Ак­тьо­рът Ни­ко­лай Уру­мов е ро­ден в Ка­вар­на, но из­ра­с­т­ва в Бъл­га­ре­во.

За­вър­ш­ва Бал­чи­ш­ка­та гим­на­зия през 1981 г., а през 1990 г. – ВИ­ТИЗ “Кръ­с­тьо Са­ра­фов”, спе­ци­ал­ност “Ак­тьор­с­ко май­с­тор­с­т­во за дра­ма­ти­чен те­а­тър”, в кла­са на проф. Ни­ко­лай Лю­ц­ка­нов.

В мо­мен­та е ак­тьор e от тру­па­та на На­ро­д­ния те­а­тър “Иван Ва­зов” Со­фия.

Има пет но­ми­на­ции за “Ас­ке­ер”, ка­то два пъ­ти е но­си­тел на на­г­ра­да­та. С две но­ми­на­ции за “Икар”, а през 2004 г. е но­си­тел на на­г­ра­да­та “Икар”.

Ме­ж­ду­на­ро­д­но при­з­на­ние и два­на­де­сет пре­с­ти­ж­ни на­г­ра­ди от ме­ж­ду­на­ро­д­ни фе­с­ти­ва­ли на мо­но­д­ра­ма­та по­лу­ча­ва за из­пъл­не­ни­е­то си в мо­но­с­пе­к­та­къ­ла “Жи­вот в ка­шо­ни” от Иван Ку­ле­ков.

Ро­ля­та, с ко­я­то е най-из­ве­с­тен и я иг­рае це­ли 12 го­ди­ни, с над 150 пре­д­с­та­в­ле­ния, е на Бай Га­ньо в “Бай Га­ньо” от Г. Да­на­и­лов, по Але­ко Кон­с­тан­ти­нов, реж. Пе­тър Ка­у­ков, в Пло­в­ди­в­с­кия те­а­тър, за ко­я­то по­лу­ча­ва мно­го но­ми­на­ции и на­г­ра­ди.

За мо­но­с­пе­к­та­къ­ла “Ла­лу­гер” от Але­к­сан­дър Уру­мов, реж.Юрий Да­чев, ко­я­то гле­да­х­ме пре­ди две го­ди­ни на бал­чи­ш­ка сце­на, пе­че­ли най-мно­го на­г­ра­ди. То­ва е ко­п­ро­ду­к­ция на Те­а­тър “Бъл­гар­с­ка ар­мия” – Со­фия и Дра­ма­ти­чен те­а­тър “Йор­дан Йо­в­ков” – До­б­рич. С та­зи ро­ля през 2011 г. пе­че­ли на­г­ра­да­та “The Best Actor” на Ме­ж­ду­на­ро­д­ния фе­с­ти­вал на мо­но­д­ра­ма­та в Би­то­ля,Ма­ке­до­ния, на­г­ра­да­та за “Най-до­б­ра мъ­ж­ка ро­ля” на Дру­ме­ви­те пра­з­ни­ци в Шу­мен (2011) и на­г­ра­да­та “Чу­до­мир” в Ка­зан­лък (2012) за “Ко­ме­дий­ния хит на го­ди­на­та”.

Но­си­тел на на­г­ра­да­та “Ак­тьор на го­ди­на­та за 2013”, на Бъл­гар­с­ко­то На­ци­о­нал­но Ра­дио, за Ра­ди­о­те­а­тъ­ра “Дне­в­ни­кът на един луд” от Н.В.Го­гол, реж.Ли­лия Аба­джи­е­ва.

По­с­ле­д­но ста­на Но­си­тел на на­г­ра­да­та на НЕ­ТА за “Най-до­б­ро ак­тьор­с­ко пре­въ­п­лъ­ще­ние” за По­при­щин в “Дне­в­ни­кът на един луд” от Н. В. Го­гол, реж. Л.Аба­джи­е­ва на Фе­с­ти­ва­ла на Ка­мер­ни­те те­а­т­ри в Стру­ми­ца,Ма­ке­до­ния /2014/.

Про­дъл­жа­ва да уча­с­т­ва в ме­ж­ду­на­ро­д­ни те­а­т­рал­ни фо­ру­ми. От ки­но­то, в ко­е­то има съ­що се­ри­о­з­ни ус­пе­хи, вре­мен­но се от­те­г­ля.

По­с­ве­ща­ва се на из­ця­ло на те­а­тъ­ра.

Ко­ме­ди­я­та “Же­ни­т­ба” от Н. В. Го­гол пре­д­с­та­ви в Бал­чик

на­ше­не­цът ре­жи­сьор  и ак­тьор Ни­ко­лай Уру­мов

В края на се­п­тем­в­ри по-ми­на­ла­та го­ди­на  и  в края на март ми­на­ла­та го­ди­на бя­х­ме раз­въл­ну­ва­ни и дъл­го, и го­во­ри­х­ме, и об­съ­ж­да­х­ме: Кое да! Кое не! – за спе­к­та­к­ли­те “По­с­ле­д­ни­ят по­лов ат­лет” от Нийл Сай­мън, из­не­сен в чи­та­ли­ще­то и “За се­к­са, по­ли­ти­ка­та и дру­ги про­с­та­ш­ки не­ща”, из­не­сен пред уча­с­т­ни­ци­те в “Об­ще­с­т­ве­ник на го­ди­на­та 2012”. Въ­о­б­ще Ни­ко­лай Уру­мов умее да въл­ну­ва, за­що­то сам се въл­ну­ва пред пу­б­ли­ка­та, ка­то че ли иг­рае пред нея за пър­ви път. По­д­чи­нен на из­ку­с­т­во­то, ов­ла­дя­ва­но все­ки ден чрез мно­же­с­т­во за­дъл­жи­тел­ни ре­пе­ти­ции и кон­сул­та­ции с из­тъ­к­на­ти ре­жи­сьо­ри /Але­к­сан­дър Мор­фов, Ли­лия Аба­джи­е­ва, Кри­кор Аза­рян и др./, той не си по­з­во­ля­ва да за­ли­т­не в по­ш­ло­то, в чал­га­джий­с­ко­то,  къ­де­то са ве­че мно­го не­го­ви ко­ле­ги, из­на­ся­щи най-ве­че хал­тур­ни мо­но­с­пе­к­та­к­ли.                   То­ч­но за­то­ва и в ко­ме­ди­я­та “Же­ни­т­ба” от Н.В.Го­гол Ни­ко­лай Уру­мов ре­ша­ва да се про­б­ва ка­то ре­жи­сьор. Дъл­бо­ко пле­нен от ру­с­ка­та кла­си­ка, той се втур­ва в де­б­ри­те на “ру­с­ка­та ду­ша” и изу­ча­ва ге­ро­и­те на Го­гол, за ко­го­то ли­те­ра­ту­ро­ве­ди­те от­да­в­на ис­кат да до­ка­жат, че има и бъл­гар­с­ка кръв.          Ко­ме­ди­я­та “Же­ни­т­ба” е мно­го бла­го­да­т­на с по­с­та­вя­не­то на ве­ч­на­та те­ма: “Да­ли да се оже­ня?” или “Бо­же, за­що да не се омъ­жа?” Н.Уру­мов иг­ра гла­в­на­та ро­ля в пи­е­са­та, за­е­д­но с Ма­рия Ста­ту­ло­ва / Фьо­к­ла/ в До­б­ри­ч­кия те­а­тър, с ре­жи­сьор П.Па­в­лов. Се­га пак пре­съ­з­да­ва гла­в­ния об­раз, на Иван Ку­з­мич По­д­ка­льо­син, но го на­д­г­ра­ж­да ве­че и със сво­и­те ре­жи­сьор­с­ки по­зи­ции. А те са и за Ка­ме­лия Ха­тиб – да иг­рае не ста­ра­та мо­ма Ага­фия Ти­хо­но­ва, а мла­до мо­ми­че, от­да­в­на про­да­де­но на ко­вар­на­та дей­с­т­ви­тел­ност, в ко­я­то ед­ва ли ще про­съ­ще­с­т­ву­ва и ня­ма из­г­ле­ди да се омъ­жи, за­що­то ка­то вся­ка ху­ба­ва сне­жин­ка, се сто­пя­ва и оти­ва в не­би­ти­е­то. Ка­ме­лия ни е по­з­на­та от Те­а­т­рал­ния фе­с­ти­вал на мла­ди­те в из­ку­с­т­во­то “Виа По­н­ти­ка”- Бал­чик, от­пре­ди 3 го­ди­ни. Ра­д­вам се, че та­ка бър­зо из­ра­с­т­ва и е на та­ко­ва ви­со­ко ни­во – пре­въ­п­лъ­ти се на­пъл­но в чи­с­та ру­с­ка де­вой­ка, ко­я­то но­си до­б­ро чу­в­с­т­ве­но сър­це и не мо­же да от­ка­же ин­т­ри­ги­те на сва­то­в­ни­ца­та Фьо­к­ла Ива­но­в­на, изи­г­ра­на бле­с­тя­що от Ма­ри­е­та Ка­лъ­по­ва, с ед­на един­с­т­ве­на за­бе­ле­ж­ка, че мал­ко по­ве­че се ув­ли­ча­ше и ви­ка­ше, но из­г­ле­ж­да то­ва е мо­дер­но, за да се чу­ва в  съ­в­ре­мен­ни­те шум­ни те­а­т­рал­ни за­ли. Ето, мал­ко по­ве­че де­ци­бе­ли пък и тря­б­ва­ха на ле­ля­та на Ага­фия – Ни­на Или­е­ва.

Ка­к­то на­в­ре­ме­то Пу­ш­кин ка­з­ва, че са­мо Го­гол мо­же да опи­ше “мър­т­ви­те ду­ши”, то се­га бих ка­за­ла, че са­мо Ни­ко­лай Уру­мов мо­же да пре­д­ло­жи един нов про­чит на “Же­ни­т­ба” и да я ре­жи­си­ра. То­ва той до­ка­з­ва с ве­че из­не­се­ни 15 пре­д­с­та­в­ле­ния в ця­ла­та стра­на и на­в­ся­къ­де се ра­д­ва на ра­ду­ш­но по­с­ре­ща­не ка­то ре­жи­сьор – но­ва­тор.

Той е ра­бо­то­хо­лик и про­дъл­жа­ва пре­д­с­та­в­ле­ни­я­та на “Же­ни­т­ба”, на “Це­лу­в­ка­та” от Ани Пе­т­ро­ва /иг­ра­на с мно­го го­лям ус­пех във Ви­е­на/, на но­ва­та пи­е­са по Иван Ва­зов “А май­ка ми в Ям­бол”. Пре­д­с­тои в сре­да­та на но­ем­в­ри да из­ле­зе но­ви­ят му мо­но­с­пе­к­та­къл. И та­ка – до ав­густ, ко­га­то за мал­ко си от­дъ­х­ва, до­во­лен от ус­пе­хи­те, ко­и­то ва­лят в те­а­тъ­ра и от дъ­ще­ря си Да­лия, ко­я­то е ве­че сту­ден­т­ка в Му­зи­кал­на­та ака­де­мия. С пра­во ба­ща и хвър­ля пъ­п­че­то и в Ми­лан­с­ка­та ска­ла и ме­ч­та­тел­но се е сни­мал пред про­с­ло­ву­та­та ав­с­т­ра­лий­с­ка опе­ра, къ­де­то ис­ка да чуе не­й­но из­пъл­не­ние. Ме­ч­ти на ба­ща. Но за Ни­ко­лай те се сбъ­д­ват. Ка­к­то се сбъ­д­ва иде­я­та му за ре­жи­си­ра­не на “Же­ни­т­ба”.            В “Же­ни­т­ба” сце­но­г­ра­фи­я­та и ко­с­тю­ми­те на Ки­рил На­у­мов са съ­що об­ми­с­ле­ни и на­ро­ч­но мно­го бо­га­ти, спо­ред н.Уру­мов. Изо­б­ра­зе­ни­ят тър­го­в­с­ки дом е с раз­ко­шен де­кор. Ча­ши­те за чай са фи­ни и звъ­нят ка­то не­ж­ни ру­с­ки кам­ба­ни, но и чрез тях ре­жи­сьо­рът по­д­чер­та­ва скри­то­то при­те­с­не­ние на же­ни­хи­те, до­ш­ли по ед­но и съ­що вре­ме /стар, но не из­тър­кан ко­ми­чен ефект/, за да ис­кат ръ­ка­та на Ага­фия. Тя ги ог­ле­ж­да и на­ми­ра по не­що ху­ба­во у все­ки: у па­ла­ча Пър­же­ни яй­ца /Ге­на­дий Ни­ко­лов/ , у мо­ря­ка Же­ва­кин  /Ма­ри­ян Сте­фа­нов/, у псе­в­до­ин­те­ли­ген­т­ния тър­го­вец Ану­ч­кин /Пе­тьо Кръ­с­тев/, у при­я­те­ля на По­д­ка­льо­син – Ко­ч­ка­рьов /Сер­гей Кон­с­тан­ти­нов/. Вси­ч­ки те, за­е­д­но с при­с­лу­ж­ни­ци­те Ду­не­ш­ка /Ане­лия Стой­но­ва/ и Сте­пан /Ки­ро Кра­чу­нов/, до­с­той­но пар­т­ни­рат на ви­со­кия си со­фий­с­ки ко­ле­га и ре­жи­сьор Н.Уру­мов. А той за че­т­вър­ти път ре­жи­си­ра пи­е­са, но за пър­ви път иг­рае, ре­жи­си­ран от са­мия се­бе си.Ус­пе­ш­но. По­д­си­ле­ни са от Иван Сто­я­нов /кой­то е и хо­ров ди­ри­гент/ му­зи­кал­ни­те кар­ти­ни, съ­пъ­т­с­т­ва­щи дра­ма­ти­че­с­ко­то дей­с­т­вие. По­д­хо­дя­що е по­д­б­ра­на ру­с­ка кла­си­че­с­ка му­зи­ка.

В на­ча­ло­то и в края на пи­е­са­та ра­бо­ти ма­ши­на за сняг. Ефе­к­тът се по­лу­чи. Има­ше сне­жин­ки и вну­ше­ние за студ и мраз, за пър­зал­ка­та /Ага­фия вли­за на сце­на­та с ро­ле­ри, но вси­ч­ки я въз­при­е­х­ме, че е с кън­ки/, има­ше и иг­ра със сне­ж­ни то­п­ки. В да­ле­чи­на­та се чу­ва­ше звън на те­ж­ки цър­ко­в­ни кам­ба­ни. Ис­тин­с­ка здра­ва ру­с­ка зи­ма, на фо­на на ко­я­то ви­дя­х­ме яр­ко и пре­е­к­с­по­ни­ра­но то­га­ва­ш­но­то об­ще­с­т­во. С гро­те­с­к­ни ма­ни­е­ри – осо­бе­но до­бър бе­ше Сер­гей Кон­с­тан­ти­нов, кой­то из­тъ­к­на Го­го­ле­ва­та ко­ми­ч­на на­хо­д­ка: мла­до­жен­ка­та има го­лям нос. Пе­тьо Кръ­с­тев ис­к­ре­но ни раз­с­мя, със сно­б­с­ко­то же­ла­ние на ге­роя си мо­ма­та да знае фран­чу­ш­ки. Мо­дер­но­то осъ­в­ре­ме­ня­ва­не на об­ра­за ка­то гей, бе спо­лу­ч­ли­во. Уро­д­ли­во­то е вля­з­ло в тя­ло­то и в ду­ши­те ни, ся­каш ис­ка­ше да ка­же мо­ря­кът Же­ва­кин и по­пре­ка­ли с раз­съ­б­ли­ча­не­то си на сце­на­та и с де­мон­с­т­ра­ци­я­та на жъл­ти­те си сли­по­ве. С кри­во­то раз­би­ра­не за до­б­ри­те об­но­с­ки, По­д­ка­льо­син /.Уру­мов/тол­ко­ва се при­те­с­ни, че це­ли­ят се за­ля с чай, по­с­ле го ви­дя­х­ме оца­пан с бя­ла пу­д­ра за­хар, по­ч­ти ре­шен да се оже­ни, тъ­жен и обър­кан – че не мо­же да взе­ме ре­ше­ние и че то­ва е най-сме­ли­ят и тру­ден из­бор в жи­во­та. За­бе­ле­же­те – Уру­мов ис­ка да раз­бе­рем, че ге­ро­ят не па­да, а ска­ча от про­зо­ре­ца- и из­бя­г­ва от Ага­фия, от вси­ч­ки, и от са­мия се­бе си, за­ви­на­ги.

Да­ли ще при­по­з­на­ем се­бе си в те­зи ге­рои? В тъ­ж­на и обър­ка­на сре­да ли жи­ве­ем? Да­ли въ­о­б­ще жи­ве­ем пъл­но­це­нен жи­вот и не е ли той ве­че от­ми­нал?- ве­ч­ни­те въ­п­ро­си на би­ти­е­то са за­ло­же­ни в ре­жи­сьор­с­ка­та кон­це­п­ция на Н.Уру­мов В за­к­лю­че­ние ис­кам да ка­жа, че сце­ни­ч­но­то пре­въ­п­лъ­ще­ние на ак­тьо­ри­те от ДКТ “Иван Ра­до­ев” Пле­вен бе за­по­м­ня­що се, а мо­но­ло­гът на Фьо­к­ла  /Ма­ри­е­та Ка­лъ­по­ва/, са­мо­о­т­вер­же­но за­щи­та­ващ на­ро­д­ния ру­с­ки език, бе съ­вър­ше­но из­пъл­нен. Мо­жем ли да про­дъл­жим по­ра­зи­тел­ния въз­ро­ж­ден­с­ки дух на Го­гол- то­ва е по­ан­та­та за но­во­то по­ко­ле­ние.

Ма­ру­ся КО­С­ТО­ВА