акад. Иван РАДЕВ

Ис­ти­на е, че вся­ка от съ­д­бо­но­с­ни­те про­ме­ни в хо­да на на­ци­о­нал­ния жи­вот – Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то през 1877-1878 г.,  смя­на­та на по­ли­ти­че­с­кия курс след 1944 или след 1989 г. –  на­ла­гат от­пе­ча­тък вър­ху ста­ту­та на  бъл­гар­с­кия пи­са­тел и на съ­з­да­ва­на­та от не­го ли­те­ра­ту­ра. По­с­ле­ди­ци­те се от­к­ро­я­ват ка­к­то с от­дел­ни схо­д­ни чер­ти, та­ка и с ин­те­ре­с­ни­те си раз­ли­чия. Но тук ме за­ни­ма­ва са­мо въ­п­ро­сът за  съ­д­ба­та им през по­с­ле­д­ни­те двадесет и пет години.

Щях да бъ­да  мно­го уле­с­нен в тър­се­не на от­го­во­ра, ако през съ­щия то­зи пе­ри­од бя­х­ме сви­де­те­ли на ак­ти­в­ност и про­фе­си­о­на­ли­зъм от стра­на на ли­те­ра­тур­на­та кри­ти­ка. Са­ма­та тя оба­че се ока­за в ко­лапс, из­жи­вя­ва­ща се в две не­съ­в­ме­с­ти­ми, ед­на­к­во па­гу­б­ни за кри­ти­ко-оце­нъ­ч­но­то ми­с­ле­не фор­ми – на  гру­ба­та по­ли­ти­зи­ра­ност и на “при­я­тел­с­ки­те кръ­го­ве”. И про­дъл­жа­ва да бя­га от из­кон­на­та  си ми­сия,  ка­то де­мон­с­т­ри­ра  еру­ди­т­с­ки из­де­ва­тел­с­т­ва над бъл­гар­с­ко­то сло­во и ада­п­ти­ра­не­то на чу­ж­ди, гла­в­но псе­в­до­фи­ло­со­ф­с­ки до­к­т­ри­ни.

Ето за­що счи­там, че ли­ч­ни­ят опит и по­да­де­но­то от кри­ти­ка­та през по­с­ле­д­ни­те 25 години, са не­до­с­та­тъ­ч­ни ка­то ос­но­ва за та­ка ну­ж­ния ни  обо­б­щен по­р­т­рет на ли­те­ра­ту­ра­та. Ис­ти­на­та е, че ря­з­ка­та про­мя­на след 1989-та за­ва­ри бъл­гар­с­кия пи­са­тел край­но не­по­д­го­т­вен.  По­ве­че от оче­ви­д­но е, че той не съ­у­мя да пре­в­к­лю­чи на въл­на­та, ка­к­то на но­во­съ­з­да­ла­та се по­ли­ти­че­с­ка об­с­та­но­в­ка, та­ка и на оно­ва, ко­е­то тря­б­ва­ше да въз­при­е­ме  ка­то свой ста­тут и ми­сия.  От­па­д­на­ха ре­ди­ца при­ви­ле­гии, от ко­и­то  се по­л­з­ва­ше до вче­ра. От обект на ре­в­ни­во офи­ци­ал­но то­ле­ри­ра­не и на­д­зор от стра­на на Пар­ти­я­та и Вла­ст­та, ли­те­ра­ту­ра­та из­ве­д­нъж се  мар­ги­на­ли­зи­ра спря­мо при­о­ри­те­ти­те на  дър­жа­ва­та и на по­ли­ти­че­с­ки­те си­ли /би­ли те уп­ра­в­ля­ва­щи или в опо­зи­ция/, а от­там и в жи­во­та на съ­в­ре­мен­ни­ка. То­ва пре­ди­з­ви­ка срив в ин­ди­ви­ду­ал­но­то съ­з­на­ние на мно­зи­на, а и в оча­к­ва­ни­я­та от ко­ле­к­ти­в­ни фор­ма­ции ка­то но­во­с­фор­ми­ра­ни­те сдру­же­ния. Не е слу­чай­ност, че раз­це­п­ле­ни­е­то, ко­е­то не ста­на при ху­до­ж­ни­ци, жур­на­ли­с­ти, ар­хи­те­к­ти, един­с­т­ве­но сред пи­са­те­ли­те по­ро­ди ня­кол­ко кон­ф­ли­к­ту­ва­щи по­ме­ж­ду си об­щ­но­с­ти. Та­ка съ­з­да­де­на­та си­ту­а­ция пре­вър­на   бъл­гар­с­кия пи­са­тел в “гол ох­люв”, в не­хай­но за­х­вър­лен ано­ним в со­ци­у­ма, ос­та­вен сам на се­бе си в из­бо­ра да пра­ви или изо­б­що да за­гър­би ли­те­ра­ту­ра­та,  от­к­ро­ве­но  да по­тър­си при­с­тан в хал­ту­ра­та.  Сви­де­те­ли сме на ред  обе­з­по­ко­я­ва­щи в съ­щ­но­ст­та си яв­ле­ния, ко­и­то не пре­ди­з­ви­к­ват ни­ка­къв пу­б­ли­чен ре­зо­нанс. Сред тях е на­бо­рът от име­на на пи­са­те­ли, са­ми  по­се­г­на­ли на жи­во­та си. Ня­кой   ве­ро­я­т­но раз­по­ла­га с то­ч­на спра­в­ка, но по то­зи на­чин ни на­пу­с­на­ха ав­то­ри от по­ко­ле­ни­е­то на Ив. Бу­рин, на В. Ан­д­ре­ев до по­ко­ле­ни­е­то на Ив. Ме­то­ди­ев. Не та­ка, ка­к­то тря­б­ва,  през то­ва вре­ме бя­ха из­п­ра­те­ни в от­въ­д­но­то до­с­той­ни  твор­ци ка­то Ели­са­ве­та Ба­г­ря­на, Ивай­ло Пе­т­ров,  Йор­дан Ра­ди­ч­ков, Йор­дан Въл­чев, Ген­чо Сто­ев …

По-тру­д­но е да се пре­б­ро­ят те­зи, при ко­и­то съ­ща­та ро­ля изи­г­ра по­гъл­на­лия ги бит и са­мо­и­зо­ла­ция. Уж сво­бо­ден, ос­во­бо­ден от мно­го за­д­ръ­ж­ки и по­ли­ти­че­с­ки ди­к­тат, а все­ки от уча­с­т­ни­ци­те в ли­те­ра­тур­ния жи­вот се ока­з­ва та­ка оп­ле­тен от гъ­с­та­та мре­жа на ма­те­ри­ал­на не­о­си­гу­ре­ност, на дре­б­ни­те си ну­ж­ди и за­дъл­же­ния към окол­ни­те, та се чу­в­с­т­ва ка­то Гъ­ли­вер при ли­ли­пу­ти­те. При­ти­с­на­ти не тол­ко­ва  до зе­мя­та ка­то ге­роя на Дж. Свифт, кол­ко­то до сте­на­та на своя смут и раз­д­во­е­ние, ня­кои /Слав Хр. Ка­ра­с­ла­вов, Ди­ми­тър На­чев, Бо­рис Хри­с­тов, Ди­ми­тър Гор­сов, Ата­нас Ла­зо­в­с­ки…/ се об­ре­ко­ха на до­б­ро­вол­но ау­т­сай­дер­с­т­во в за­къ­та­ни­те къ­т­че­та на Оте­че­с­т­во­то.

Дру­га ед­на част – ут­вър­де­ни бе­ле­т­ри­с­ти, по­е­ти и пу­б­ли­ци­с­ти,  за­чер­к­на­ха се­бе си в очи­те на чи­та­те­ля, след ка­то той сре­ща име­на­та им сред до­но­с­ни­ци­те на би­в­ша­та  Дър­жа­в­на си­гур­ност. Вси­ч­ки сме убе­де­ни в мо­рал­на­та не­за­с­т­ра­хо­ва­ност на та­лан­та. Но в ус­ло­ви­я­та на “де­мо­к­ра­ци­я­та” за ед­на от до­ка­за­ли­те се­бе си пре­д­с­та­ви­тел­ни фи­гу­ри в та­зи ли­те­ра­ту­ра, пу­б­ли­ку­ва­ла  ня­кол­ко­том­на своя ав­то­би­о­г­ра­фия, с ко­я­то е спе­че­ли­ла чи­та­те­ля, ед­ва се­га  раз­би­ра­ме, че тя се е по­д­ви­за­ва­ла с аген­тур­ния псе­в­до­ним “Ата­нас” и има свой при­нос в “до­но­са”, пре­вър­нал се в сво­е­о­б­ра­зен жанр. С та­лан­та в бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра ви­на­ги съм бил на “Вие”. Но тук пред мен ка­то чи­та­тел въз­ни­к­ва въ­п­ро­сът: “Ве­ра, къ­де всъ­щ­ност е ис­ти­на­та за твоя жи­вот?” Да­ли тя е в по­ре­ди­ца­та “Би­ва­ли­ци”, или в то­зи  не­ли­те­ра­ту­рен, но до вче­ра оси­гу­ря­ващ оп­ре­де­ле­ни при­ви­ле­гии “жанр”, та­ка на­ши­ро­ко пра­к­ти­ку­ван в тай­ни­те слу­ж­би?… Щом за ав­тор­ка­та на “Слу­ча­ят Джем” и “Ле­то­пис на сму­т­но­то вре­ме” от­го­во­рът се из­чер­п­ва­ше с гру­ба­та и ци­ни­ч­на  ре­п­ли­ка “Пу­ка ми на жи­ле­т­ка­та”, ка­к­во да оча­к­ва­ме от  Ге­ор­ги Да­на­и­лов, Ата­нас Сви­ле­нов или Иван Гра­ни­т­с­ки?…

От­бе­ля­з­вам те­зи не­ща, за­що­то те се впли­тат в жи­вия об­раз на ли­те­ра­тур­ния жи­вот през раз­г­ле­ж­да­ни­те две де­се­ти­ле­тия. Но в се­бе си вяр­вам, че въ­п­ре­ки тях съ­з­да­де­на­та то­га­ва ли­те­ра­ту­ра е с “пра­во на за­щи­та” пред съ­в­ре­мен­ни­ка.  В ха­о­са от на­пъ­ни-гла­со­ве на­де­ж­да­та ми се кре­пи от фа­к­та, че  сред нас са по­е­ти ка­то Ва­ле­ри Пе­т­ров, Стан­ка Пен­че­ва, Ка­лин До­н­ков, Бо­рис Хри­с­тов, Ка­ли­на Ко­ва­че­ва, бе­ле­т­ри­с­ти ка­то Ан­тон До­н­чев, Ни­ко­ла Ра­дев, Сто­ян Бой­чев, Ан­чо Ка­ло­я­нов, Вла­ди­мир За­рев, Лю­бен Пе­т­ков и др.  Осо­бе­но ме удо­в­ле­т­во­ря­ват ва­ри­ан­ти­те на по­е­ти­че­с­ко ми­с­ле­не, ко­е­то она­г­ле­дя­ват тол­ко­ва раз­ли­ч­ни­те по­ме­ж­ду си  Ва­ле­ри Стан­ков и Пла­мен Ан­тов, че в кни­ги и пе­ри­о­ди­ч­ни из­да­ния мо­жем да сре­щ­нем из­по­ве­д­ни­те и гра­ж­дан­с­ки сти­хо­ве на Ека­те­ри­на Йо­си­фо­ва, Иван Есен­с­ки, Ел­ка Ня­го­ло­ва,  Ни­ко­лай Мил­чев, Ве­лин Ге­ор­ги­ев,  Вой­мир Асе­нов.

Без­с­пор­но е и дру­го –  сред ха­о­са от де­бю­ти и вну­ши­тел­но ко­ли­че­с­т­во по­е­зия и бе­ле­т­ри­с­ти­ка през те­зи две де­се­ти­ле­тия до­би­ва кон­тур и на­с­то­я­тел­ност на при­съ­с­т­ви­е­то по­ко­ле­ние с ка­те­го­ри­ч­ни пре­тен­ции към дру­го све­то­у­се­ща­не и  по­е­ти­ка, към на­ла­га­не­то на ро­ля, раз­ли­ч­на от до­се­га­ш­ни­те на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра. Из­зад шу­мо­те­ви­ца­та, ко­я­то  об­г­ръ­ща  ам­би­ци­о­з­но ти­ра­жи­ра­ни­те му у нас и в чу­ж­би­на  ня­кол­ко не­го­ви пре­д­с­та­ви­те­ли, и ко­я­то в ре­ди­ца от слу­ча­и­те е плод на за­бър­за­но са­мо­и­ден­ти­фи­ци­ра­не и ев­ти­на еру­ди­т­с­ка кин­ка­ле­рия в рам­ки­те на при­я­тел­с­кия “кръг”, тря­б­ва ве­че да оча­к­ва­ме та­ка ну­ж­но­то  “ута­я­ва­не на пла­с­то­ве­те”. Вре­ме е про­фе­си­о­нал­но  да се раз­ч­ле­ни кар­ти­на­та по  по­ка­за­те­ли, ко­и­то в из­ку­с­т­во­то  не при­з­на­ват  ка­то един­с­т­вен бог “по­с­т­мо­дер­ни­з­ма”, а за­ла­гат пре­ди вси­ч­ко на зре­ло­ст­та на та­лан­та, на ка­те­го­ри­ч­ни­те фор­му­ли, ко­и­то въ­п­лъ­ща­ват не­го­ва­та  ху­до­же­с­т­ве­на ре­а­ли­за­ция. Ед­ва то­га­ва и тра­ди­ци­о­на­ли­с­ти ка­то мен ще се уве­рят /кол­ко­то и да е без зна­че­ние то­ва за са­ми­те ав­то­ри/, че зад ек­с­пе­ри­мен­ти­те и пре­тен­ци­о­з­ни­те ак­ла­ма­ции око­ло  Ге­ор­ги Го­с­по­ди­нов и  Ани Ил­ков, Алек По­пов и  Еми­лия Дво­ря­но­ва, око­ло Ма­рия Стан­ко­ва,  Те­о­до­ра Ди­мо­ва, Ал­бе­на Стам­бо­ло­ва и ос­та­на­ли­те стои не про­с­то афи­ши­ра­на су­бе­к­ти­в­на про­мя­на на све­то­у­се­ща­не, на­г­ла­си и пре­д­с­та­ви в име­то на пре­д­по­ла­га­е­ми, аде­к­ва­т­ни на съ­в­ре­мен­но­ст­та чо­ве­ш­ки съ­с­то­я­ния, а и тя­х­на­та бе­зал­тер­на­ти­в­на ес­те­ти­че­с­ка съ­щ­ност.

На­дя­вам се част от оно­ва, ко­е­то им е слу­жи­ло за мяр­ка в из­бо­ра на сю­же­ти и пси­хо­ло­ги­че­с­ка тра­к­то­в­ка на пер­со­на­жа, в до­с­той­ни­те за по­ка­з­ва­не ли­ца на съ­в­ре­мен­но­ст­та, в изо­б­ра­зи­тел­ни­те ас­пе­к­ти на ези­ка, да  за­го­во­ри със сво­я­та не­у­лу­че­ност и илю­зор­ност, със сво­я­та ес­те­ти­че­с­ка не­до­с­та­тъ­ч­ност. Все­ки има пра­во на своя пре­д­с­та­ва за от­во­ре­ност към све­та, пред все­ки от мла­ди­те за­с­та­ва из­ку­ше­ни­е­то и по­т­ре­б­но­ст­та от кон­та­к­ти с “чу­ж­дия опит”. Но съм ске­п­тик, че  ня­кой от тях в края на кра­и­ща­та ще на­д­с­ко­чи  оп­ти­мал­ния ва­ри­ант на съ­че­та­ва­не­то му с ро­д­но­то, пре­д­ло­жен от Бо­тев, за да ни убе­ди със съ­ща­та си­гур­ност, че е “сле­д­ва­щи­ят” ге­ний в бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра .

От­ка­зът от сле­д­ва­не на на­ци­о­нал­на­та тра­ди­ция днес, на кой­то ни пра­ви сви­де­те­ли яд­ро­то от ам­би­ци­о­з­но  на­ла­га­щи се мла­ди по­е­ти и бе­ле­т­ри­с­ти,  е от­каз от  не­й­но­то пре­о­до­ля­ва­не – т.е. са­мо­с­то­я­тел­но­ст­та, ко­я­то се де­мон­с­т­ри­ра от тях, е бя­г­с­т­во от  ис­тин­с­ка съ­п­ро­ти­ва на оно­ва, ко­е­то тря­б­ва да до­бие нов ес­те­ти­че­с­ки об­лик и из­ме­ре­ния. За­гър­биш ли на­ци­о­нал­на­та тра­ди­ция – ти всъ­щ­ност с ко­го “во­ю­ваш” и с ко­го се съ­и­з­мер­ваш?… Ка­то ог­ла­ся­вам то­зи въ­п­рос, имам пре­д­вид не “ва­зо­в­с­ка­та” и “влай­ко­в­с­ка­та” тра­ди­ция, а по-бли­з­ка­та – на Йор­дан Ра­ди­ч­ков, Ва­сил По­пов, Ивай­ло Пе­т­ров, Ген­чо Сто­ев…

В кон­те­к­с­та на един по-ес­те­с­т­ве­но про­ти­чащ ди­а­лог с на­ци­о­нал­на­та тра­ди­ция е за­дъл­жи­тел­но да се осъ­з­нае и не­що дру­го, та­ка спо­лу­ч­ли­во схва­на­то от  по­е­та Зби­г­нев Хер­берт. В свое пи­с­мо до мла­ди­те в По­л­ша той из­по­вя­д­ва, че оча­к­ва  твор­че­с­т­во­то им, ос­вен тя­х­но­то “Аз”, да из­ра­зя­ва “пре­з­ре­ние към вси­ч­ки оне­зи, ко­и­то с упо­ри­тост, до­с­той­на за по-ви­со­ки де­ла, се стре­мят да сма­лят чо­ве­ка и да му от­не­мат до­с­тойн­с­т­во­то”.

Бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра,  дне­ш­на­та… Всъ­щ­ност то­ва е “спи­съ­ч­ни­ят съ­с­тав” на те­зи, ко­и­то въ­п­ре­ки за­о­би­ка­ля­щия ги ха­ос, не­г­ли­жи­ра­не от Дър­жа­ва­та и за­ти­х­ващ ин­те­рес на чи­та­те­ли­те, съ­з­да­ват и пу­б­ли­ку­ват съ­чи­не­ни­я­та си през по­с­ле­д­ни­те 25 години. То­ва са из­лъ­че­ни­те в те­зи вре­ме­ви гра­ни­ци ху­до­же­с­т­ве­ни цен­но­с­ти, ко­и­то би тря­б­ва­ло да  вля­зат в  кла­си­ка­та на це­ло­ку­п­на­та  ро­д­на ли­те­ра­ту­ра. За раз­ли­ка от мър­т­ви­ло­то –  Ха­о­сът по­ра­ж­да на­де­ж­ди…

акад. Иван Радев