акад. Георги МАРКОВ

Спомняте ли си 10 ноември 1989 г.

Мно­го до­б­ре си спом­ням. Бе­ше пе­тък, в края на ра­бо­т­на­та се­д­ми­ца, ко­га­то аз, ка­к­то оби­к­но­ве­но в то­зи ден, че­тях в ар­хи­ва. Ка­то се вър­нах ве­чер­та в къ­щи раз­б­рах, че Т.Жи­в­ков е по­дал ос­та­в­ка. То­ва за мен, кой­то бях из­ра­съл дъл­ги го­ди­ни на­ред с не­го­вия об­раз и с не­го­вия глас, бе­ше ця­ло съ­би­тие.

Оча­к­ва­х­те ли па­да­не­то на Т.Жи­в­ков ка­то съ­би­тие?

Е, за мен бе­ше оча­к­ва­но. В на­ча­ло­то на ок­том­в­ри 1989 г. Гор­ба­чов по­се­ти за 40-го­ди­ш­ни­на­та Из­то­чен Бер­лин. Аз бях спе­ци­а­ли­зи­рал в Гер­ма­ния и сле­дях съ­би­ти­я­та там. То­га­ва ми се сто­ри, че Бер­лин­с­ка­та сте­на се раз­к­ла­ти, но не оча­к­вах, че тол­ко­ва ско­ро ще па­д­не. То­ва бе­ше на 9 но­ем­в­ри, а на 10 но­ем­в­ри, един ден по-къ­с­но, Т.Жи­в­ков па­д­на. Има връ­з­ка. То­ва бе­ше един про­цес в Из­то­ч­на Ев­ро­па. Но все пак ми се сто­ри из­не­на­д­ва­що.

Осъ­ще­с­т­ви­ха ли се на­де­ж­ди­те на де­мо­к­ра­ти­ч­но на­с­т­ро­е­ни­те хо­ра в Бъл­га­рия.

Не се осъ­ще­с­т­ви­ха. Из­пи­та­ха сил­но ра­зо­ча­ро­ва­ние. И аз съм един от тях. Има­ше на­де­ж­ди, но се ока­за, че пре­хо­дът не е за­вър­шил ве­че 25 го­ди­ни. Той бе­ше дъ­лъг, мъ­чи­те­лен, тру­ден и не­с­п­ра­ве­д­лив.Ос­но­в­ни­ят въ­п­рос на пре­хо­да бе пре­об­ра­зу­ва­не­то на дър­жа­в­на­та со­б­с­т­ве­ност в ча­с­т­на. Вси­ч­ко дру­го ка­то пар­ла­мен­тар­на де­мо­к­ра­ция, мно­го­пар­тий­на си­с­те­ма се ока­за дим­на за­ве­са. То­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме при­ва­ти­за­ция не се осъ­ще­с­т­ви по спра­ве­д­лив на­чин.

Вие от­го­ва­ря­те и на въ­п­ро­са ми има ли де­мо­к­ра­ция в Бъл­га­рия?

Има де­мо­к­ра­ция, но на­ша­та де­мо­к­ра­ция е осо­бе­на. До­ка­то има власт на мал­ци­на мно­го бо­га­ти хо­ра, ко­и­то въз­дей­с­т­ват на уп­ра­в­ля­ва­щи­те, ка­то па­ра­лел­на власт, не мо­же да има ис­тин­с­ка де­мо­к­ра­ция. Вер­но е, че има из­бо­ри, ма­кар че хо­ра­та все по-мал­ко гла­су­ват. До 1989 г. ние гла­су­ва­х­ме, но не из­би­ра­х­ме. Се­га гла­су­ва­ме и из­би­ра­ме. Зад пре­ка­ле­но мно­го­то пар­тии, оба­че, сто­ят го­ле­ми ико­но­ми­че­с­ки ин­те­ре­си. Всъ­щ­ност те­зи, ко­и­то при­те­жа­ват го­ле­ми­те бо­га­т­с­т­ва имат на своя стра­на де­пу­та­ти, ми­ни­с­т­ри, ко­и­то ра­бо­тят пре­дим­но за те­х­ни­те ин­те­ре­си. По­ня­ко­га мно­го на­хал­но и бе­зо­ч­ли­во про­кар­ват за­ко­ни в НС, ко­и­то тях ги об­с­лу­ж­ват. Ка­к­то бе­ше За­ко­нът за ха­зар­та, при­ет през 2001 г. То е яв­но за чии ин­те­ре­си ста­ва ду­ма.

Има ли свобода на словото днес?

До­ка­то до 1989 г. ня­ма­ше сво­бо­да на сло­во­то, днес има.

До 1989 г. съ­ще­с­т­ву­ва­ше по­ли­ти­че­с­ка цен­зу­ра, ко­е­то бе­ше го­ля­ма по­ли­ти­че­с­ка ба­ри­е­ра. Днес има ико­но­ми­че­с­ка ба­ри­е­ра.Тъй ка­то, за да из­да­деш ед­на кни­га тря­б­ва да си на­ме­риш спо­мо­ще­с­т­во­ва­те­ли. То­ва е все по-тру­д­но – да на­ме­риш спон­со­ри. Ед­на го­ля­ма част от сре­д­с­т­ва­та за ма­со­ва ин­фор­ма­ция са об­вър­за­ни с ико­но­ми­че­с­ки кръ­го­ве и за­ви­сят от тях. Ако все пак ис­каш, мо­жеш да на­ме­риш къ­де да се из­ка­жеш.

Ста­на­ха ли по­ве­че уче­ни­те през те­зи 25 го­ди­ни?

За жа­лост уче­ни­те мно­го на­ма­ля­ха. Аз ще по­со­ча на­ша­та ака­де­мия – БАН. Тя на­ма­ля на по­ло­ви­на. Се­га се го­т­вим да пра­вим по­ре­д­но­то съ­к­ра­ще­ние за те­зи 25 го­ди­ни. Мла­ди­те хо­ра ве­че не се ори­ен­ти­рат към на­у­ка­та, за­що­то смя­тат, че тя не е пе­че­ли­в­ша. В об­ще­с­т­во­то се ши­ри ед­на не­г­ра­мо­т­ност, ед­на чал­ги­за­ция. В кул­тур­но от­но­ше­ние сме до­с­та на­зад.

В ед­но ин­тер­вю Вие ка­з­ва­те, че ака­де­ми­ци­те у нас са мно­го и ще се на­с­тъ­п­ва­те ве­че в трам­вая.

То­ва ва­жи за ви­с­ши­те учи­ли­ща. Те пре­ка­ле­но мно­го се на­ро­и­ха. Ка­к­то и за ня­кои но­ви ака­де­мии, ко­и­то да­ват ди­п­ло­ми за ака­де­ми­ци. Не е тру­д­но чо­век да си ку­пи ди­п­ло­ма или ня­ка­к­во зва­ние и да си го сло­жи в рам­ка на сте­на­та. По­ве­че, ей та­ка, за пре­с­тиж. И в об­ра­зо­ва­ни­е­то, и в на­у­ка­та на­х­лу­ха па­ри­те и ста­на­ха оп­ре­де­ля­щи. Те ста­на­ха вър­хо­в­на­та цен­ност в на­ше­то об­ще­с­т­во. Не зна­ни­е­то, за съ­жа­ле­ние, а па­ри­те.

Бъл­га­рия ста­на част от ЕС. Как мо­же да за­па­зи иден­ти­ч­но­ст­та си?

То­ва е го­ле­ми­ят въ­п­рос. Ние ис­то­ри­ци­те сме в дълг пред на­ро­да си. Ис­то­ри­я­та е ДНК на все­ки на­род. Ние тря­б­ва да за­па­зим иден­ти­ч­но­ст­та си, въ­п­ре­ки че се от­ва­рят гра­ни­ци­те. Хо­ра­та се ме­с­тят. За съ­жа­ле­ние над 2 ми­ли­она бъл­га­ри са из­вън пре­де­ли­те на дър­жа­ва­та, пре­дим­но мла­ди бъл­га­ри. Ка­то та­ки­ва ние сме ев­ро­пей­ци. Ед­но­то не из­к­лю­ч­ва дру­го­то. Ние пър­во сме бъл­га­ри, по­с­ле ев­ро­пей­ци.

Вие го бя­х­те на­пи­са­ли то­ва още през 1997 г., ко­га­то и пу­б­ли­ч­но го раз­г­ла­си­х­те пред го­ля­ма ау­ди­то­ря в Бал­чик, Вар­на и дру­га­де.

Да, то­ва бе­ше На­ци­о­нал­на­та до­к­т­ри­на . Пре­д­с­та­вих я за пър­ви път ка­то про­е­к­то­ре­ше­ние на На­ро­д­но­то съ­б­ра­ние през 1999 г., но тя бе­ше сло­же­на във фри­зе­ра. От­но­во се опи­та­х­ме при пра­ви­тел­с­т­во­то на Са­к­с­ко­бург­го­т­с­ки да я раз­м­ра­зим. Но уп­ра­в­ни­ци­те имат ман­да­т­но ми­с­ле­не. Те не ми­с­лят за сле­д­ва­щи­те по­ко­ле­ния, а да ос­ти­с­кат 4 го­ди­ни на власт и да се об­ла­го­де­тел­с­т­ват. Та­ка и До­к­т­ри­на­та ос­та­на във фри­зе­ра.

Ка­к­во ще ка­же­те в за­к­лю­че­ние по те­ма­та?

25 го­ди­ни са мно­го вре­ме. 20-25 го­ди­ни – то­ва е ед­но ця­ло по­ко­ле­ние. На­дя­вам се, че пре­хо­дът най-се­т­не ще за­вър­ши. И че ще ста­нем ед­на ис­тин­с­ка ев­ро­пей­с­ка дър­жа­ва.

Интервю:

 Маруся КОСТОВА