ве­д­на­га да оти­да на иг­ри­ще­то. Там да тър­ся Кар­дам То­шев. Той щял да ми ка­же ка­к­во да пра­вя. Ця­ла нощ пъ­ту­вах и на су­т­рин­та бях в Со­фия.Оти­дох на иг­ри­ще­то. От­бо­ри­те бя­ха стро­е­ни ве­че за от­к­ри­ва­не на съ­с­те­за­ни­е­то.С Кар­дам оти­до­х­ме в съ­б­ле­кал­ня­та, за да се пре­об­ле­ка и там той ми по­ръ­ча още от стар­та да по­бе­г­на сприн­то­во, да ув­ле­ка дру­ги­те да се из­мо­рят и то­га­ва на­ши­те да ата­ку­ват. Тря­б­ва­ше да во­дя та­ка 2-3 ки­ло­ме­т­ра, а по­с­ле да се­д­на ня­къ­де и да ча­кам ли­ней­ка­та, за да се ка­ча в нея. На­и­с­ти­на сприн­ти­рах. Ос­та­вех да­леч зад се­бе си вси­ч­ки бе­га­чи. По ед­но вре­ме ве­че не ви­ж­дах ни­ка­къв съ­с­те­за­тел зад се­бе си и ре­ших да се­д­на ня­къ­де да ча­кам ли­ней­ка­та. За­пъ­тих се към ед­на бли­з­ка пей­ка и из­ве­д­нъж чух ня­кой да ви­ка: “Да­вай ба­те Ми­льо…Бал­чик! Бал­чик!” На ед­на ви­со­чи­на, зад пей­ка­та, го­ре,ви­со­ко, сто­ти­ци де­вой­ки и мла­де­жи-ком­со­мол­ци, съ­б­ра­ни на се­ми­нар в ки­но гра­д­че­то в “Бо­я­на”, За­фир­ка Ки­ря­ко­ва и Ди­ми­т­ров от Бал­чик, ви­ка­ха дру­ж­но с тях. Ня­ма­ше как да се­д­на пред тях и про­дъл­жих да бя­гам. Кро­сът “Пар­ти­зан­с­ки марш” бе­ше 25 ки­ло­ме­т­ра. Ни­ко­га не бях бя­гал по­ве­че от 5 ки­ло­ме­т­ра. Ужа­с­но ме бо­ля­ха кра­ка­та. Гу­мен­ки­те ми бя­ха мал­ки. Ед­ва ги обух. Ня­ма­ше дру­ги. Бол­ки­те в кра­ка­та се усил­ва­ха още по­ве­че, ко­га­то сли­зах на­до­лу към Со­фия от Ви­то­ша. На­в­ля­зох в иг­ри­ще­то. Хо­ра­та сто­я­ха спо­кой­но на ме­с­та­та си, не оча­к­ва­ха да съм съ­с­те­за­тел. На дру­гия край на ста­ди­о­на има­ше тер­мо­фор­ни ка­зан­че­та, пъл­ни с чай и аз тръ­г­нах към тях. В то­ва вре­ме по уре­д­ба­та ра­ди­о­ко­ла­та съ­о­б­ща­ва­ше, съ­о­б­ща­ва­ше, че един съ­с­те­за­тел се е от­къ­с­нал мно­го на­пред и ско­ро ще вле­зе в иг­ри­ще­то. Из­пих един чай, по­и­с­ках още един, но ми ка­за­ха, че не мо­же да ми да­дат. Зад мен ня­кой ка­за:”Мо­же, мо­же, дай­те му!”- Бе­ше ген.Стой­чев. Ка­к­ва е тая кръв по кра­ка­та ти, юнак? ” Се­д­нах на тре­ва­та и ле­кар съ­бу гу­мен­ки­те, пре­ми ми кра­ка­та от кръ­в­та и ви­дях, че вси­ч­ки­те ми пръ­с­ти на кра­ка­та бя­ха без но­к­ти. Из­тър­си­ха пла­т­нен­ки­те и но­к­ти­те па­д­на­ха в тре­ва­та. Ле­ка­рят ка­за, че са се от­ле­пи­ли за­ра­ди мал­ки­те гу­мен­ки. Кар­дам обя­с­ни на ге­не­ра­ла, че та­зи су­т­рин ид­вам от Бал­чик и за­що не са ме пу­с­на­ли да до­й­да с дру­ги­те. “Ком­со­мол­с­ка­та или пар­тий­на­та кни­ж­ка пра­вят спор­ти­с­та? Же­ла­ни­е­то, хъ­сът за по­бе­да го пра­вят! – из­ви­ка ге­не­ра­лът. Сва­ли ча­со­в­ни­ка си и ми го по­да­ри. По­с­ле на­ре­ди на шо­фьо­ра си да  бъ­де на мое раз­по­ло­же­ние ден-два, се­д­ми­ца, кол­ко­то по­же­лая. Да ме ка­ра, къ­де­то ис­кам.”

Си­ла­та на Ми­льо Йо­чев е в ор­га­ни­за­ци­я­та на АМК – Ав­то Мо­то Клуб, кой­то от­к­ри­ва в Бал­чик, след ка­то три пъ­ти хо­ди в Со­фия за раз­ре­ше­ние. Су­т­рин тръ­г­вал с мо­то­ра и ве­чер къ­с­но, пак с мо­то­ра, се връ­щал. На­к­рая по­с­ти­г­нал ус­пех. Към ДО­СО на об­ще­с­т­ве­ни на­ча­ла се съ­з­да­ва АМК. Ес­те­с­т­ве­но за пре­д­се­да­тел на клу­б­ния съ­вет е из­б­ран той.  “Да­дох мо­то­ра си за уче­б­на ма­ши­на. След вре­ме от­пу­с­на­ха щат. На­з­на­чи­ха за на­чал­ник клуб Вер­жил Бо­ри­сов, а за ин­с­т­ру­к­то­ри Хри­с­то Па­в­лов и Же­лю Ге­ор­ги­ев. Уве­ли­чи се и ма­те­ри­ал­на­та част. За кра­т­ко вре­ме се из­ди­г­на­х­ме на пър­ви­те ме­с­та ме­ж­ду ав­то-мо­то клу­бо­ве­те. За­ра­ди по­с­ти­г­на­та 100 % ус­пе­ва­е­мост на пър­во явя­ва­не на из­пит, по­лу­чи­х­ме пра­во из­пи­ти­те пред КАТ да се про­ве­ж­дат в Бал­чик, а не в ок­ръ­ж­ния цен­тър.”               Мал­ко хо­ра зна­ят, а дру­ги, ко­и­то са сви­де­те­ли, ве­че са по­кой­ни­ци, за­то­ва не­ка си при­по­м­ним и оди­се­я­та по съ­з­да­ва­не­то на ТО­ТО пункт в Бал­чик. “С Кар­дам То­шев ре­ши­х­ме да от­к­ри­ем ТО­ТО пункт в Бал­чик.Не бе­ше про­б­лем. От­к­ри­х­ме го, но фи­шо­ве­те тря­б­ва­ше да се но­сят във Вар­на и се пре­да­ват на Дру­же­с­т­во “Спар­так”, до хо­тел “Му­са­ла”. Вся­ка се­д­ми­ца ги но­сех с мо­то­ра до Вар­на. Още пър­ва­та го­ди­на до­й­де го­ля­ма зи­ма, с ви­е­ли­ци и на­си­пи. А хо­ра­та за Но­ва го­ди­на пу­с­на­ха мно­го фи­шо­ве. Път ня­ма за ни­къ­де. Сне­гът – дъл­бок и ва­ли мно­го. Мо­ли­х­ме се за ко­ле­сен или ве­ри­жен тра­к­тор, но ни­кой не не ис­ка­ше да пъ­ту­ва в тая ло­ша ви­е­ли­ца. Аз зна­ех ве­че ка­к­ви зи­ми има в Бал­чик и се по­д­го­т­вих за все­ки слу­чай още през ля­то­то. На­п­ра­вих къ­са ши­ро­ка дъ­с­ка ка­то ска, на ко­я­то в спе­ци­ал­но гне­з­до сла­гах пре­д­но­то ко­ле­ло, с те­же­с­ти, да ма­ч­ка сне­га, а на за­д­но­то ко­ле­ло – спе­ци­ал­ни въ­же­ни ве­ри­ги. Ня­ма­ше кой да за­не­се фи­шо­ве­те. Тря­б­ва­ше аз – про­дъл­жа­ва раз­ка­за си Ми­льо Йо­чев. Об­ля­кох ко­же­ния га­ще­ри­зон, сло­жих бо­не­то на гла­ва­та, очи­ла­та, бой­ния пи­с­то­лет с 2 пъл­ни­те­ля, ра­ке­т­ния пи­с­то­лет и ня­кол­ко ра­ке­ти в па­з­ва­та. В ра­ни­ца сло­жих па­т­ро­ни за ТТ – пи­с­то­лет.            Пун­к­тът на ТО­ТО-то бе­ше пъ­лен с хо­ра. Вси­ч­ки ме гле­да­ха учу­де­но как с мо­то­ра ще тръ­г­вам в та­ко­ва вре­ме.Взех фи­шо­ве­те и тръ­г­нах. По­ръ­чах на Кар­дам да се оба­ди по те­ле­фо­на, че пра­ща от Бал­чик мо­то­рист с фи­шо­ве­те. Ко­га­то при­с­ти­г­нах във Вар­на, мно­го хо­ра се стру­па­ха да ме ви­дят. Пра­щат ме в хо­те­ла да спя. Има за­то­п­ле­на стая., ром да ме за­г­рее, яде­не. От­ка­зах и тръ­г­нах об­ра­т­но за Бал­чик.”             Ка­то пре­сел­ник от ло­ве­ш­кия край, Ми­льо Йо­чев е со­ли­да­рен с пре­сел­ни­ци­те от Се­вер­на До­б­ру­джа, до­ш­ли да жи­ве­ят в Бал­чик след Кра­йо­в­с­ка­та спо­го­д­ба от 1940 г.Вси­ч­ки те ми­ле­е­ли за ро­д­ни­те си ме­с­та и бли­з­ки в Ру­мъ­ния. “Тър­сех на­чин да уре­дя при­я­те­ли­те си – пре­сел­ни­ци да оти­дат в  Ру­мъ­ния. След мно­го пе­ри­пе­тии ос­но­вах Ту­ринг клуб, на кой­то ста­нах пре­д­се­да­тел. Още пър­ва­та се­д­ми­ца от ос­но­ва­ва­не­то  на бъ­де­щия СБА, ор­га­ни­зи­рах гру­па. В ко­ло­на от 150 мо­то­ра, с бъл­гар­с­ки и ру­мън­с­ки зна­ме­на, при­с­ти­г­на­х­ме в Кон­с­тан­ца. Там се раз­де­ли­х­ме и уто­ч­ни­х­ме след кол­ко дни и в кол­ко ча­са ще се сре­щ­нем от­но­во, за да по­те­г­лим об­ра­т­но.” Пре­сел­ни­ци­те със съл­зи на очи и бла­го­дар­ност към Ми­льо Йо­чев тръ­г­ват към ро­д­ни­те си ме­с­та, към ро­д­ни­те си до­мо­ве и гро­бо­ве­те на сво­и­те де­ди. Ро­ди­те­ли­те ми, ко­и­то съ­що са би­ли с мо­тор, ше­п­не­ха кол­ко мъ­ка е ста­е­на в изо­с­та­ве­ни­те им къ­щи, кла­ден­ци, гра­ди­ни, ло­зя и ни­вя. Кол­ко зе­ле­ня­са­ли и бу­ре­ня­са­ли са ста­ри­те гро­бо­ве, на ко­и­то ве­че не ли­ча­ли бъл­гар­с­ки­те бу­к­ви.

Ка­то за­па­лен мо­то­рист, Ми­льо Йо­чев пра­ви и пър­ви­ят в Бъл­га­рия от­бор по мо­то­бол – фу­т­бол с мо­то­ри. Пра­вят се и ня­кол­ко, да­же ус­пе­ш­ни, сре­щи.

Ето мал­ко ис­то­рия за из­ве­с­т­на­та в ця­ла Бъл­га­рия во­ен­на ав­то­мо­бил­на шко­ла в Бал­чик, ко­я­то бе­ше и ка­зар­ма, и шко­ла за про­фе­си­о­нал­ни шо­фьо­ри. И вси­ч­ки ро­ди­те­ли ис­ка­ха мла­де­жи­те да из­ка­рат ка­зар­ма в Бал­чик.        “От цен­т­рал­но­то ръ­ко­во­д­с­т­во на ДО­СО, към ко­я­то бе­ше АМК, по­лу­чи­х­ме пре­д­ло­же­ние да от­к­ри­ем Ав­то­ш­ко­ла за до­на­бор­ни­ци, тъй ка­то има­х­ме от­ли­ч­ни ус­пе­хи до­то­га­ва. Има­ше та­ки­ва от ГК на БКП, ко­и­то не ис­ка­ха. Полк.Ан­д­ре­ев ни ка­за да тър­сим по­д­хо­дя­що по­ме­ще­ние .Ви­дях та­ко­ва в ста­ра­та ру­мън­с­ка ка­зар­ма в кв.”В.Ле­в­с­ки”. Но и мор­с­ки офи­це­ри ве­че я раз­г­ле­ж­да­ха, с яв­ни на­ме­ре­ния. Хо­дих до Со­фия по­не 4-5 пъ­ти. Ка­зар­ма­та би­ла към Вар­ша­в­с­кия до­го­вор и тря­б­ва­ло мно­го уго­вор­ки със съ­ве­т­с­ки­те во­ен­ни. Аз на­п­ра­вих, ка­к­во­то мо­жах, от ко­е­то съм до­во­лен. Вер­жил Бо­ри­сов ста­на от­го­ва­рящ за уче­б­на­та част в но­ва­та до­на­бор­на ав­то­мо­бил­на шко­ла, а аз – за ав­то­мо­би­ли­те.              Иде­я­та ми за из­г­ра­ж­да­не на Вза­и­мо­с­по­ма­га­тел­на ка­са, ка­к­ва­то има­ше в дру­ги пре­д­п­ри­я­тия, се осъ­ще­с­т­ви и в Ав­то­мо­бил­на­та шко­ла. От­на­ча­ло да­ва­х­ме по 100 лв. на же­ла­е­щи­те за за­ем, а по­с­ле и по ня­кол­ко хи­ля­ди ле­ва. Шко­ла­та съ­з­да­де мно­го ра­бо­т­ни ме­с­та. Сто­ти­ци се пен­си­о­ни­ра­ха там. С ра­дост се съ­би­ра­ме, те­зи, ко­и­то сме ра­бо­ти­ли в Шко­ла­та, за да си спом­ним до­б­ро­то в на­ша­та ра­бо­та.”        И пак, ако по­пи­та­те, кой стои в ор­га­ни­за­ци­я­та на те­зи въз­по­ме­на­тел­ни сре­щи,мно­же­с­т­во  бан­ке­ти, ек­с­кур­зии и ре­до­в­ни по­к­ло­не­ния пред во­ен­ни­те па­ме­т­ни­ци, ще ви от­го­во­ря – Ми­льо Йо­чев.

Ма­ру­ся КО­С­ТО­ВА.