Кирил КАДАИЙСКИ

След тол­ко­ва сло­ва за сво­бо­да­та, вре­ме е да ка­жем не­що и за сво­бо­да­та на сло­во­то.

Ис­ти­на е, че пи­са­те­лят, кой­то яс­но осъ­з­на­ва ми­си­я­та си, е бил ви­на­ги – или по­не е пра­вел вси­ч­ко въз­мо­ж­но да бъ­де! – не­за­ви­сим. До­ри ко­га­то се е на­ла­га­ло да за­п­ла­ща скъ­по и пре­с­къ­по за пра­во­то да от­с­то­я­ва сво­и­те по­зи­ции. Ли­те­ра­то­рът си слу­жи със сло­во­то и то не мо­же да бъ­де сво­бо­д­но, до­ка­то пе­ча­тът е в ръ­це­те на мал­ци­на, ко­и­то имат въз­мо­ж­но­ст­та не са­мо да раз­про­с­т­ра­ня­ват сво­и­те, но и да пре­пя­т­с­т­ву­ват за раз­про­с­т­ра­не­ни­е­то на не­у­го­д­ни­те им идеи. До­ве­ри­е­то във ви­со­ка­та ми­сия на пи­са­те­ля мо­же да бъ­де въз­вър­на­то са­мо при на­ли­чи­е­то на три­бу­на за вси­ч­ки, ко­и­то по­же­ла­ят да я имат.

Раз­ви­ти­е­то на ли­те­ра­ту­ра­та е не­ми­с­ли­мо без ал­тер­на­ти­в­ни пе­ча­т­ни ор­га­ни и въз­мо­ж­но­с­ти за кни­го­и­з­да­ва­не. На­ли­чи­е­то на ак­ти­вен са­ми­з­дат, въ­п­ре­ки пре­с­ле­д­ва­ни­я­та до­с­ко­ро, и не­я­с­но­то бъ­де­ще, по­ка­з­ва, че за­тор­мо­зе­на­та ни ли­те­ра­ту­ра е на­в­ля­з­ла в един нов етап, за кой­то съ­ще­с­т­ву­ва­щи­те фор­ми на ре­а­ли­за­ция са яв­но ве­че ос­та­ре­ли и от­ре­че­ни от вре­ме­то. Кол­ко­то и да не им се вяр­ва на ня­кои в то­ва!

Са­ми­з­дат не е ре­ша­ва­не на про­б­ле­ма. Са­ми­з­дат е са­мо ед­но стъ­па­ло – пър­во­то! – по пъ­тя към въз­ра­ж­да­не­то на бо­га­ти­те кни­го­и­з­да­тел­с­ки тра­ди­ции от вре­ме­то, ко­га­то бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра се е раз­ви­ва­ла са­мо­с­той­но и се е по­д­чи­ня­ва­ла един­с­т­ве­но на въ­т­ре­ш­ни­те за­ко­ни на сво­я­та съ­щ­ност.

Убе­ден съм, че ин­ди­ви­ду­ал­на­та твор­че­с­ка сво­бо­да не мо­же да бъ­де га­ран­ти­ра­на без на­ли­чи­е­то на гра­ж­дан­с­ко об­ще­с­т­во, без вси­ч­ки гра­ж­дан­с­ки сво­бо­ди, най-ва­ж­на­та от ко­и­то за пи­са­те­ля е сво­бо­да­та на сло­во­то. За ни­що не би мо­гъл да се бо­ри той пре­ди да е из­во­ю­вал тая сво­бо­да! Ми­си­я­та на ис­тин­с­кия пи­са­тел ня­ма ни­що об­що със сло­ве­с­ни­те за­ни­ма­ния на ония, ко­и­то из­по­л­зу­ват ли­те­ра­ту­ра­та за ко­ри­с­т­ни це­ли. Осо­бе­но днес, ко­га­то це­ли­ят на­род се на­дя­ва – за­що­то ве­че ни­що ос­вен на­де­ж­да­та не му е ос­та­на­ло, – ко­га­то пре­ди да бъ­де на­х­ра­нен, оча­к­ва да му се по­д­не­се гор­чи­вия за­лък на ис­ти­на­та, ма­кар от то­ва да им пре­се­д­не на ня­кои. Ибо не хле­бом един­ним жив че­ло­век!      17.ХI.1989 г.

P S. Пре­г­ле­ж­дай­ки то­зи текст, пи­сан то­ч­но пре­ди 25 го­ди­ни – моя пър­ва и по­с­ле­д­на пу­б­ли­ка­ция във в-к “На­ро­д­на кул­ту­ра”, по-къ­с­но са­мо “Кул­ту­ра”, – ви­ж­дам, че не­ща­та са се про­ме­ни­ли. Бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли имат пъл­на твор­че­с­ка сво­бо­да, но при­ли­чат на ония не­г­ри, ко­и­то след от­ме­ня­не­то на ро­б­с­т­во­то в САЩ блу­ж­да­ли ня­кол­ко де­на из окол­но­с­ти­те и на­к­рая се за­вър­на­ли при своя го­с­по­дар – не зна­е­ли ка­к­во да пра­вят със сво­бо­да­та си. Ние, ко­и­то сме че­ли ан­ти­ч­ни­те ав­то­ри, зна­ем, че щом не сме има­ли роб, мо­жем да се за­б­лу­ж­да­ва­ме, че ще ми­нем и без го­с­по­дар…

На­ро­дът, кой­то има­ше по­не на­де­ж­да, се­га ня­ма и то­ва. Но има тър­пе­ние. И ве­ро­я­т­но ще го има още. Тър­пе­ни­е­то на бъл­га­ри­на трае и по пет ве­ка.

Кирил КАДИЙСКИ, 

Почетен гражданин на Мон­мар­тър­с­ка­та ре­пу­б­ли­ка