Пре­ди 25 го­ди­ни, на 10 но­ем­в­ри, в Бъл­га­рия се слу­чи ед­но го­ля­мо ни­що. Ко­му­ни­с­ти­те си сва­ли­ха ос­та­ре­лия и ом­ръ­з­нал им То­дор Жи­в­ков, кой­то 35 го­ди­ни уп­ра­в­ля­ва тя­х­на­та пар­тия и тя­х­на­та дър­жа­ва. То­зи пар­ти­ен пре­в­рат се слу­чи бла­го­да­ре­ние на то­ва, че в ця­ла Из­то­ч­на Ев­ро­па ко­му­ни­с­ти­че­с­ки­те ре­жи­ми ру­х­ва­ха под на­ти­с­ка на гра­ж­дан­с­ки­те об­ще­с­т­ва и стра­ха на Гор­ба­чов да се на­ме­си в про­це­са. Съ­ве­т­с­ки­ят съ­юз не­у­дър­жи­мо се раз­па­да­ше и ня­ма­ше си­ли да се са­мо­ра­з­п­ра­вя със стра­ни­те от Из­то­ч­ния блок, ко­и­то с из­к­лю­че­ние на Бъл­га­рия, ви­на­ги са се стре­ме­ли да се от­къ­с­нат от та­ка на­ре­че­на­та „Им­пе­рия на зло­то”, ка­к­то на­зо­ва­ва­ха Ру­сия на За­пад. На­ши­те „сла­в­ни” пе­ре­с­т­рой­чи­ци, след ка­то се убе­ди­ха, че Гор­би ня­ма да им се ка­ра, съ­б­ра­ха ку­раж да се раз­де­лят с  чо­ве­ка, на ко­го­то по­ве­че от три де­се­ти­ле­тия се по­д­ма­з­ва­ха и въз­х­ва­ля­ва­ха.

За та­зи жал­ка ис­то­рия куп на­род се за­ки­чи с ти­т­ла­та „бо­рец сре­щу то­та­ли­та­ри­з­ма” и са­мо де­то не си от­пу­с­на­ха пен­сии за за­с­лу­ги. И за­по­ч­на ед­на, мъ­т­на и кър­ва­ва, че до ден дне­шен!

На­и­в­ни­ят на­род, ка­то чу, че То­дор Жи­в­ков е сва­лен, из­ле­зе по ули­ци и пло­ща­ди да пра­з­ну­ва съ­би­ти­е­то. И до­ка­то хо­ра­та се опи­я­ня­ва­ха от сво­бо­да­та да кре­щят ан­ти­ко­му­ни­с­ти­че­с­ки ло­зун­ги, без ня­кой да ги аре­с­ту­ва, тай­ни­те слу­ж­би, чен­ге­та­та и до­но­с­ни­ци­те, би­в­ша­та пар­тий­на но­мен­к­ла­ту­ра им скро­и­ха ша­п­ка­та. За­по­ч­на 25- го­ди­ш­ни­ят бан­ди­т­с­ки пре­ход, за­ра­ди кой­то ду­ма­та „де­мо­к­ра­ция” се пре­вър­на в мръ­с­на ду­ма. „На­ли ис­ка­х­те де­мо­к­ра­ция – ето ви я!” То­ва бе­ше най- упо­т­ре­бя­ва­на­та фра­за в пър­ви­те го­ди­ни на про­ме­ни­те, с ко­я­то „дру­га­ри­те” обя­с­ня­ва­ха гра­бе­жа, ин­ф­ла­ци­я­та, убий­с­т­ва­та и це­лия ор­га­ни­зи­ран от тях ха­ос, чрез кой­то пре­вър­на­ха по­ли­ти­че­с­ка­та си власт в ико­но­ми­че­с­ка, без раз­би­ра се, да се от­ка­з­ват и от по­ли­ти­че­с­ки­те си по­зи­ции.

25 го­ди­ни след 10 но­ем­в­ри 1989 г. Бъл­га­рия е най – бе­д­на­та, най – ко­рум­пи­ра­на­та  дър­жа­ва в Ев­ро­пей­с­кия съ­юз. Да, при­е­ха ни, и в НА­ТО, и в ЕС, по ня­ка­к­ви гло­бал­ни съ­о­б­ра­же­ния, за ко­и­то си­гур­но ве­че съ­жа­ля­ват.

За 25 години 3 ми­ли­о­на мла­ди и пер­с­пе­к­ти­в­ни бъл­га­ри еми­г­ри­ра­ха в стра­ни­те, на ко­и­то се на­дя­ва­х­ме да за­при­ли­ча­ме. Да­ли, ако бя­ха ос­та­на­ли, мо­же­ха да по­в­ли­я­ят Бъл­га­рия да се раз­вие по друг на­чин? Мо­же би, но чо­ве­ш­ки­ят жи­вот е твър­де кра­тък, а у нас са­мо­жер­т­ви­те не са на по­чит. Мла­ди­те ме­с­т­ни ка­ри­е­ри­с­ти и опи­т­ни­те ста­ри пар­тий­ни апа­ра­т­чи­ци не би­ха до­пу­с­на­ли ли­ца, из­вън сво­и­те кръ­го­ве, да про­с­пе­ри­рат. Ед­ни и съ­щи фа­ми­лии, със своя ан­ту­раж от при­б­ли­же­ни ла­кеи, са оку­пи­ра­ли вси­ч­ко – власт, съд, ме­дии. На вре­ме­то си по­с­т­ро­и­ха ли­чен ко­му­ни­зъм, се­га си из­г­ра­ди­ха ли­ч­на де­мо­к­ра­ция.

То­ва, че днес вси­ч­ки на­де­ж­ди на хо­ра­та за ня­ка­к­ва спра­ве­д­ли­вост и на­ка­за­ние на пре­с­тъ­п­на­та уп­ра­в­ля­ва­ща вър­ху­ш­ка, са се сто­ва­ри­ли вър­ху би­в­шия бо­ди­гард на То­дор Жи­в­ков, по ня­ка­къв ко­ми­чен на­чин бе­ле­жи 25-го­ди­ш­ния пре­ход от то­та­ли­та­ри­зъм към па­зар­на ико­но­ми­ка. Да­ли Бой­ко Бо­ри­сов ще бъ­де по­ре­д­ни­ят или по­с­ле­д­ни­ят спа­си­тел на на­ци­я­та, за­ви­си един­с­т­ве­но от гра­ж­да­ни­те на Бъл­га­рия, ко­и­то е край­но вре­ме да раз­бе­рат, че с ча­ка­не ня­кой да ги оп­ра­ви, ни­що не се по­с­ти­га. С по­д­ма­з­ва­не – съ­що.

Све­тът ни да­ва еже­д­не­в­ни при­ме­ри, как се от­с­то­я­ват пра­ва и сво­бо­ди – с изи­с­к­ва­ния и про­те­с­ти, с не­при­ми­ри­мост към лъ­жи­те, към не­с­па­з­ва­не­то на за­ко­ни­те. Без ра­вен­с­т­во пред за­ко­ни­те и ефе­к­ти­в­на съ­де­б­на власт един Бат Бой­ко за ни­що не сти­га!

Го­ля­мо­то ни­що, ко­е­то се слу­чи на 10 но­ем­в­ри 1989 го­ди­на, мо­же­х­ме да го пре­вър­нем в не­що по-раз­ли­ч­но от ма­фи­о­т­с­кия пре­ход, кой­то ни съ­си­па, но же­ла­ни­е­то все­ки да се спа­ся­ва по еди­ни­ч­но и ме­ра­кът за бър­зо и ле­с­но за­бо­га­тя­ва­не, скрит в ду­ши­ца­та на сра­д­но­с­та­ти­с­ти­че­с­кия ин­ди­вид, ни до­ве­де до тук – ше­па свръх­бо­га­ти та­ри­ка­ти и ог­ром­но мно­зин­с­т­во, жи­ве­е­що на гра­ни­ца­та на оце­ля­ва­не­то.

Юли­та ХРИ­С­ТО­ВА