Марин ГЕОРГИЕВ

За да раз­бе­реш ка­к­во е ко­му­ни­з­ма, пър­во тря­б­ва да си жи­вял в не­го.

Опи­тът пре­въз­хо­ж­да вся­ка те­о­рия.

Аз ви говоря от опит!

Го­ди­на пре­ди да на­с­тъ­пят про­ме­ни­те бях сти­г­нал он­зи пре­дел на по­но­си­мост, че ве­че из­к­ре­щях пре­мъл­ча­но­то в те­к­с­то­ве­те си, все ед­но да­ли ги пу­б­ли­ку­ва­ха, цен­зу­ри­ра­ха или връ­ща­ха; бях об­зет от она­зи от­ча­я­на сме­лост, ко­га­то от страх ня­маш страх и ин­с­тин­к­тът ти за са­мо­съ­х­ра­не­ние е ат­ро­фи­рал; мо­же би со­б­с­т­ве­ни­те ми тре­п­те­ния съ­в­па­д­на­ха с тре­п­те­ни­я­та на све­та на­о­ко­ло; на пръ­с­ти, в оча­к­ва­не на ня­ка­к­во  не­я­с­но, но по-раз­ли­ч­но бъ­де­ще,  бе из­п­ра­вен и той.

Въ­п­ре­ки то­ва не вяр­ва­х­ме, че ко­му­ни­з­мът ще па­д­не. Ако ние, мно­зин­с­т­во­то от по­да­ни­ци­те му, тря­б­ва­ше да го сва­ля­ме, то­ва не би ста­на­ло ни­ко­га. Ун­гар­с­ка­та ре­во­лю­ция от 1956 г. бе обе­ца на ухо­то за ця­ло­то чо­ве­че­с­т­во: без по­в­тор­на уго­вор­ка на ели­ти­те, ра­в­на на ял­тен­с­ка­та, ста­ту­к­во­то ме­ж­ду из­то­ка и за­па­да не мо­же­ше да се про­ме­ни.

Ние, ко­и­то ра­бо­те­х­ме със сло­во­то, има­х­ме две ал­тер­на­ти­ви: или да се съ­г­ла­сим със си­с­те­ма­та и да склю­чим фа­у­с­то­в­с­кия до­го­вор, или да при­е­мем ди­с­к­ва­ли­фи­ка­ци­я­та и да се дър­жим о из­ку­с­т­во­то, ка­то уда­в­ник за слам­ка; то, за­е­д­но с ми­съл­та, бя­ха един­с­т­ве­но­то убе­жи­ще на сво­бо­да­та; все още ни­кой не бе изо­б­ре­тил сре­д­с­т­во, за да на­д­ни­к­не зад че­ре­п­на­та ти ку­тия. За цел­та има­ше за­ме­с­ти­тел: до­но­с­ни­ци­те. От дъл­го­ле­т­ния ни стаж в ко­му­ни­з­ма ве­че ни бе яс­но, че ли­дер­с­т­во­то в ко­я­то и да е об­ласт, вклю­чи­тел­но и в ли­те­ра­ту­ра­та, се пла­ща с по­га­з­ва­не на све­ще­ния из­вор на вся­ко твор­че­с­т­во – съ­ве­ст­та! Бог ви­на­ги гле­да в ръ­це­те ни, в ми­с­ли­те и ду­ши­те ни; все­ки, ка­к­во­то и да пра­ви, дъл­бо­ко в се­бе си знае ре­д­но ли е, или не; въ­п­ро­сът е кое от две­те ще си по­з­во­ли.

Гра­ни­ца­та ме­ж­ду тях е тол­ко­ва тън­ка,че не раз­би­раш ко­га си по-ра­до­с­тен – ко­га­то си я пре­ми­нал, или ко­га­то не си.

В слу­чая Ме­фи­с­то­фел бе двой­ни­кът на ру­с­ко-съ­ве­т­с­ко­то изо­б­ре­те­ние КГБ – ро­д­на­та Дър­жа­в­на си­гур­ност; тя тря­б­ва­ше да на­ру­ши въ­т­ре­ш­ния ком­форт на ли­ч­но­ст­та, да й по­ка­же че вси­ч­ко е по­з­во­ле­но. Тя бе на­с­ле­д­ни­кът, кой­то тря­б­ва­ше да про­дъл­жи в дел­ни­ч­ни ус­ло­вия  пер­ма­нен­т­на­та ре­во­лю­ция след кър­ва­вия й пир, ко­га­то се ре­жат гла­ви­те за на­зи­да­ние на вси­ч­ки.

В из­ку­с­т­во­то до­го­во­рът на д-р Фа­уст раз­де­ли твор­ци­те на две нра­в­с­т­ве­но-ес­те­ти­че­с­ки про­ти­во­пол­ж­но­с­ти: – све­то­ст­та и иг­ра­та. Па­зи­те­лят на све­то­ст­та мо­же­ше да бъ­де оп­ри­ли­чен на ак­ро­бат, кой­то хем па­зи ра­в­но­ве­сие, хем дър­жи в ръ­ка све­ще­ния гра­ал, тре­пе­рей­ки да не раз­лее и ка­п­ка. Са­мо­ли­ши­ли­ят се от бла­го­дат­та  ком­пен­си­ра­ше ли­п­са­та й, ка­то се усъ­вър­шен­т­ва­ше те­х­ни­че­с­ки; по­не­же не съ­з­да­ва­ше – ими­ти­ра­ше, са­мо­по­гъл­нат да иг­рае с из­ку­си­те­ли­те си, се­бе си, ис­ти­на­та и сло­во­то.

На све­ти­ят се кла­ня­ха тай­но, на иг­ра­ча – по­ка­з­но

Кой кой  е мо­же­ше да бъ­де иден­ти­фи­ци­ран и по те­к­с­то­ве­те.

Жи­ве­е­х­ме в ста­ти­ч­но об­ще­с­т­во, в ко­е­то вся­ка гра­ж­дан­с­ка ак­ти­в­ност бе без­с­ми­с­ле­на, а вся­ка спон­тан­ност – ор­га­ни­зи­ра­на; все­ки бе на­ме­рил ни­ша­та за со­б­с­т­ве­но­то си оце­ля­ва­не; мо­я­та бе на Съ­зер­ца­те­ля; не ми се ис­ка­ше да на­пу­с­кам ста­на­ли­те й, ве­че удо­б­ни ми, се­ле­ния.

Има ми­го­ве в  ис­то­ри­я­та, ко­га­то и да се дър­паш, тя  не те ос­та­вя на ми­ра.

Все­ки взрив те пре­в­ръ­ща в своя ли­т­на­ла ча­с­ти­ца; ка­к­во ос­та­ва за взри­ва на об­ще­с­т­во, дър­жа­но де­се­ти­ле­тия под при­ну­ди­те­лен на­тиск. Ка­мен­ни­те сте­ни на за­т­во­ра, в кой­то бя­х­ме, па­д­на­ха ка­то кар­то­не­ни, ду­х­на­ти от не­ви­дим вя­тър; вси­ч­ки пър­ви стъ­п­ки са не­си­гур­ни, ка­к­во ос­та­ва на опи­т­ва­щи­те сво­бо­да­та. До­ка­то раз­бе­реш, че вся­ка сле­д­ва­ща кра­ч­ка, скок, вик са без­на­ка­за­ни; до­ка­то се раз­ви­х­риш, за вси­ч­ки де­се­ти­ле­тия на въз­дър­жа­не; се­га си ми­с­ля че и то­зи раз­пус не ни е бил да­ден слу­чай­но: опи­я­не­ни­ят от со­б­с­т­ве­на­та си си­ла, от не­до­пу­с­ти­ма­та до­ри и на сън сво­бо­да, ня­ма вре­ме, пък и не се до­се­ща, да ви­ди ка­к­во ста­ва на­о­ко­ло; у нас за та­ки­ва вре­ме­на  ка­з­ват, че ри­ба се ло­ви в мъ­т­на во­да; ей то­ва е ста­ва­ло: до­ка­то ние сме вяр­ва­ли, че сме сво­бо­д­ни – уп­ра­в­ля­ва­щи­те ни ми­на­ха от ед­но съ­с­то­я­ние в дру­го, без да за­гу­бят при­ви­ле­ги­и­те си; бе из­вър­шен вто­рия етап на уни­кал­но­то гра­би­тел­с­т­во в ис­то­ри­я­та на чо­ве­че­с­т­во­то, па­тент на ко­му­ни­с­ти­те: пър­ви­ят – чрез на­сил­с­т­ве­но при­с­во­я­ва­не на ча­с­т­на­та со­б­с­т­ве­ност и пре­ми­на­ва­не­то й в дър­жа­в­на, на чи­и­то гръб жи­вя­ха, до­ка­то мо­же­ше; вто­ри­ят – пре­в­ръ­ща­не­то на дър­жа­в­на­та со­б­с­т­ве­ност в ли­ч­на, а на на­ро­до­на­се­ле­ни­е­то – от­но­во в на­ем­ни­ци. Со­б­с­т­ве­но­ст­та, ко­я­то не бе из­с­т­ра­да­на с труд, пот, спо­со­б­но­с­ти и пе­с­те­не,  ро­ди вто­ро, по-же­с­то­ко ро­б­с­т­во.

Ето за­що за мен ко­му­ни­с­ти­те за най-го­ле­ми­те би­з­не­с­ме­ни на све­та, а сми­съ­лът на вся­ка бор­ба – да ста­неш ка­то те­зи, сре­щу ко­и­то се бо­риш!

Не съм от хо­ра­та, ко­и­то раз­чи­тат сми­съ­ла на слу­ч­ва­що­то се още в ми­га на слу­ч­ва­не­то; в на­с­то­я­ще­то – да ви­дя зна­ци­те на бъ­де­ще­то. Но все пак, ка­то не­и­с­ка­но съм­не­ние ме по­се­ти ед­на съ­по­с­та­в­ка: ко­га­то се сме­ня дви­га­те­лят на ко­ла­та, оно­ва, ко­е­то ос­та­ва не­про­ме­ни­мо, е ша­си­то; ша­си­то за мен бе ДС, то тря­б­ва­ше да га­ран­ти­ра смя­на­та и ико­но­ми­че­с­ка­та не­по­къ­т­на­тост на го­с­по­д­с­т­ва­щи­те до­се­га; за али­би слу­же­ше ще­д­ро от­пу­с­на­та­та сво­бо­да на сло­во­то, ми­тин­ги­те, ста­ч­ки­те и сдру­же­ни­я­та; че има ли ня­кой по све­та, кой­то би дал власт и па­ри на ня­ка­к­ви оръ­ф­ля­ци, ви­ка­щи по пло­ща­ди­те; за да вле­зеш във вла­ст­та тря­б­ва да си пла­тил вхо­д­ния би­лет. Дру­га­та ми до­га­д­ка бе, да­ли сво­бо­да­та на сло­во­то, на  ко­я­то още не мо­же­х­ме да се на­ра­д­ва­ме, не е де­т­с­ка иг­ра­ч­ка, да­де­на ни вре­мен­но, за да се по­за­ба­в­ля­ва­ме, без да усе­тим как един ден ле­ка-по­ле­ка ще ни бъ­де от­не­та; с нея хем ни  от­в­ли­ча­ха вни­ма­ни­е­то, хем ни раз­кон­с­пи­ри­ра­ха; до­ри ня­ма­ше за­що да ни сле­дят и по­д­с­лу­ш­ват: ние се из­да­ва­х­ме са­ми.

До сле­д­ва­що­то пре­на­ре­ж­да­не…

Въ­п­ре­ки то­ва, чо­век не мо­же да не уча­с­т­ва. До­ри са­мо за да про­ве­ри шан­са си.

Не ми сти­г­на един жи­вот, за да по­с­ти­г­на ра­в­ни­ят старт; бях от съ­с­ло­вие, на­сил­с­т­ве­но ли­ше­но от со­б­с­т­ве­ност и по­ра­ди то­ва – кла­сов враг; по про­из­ход не бях про­г­ре­си­вен  про­ле­та­рий, а кон­сер­ва­ти­вен се­ля­нин; ка­то ме­с­то­жи­тел­с­т­во – про­вин­ци­а­лист, на­т­ра­пил се  в сто­ли­ца­та на ко­ре­ня­ци­те со­фи­ян­ци; ка­то иде­о­ло­гия – без­пар­ти­ен, об­ре­чен на со­ци­ал­на и твор­че­с­ка мар­ги­нал­ност, а не ко­му­нист с га­ран­ти­ра­ни при­ви­ле­гии; ка­то ин­те­ле­к­ту­ал­на по­том­с­т­ве­ност – син на на шо­фьор, а не на пи­са­тел, или на пар­ти­ен бос.

Ру­х­ва­не­то на си­с­те­ма­та за мен, и та­ки­ва ка­то мен, бе и въз­мо­ж­ност  за ре­ванш.

А тя ка­к­ва из­ле­зе: съ­пер­ни­ци­те ни пак бя­ха пу­с­на­ти по­не 50 ме­т­ра пре­д­ва­ри­тел­но в но­во­то съ­с­те­за­ние от ка­те­го­ри­я­та бя­га­не на 100 ме­т­ра; ни има­х­ме ка­пи­тал, ни пък ня­кой се се­ти да ни да­де; до­ри за раз­да­ва­не­то на­у­чи­х­ме след ка­то ве­че бе при­к­лю­чи­ло.

За нас раз­ли­ка­та ме­ж­ду не­до­по­с­т­ро­е­ния ко­му­ни­зъм и но­во­с­т­ро­я­щия се ка­пи­та­ли­зъм е в сте­пен­та на по­ло­же­ния труд: по-ра­но тря­б­ва­ше да ра­бо­тим по­не 10 пъ­ти по­ве­че от тях, се­га  – 100!

И все пак най-ле­с­но­то обя­с­не­ние за ста­на­ло­то е, че има пре­д­ва­ри­те­лен  сце­на­рий; по­до­б­на мъл­ва се раз­с­те­ли ка­то мъ­г­ла над тъл­пи­те още в на­ча­ло­то, ся­каш да по­о­с­т­ве­т­ли вза­и­мо­за­ви­си­мо­с­та ме­ж­ду при­чи­на и сле­д­с­т­вие, да ох­ла­ди но­во­ро­ди­ло­то се са­мо­чу­в­с­т­вие, че  и от нас за­ви­си не­що; по­с­ле, ка­то че ли за да из­т­ръ­п­нем от ста­рия страх, бя­ха  пу­б­ли­ку­ва­ни, уж слу­чай­но от­к­ри­ти, ука­за­ния на КГБ как да се де­мон­ти­ра со­ци­а­ли­з­ма; те раз­ко­ле­ба­ха са­мо­у­ве­ре­но­ст­та ни, усъм­ни­ха ни: на­и­с­ти­на, въз­мо­ж­но ли е до­в­че­ра­ш­ни­те гла­во­ре­зи из­ве­д­нъж да ста­нат тол­ко­ва ми­ли?

Сце­на­ри­ят има и то­ва удо­б­с­т­во, че хем се оне­ви­ня­ва­ме за об­ще­с­т­ве­но­то си и по­ли­ти­че­с­ко ра­в­но­ду­шие, хем се ос­во­бо­ж­да­ва­ме от от­го­вор­ност; не­вол­но се се­щам за ед­на ми­съл на Гьо­те: „Дей­с­т­ва­щи­ят ви­на­ги е без­съ­ве­с­тен. Ни­кой, ос­вен на­б­лю­да­ва­щи­ят, ня­ма съ­вест“.

При на­ли­чи­е­то на сце­на­рий,  оба­че тря­б­ва да при­з­на­ем и пре­въз­хо­д­с­т­во­то на про­ти­в­ни­ка – т.е. на хо­ра­та от ДС! Ни­кой сце­на­рий в на­ча­ло­то не мо­же да бъ­де сто­п­ро­цен­то­во осъ­ще­с­т­вен, но ако е за­да­де­на ма­к­ро­рам­ка­та, въ­т­ре в нея не­ща­та се са­мо­по­д­ре­ж­дат, още по­ве­че че вре­ме­то е най-до­б­ри­ят съ­ю­з­ник не са­мо на за­б­ра­ва­та, но и на сце­на­ри­с­ти­те; в та­къв слу­чай и да не си из­пъл­ня­вал пре­ки ука­за­ния, в края на кра­и­ща­та пак си в сце­на­рия, все ед­но с бе­зу­ча­с­ти­е­то си, или със спон­тан­то­то си съ­у­ча­с­тие.

А не е ли ман­та­ли­те­тът ни, фор­ми­ран по­ве­че от че­ти­ри де­се­ти­ле­тия, най-го­ле­ми­ят сце­на­рист или не­г­ла­сен съ­с­це­на­рист; ман­та­ли­те­тът на по­л­з­ва­те­ля, а не на съ­зи­да­те­ля; на ко­ле­к­ти­ви­ст­та, а не на ин­ди­ви­ду­а­ли­с­та; на го­то­ван­с­т­во­то, а не на пре­д­п­ри­ем­чи­во­ст­та?

цА не е ли ман­та­ли­те­тът ни, фор­ми­ран по­ве­че от че­ти­ри де­се­ти­ле­тия, най-го­ле­ми­ят сце­на­рист или не­г­ла­сен съ­с­це­на­рист; ман­та­ли­те­тът на по­л­з­ва­те­ля, а не на съ­зи­да­те­ля; на ко­ле­к­ти­ви­ст­та, а не на ин­ди­ви­ду­а­ли­с­та; на го­то­ван­с­т­во­то, а не на пре­д­п­ри­ем­чи­во­ст­та?

За из­ми­на­ли­те двай­сет го­ди­ни раз­б­рах: най-тру­д­но се про­ме­ня чо­ве­кът.

А оттам – и светът.

Хо­ра­та оби­чат да се из­жи­вя­ват ка­то жер­т­ви. Но ко­е­то е при хо­ра­та, то е  и при на­ро­ди­те.

А мо­же би и имат ос­но­ва­ние: в жи­во­та има ин­те­ре­си, а не иде­а­ли; или по-ско­ро – ин­те­ре­си­те изя­ж­дат иде­а­ли­те; ако хо­ра­та бя­ха склон­ни да спа­з­ват Хри­с­то­ви­те по­ве­ле­ния, Хри­с­тос не би бил раз­п­нат.

Ве­з­де­съ­щи­ят ин­те­рес има при­ро­да­та на на­го­на; за не­го иде­а­ли­те и иде­о­ло­ги­и­те са ка­то смо­ки­но­вия лист за Адам и Ева; ан­ти­по­д­ни­те иде­о­ло­гии на ин­тер­на­ци­о­нал­ния ко­му­ни­зъм и без­ро­д­ния ка­пи­тал не  по­пре­чи­ха на Ан­г­лия и Аме­ри­ка да склю­чат съ­юз със СССР. Сме­т­ка­та пла­щат та­ка на­ре­че­ни­те на­ро­ди, осо­бе­но мал­ки­те.

Из­то­ч­на Ев­ро­па тля в ко­му­ни­з­ма със съ­г­ла­си­е­то на За­па­да. И пак с не­го­во съ­г­ла­сие пре­с­тъ­п­ни­ят ко­му­ни­с­ти­че­с­ки елит пре­об­ра­зу­ва по­ли­ти­че­с­ка­та си власт в ико­но­ми­че­с­ка и се раз­ми­на със за­с­лу­же­ния си съд.

Как то­га­ва да не е спра­ве­д­ли­во нор­ма­ли­за­ци­я­та на Из­то­ч­на Ев­ро­па, да бъ­де из­ку­пе­на с де­нор­ма­ли­зи­ра­не на За­па­да; и опи­то­мя­ва­ни­ят опи­то­мя­ва опи­то­ми­те­ля; на­ши­ят бивш свят и све­та на за­па­да са кон­с­т­ру­и­ра­ни по два раз­ли­ч­ни на­чи­на; ко­му­ни­с­ти­че­с­ко­то лу­ка­в­с­т­во, ко­е­то на­д­ми­на­ва по изо­б­ре­та­тел­ност  и оно­ва, ко­е­то не мо­жеш да си по­ми­с­лиш, из­пи­та­х­ме на­с­ко­ро при Пу­ти­но­вия га­зов бли­ц­к­риг.

Все­ки път, ко­га­то Ру­сия ни е ос­во­бо­ж­да­ва­ла, то е би­ло, за да ни впре­г­не в хо­мо­та на но­во ро­б­с­т­во. При нас оку­па­то­ри­те ви­на­ги ид­ват ка­то ос­во­бо­ди­те­ли.

А ни­ма не бе та­ка с ця­ла би­в­ша Из­то­ч­на Ев­ро­па!?

Да се вър­на в па­ра­ди­г­ма­та на бъл­га­ро-све­т­с­ка­та дру­ж­ба – за мен е все ед­но, след ка­то съм по­вър­нал изя­де­но­то, да  ям по­вър­на­то­то.

Да­ли пък ня­ма да бъ­дем на­ка­за­ни тъ­к­мо с то­ва!

Кръ­гът се за­т­во­ри и ние ся­каш пак сме там, къ­де­то бя­х­ме: по­д­с­та­ве­ни­те ли­ца от­но­во из­ме­с­ти­ха ав­тен­ти­ч­ни­те; на­ре­ж­да­ни­ят зад гър­ба ни пъ­зел при­до­би не­о­ча­к­ва­на за­вър­ше­ност; тай­на­та власт пак е по-сил­на от яв­на­та; ес­те­с­т­ве­ни­ят по­д­бор от­но­во е ди­ри­жи­ра­ни­ят по­д­бор; но­во­то – ка­то ста­ро­то. И ка­то вик в ту­нел без из­ход ечи ре­п­ли­ка­та на Тан­к­ре­ди от „ Ге­пар­дът” на Лам­пе­ду­за: – „Вси­ч­ко тря­б­ва да се про­ме­ни, за да си ос­та­не ед­но и съ­що“.

Бъл­га­рия, мо­я­та ро­ди­на, ня­ма по­тен­ци­ал да се спра­ви с ок­то­по­да на Дър­жа­в­на Си­гур­ност; тя е на­в­ся­къ­де, ве­че ци­ни­ч­но без­с­рам­на – от пре­зи­ден­та, през ли­де­ри на по­ли­ти­че­с­ки пар­тии, зам.-пре­д­се­да­те­ли на пар­ла­мен­та, де­пу­та­ти, дър­жа­в­на ад­ми­ни­с­т­ра­ция, не­п­ра­ви­тел­с­т­ве­ни ор­га­ни­за­ции, ме­дии, до си­на на най-го­ле­мия ни по­ет – фи­ло­соф и мо­ра­лист.

И то­ва е са­мо част от вър­ха на ай­с­бер­га: на най-го­ле­ми­те бо­со­ве до­си­е­та­та са уни­що­же­ни или скри­ти, на пре­вер­бу­ва­ни­те не се от­ва­рят, не се от­ва­рят и на ум­ре­ли­те, са­мо на жи­ви­те…

И ня­ма как да е ина­че, щом ги от­ва­рят те­зи, ко­и­то ги за­т­во­ри­ха.

След вси­ч­ко то­ва: – ние – ни жи­ви, ни ум­ре­ли, за­г­ри­же­ни за хля­ба, ко­е­то в Бъл­га­рия се на­ри­ча оце­ля­ва­не и с ко­е­то да­же се гор­де­ем, ста­ва­ме все по-ра­в­но­ду­ш­ни.

На­с­ко­ро бе на­ме­рен са­мо­у­бит гла­в­ни­ят се­к­ре­тар – дя­с­на­та ръ­ка на ли­де­ра на ет­ни­че­с­ка­та ни пар­тия; схва­щам го ка­то вне­за­п­но пу­с­ка­не на ви­со­ко­вол­тов ток за ли­де­ра, един от из­тъ­к­на­ти­те съ­т­ру­д­ни­ци на ДС, чи­е­то до­сие е пу­б­ли­ку­ва­но по­ч­ти из­ця­ло; ток, кой­то да му на­по­м­ни с ко­го си има ра­бо­та, ако е сга­зил, или се ка­ни да сга­зи лу­ка.

Но то­зи ток е пре­ду­п­ре­ж­де­ние и за об­ще­с­т­во­то, за все­ки от нас: – Дръж си ези­ка зад зъ­би­те и вни­ма­вай в иг­ра­та!

До се­га ни­кой от иден­ти­фи­ци­ра­ни­те съ­т­ру­д­ни­ци на ДС на клю­чо­ви или не­к­лю­чо­ви ме­с­та не се е от­те­г­лил до­б­ро­вол­но, по­ра­ди съ­вест, срам, не­у­до­б­с­т­во или здра­во­с­ло­в­ни при­чи­ни – ед­на от най-лю­би­ми­те им ня­ко­га фор­му­ли.

И та­ка ще бъ­де, до­ко­га­то мо­же.

А до­ко­га ще мо­же, оп­ре­де­лят пак те.

И то­зи път сме­т­ка­та пла­ти­ха оне­зи, ко­и­то вна­ги я пла­щат.

Но и те имат сво­е­то уте­ше­ние: по­не са сви­к­на­ли.

Па­ри­те ня­мат цвят и ми­рис, а ко­му­ни­з­мът – ми­на­ло.

По-млад от вся­ко­га, той пра­щи от здра­ве в дру­же­с­ка пре­г­ръ­д­ка с ка­пи­та­ли­з­ма и ве­че не мо­жеш да раз­бе­реш от­къ­де за­по­ч­ва еди­ни­ят и къ­де свър­ш­ва дру­ги­ят.

1 Со­фия, 19 фе­в­ру­а­ри, 03 март 2009

Б.а. Слу­чай­но или на­ро­ч­но, за­по­ч­ва­не­то и за­вър­ш­ва­не­то на то­зи текст съ­в­па­д­на с две са­к­рал­ни да­ти в на­ша­та ис­то­рия: на 19 фе­в­ру­а­ри 1863 г. е обе­сен ме­си­я­та на бъл­га­ри­те Ва­сил Ле­в­с­ки, съ­з­дал из ця­ла­та стра­на тай­на ре­во­лю­ци­он­на мре­жа за ос­во­бо­ж­де­ние от тур­с­ко­то ро­б­с­т­во; Ле­в­с­ки е ка­но­ни­зи­ран от по­ко­ле­ни­я­та за  све­тец и е вче­ра­шен и дне­шен ку­мир на на­ци­я­та; на 3 март 1878 г., при­к­лю­ч­ва по­ре­д­на­та ру­с­ко-тур­с­ка­та вой­на, до­не­с­ла пре­ж­де­в­ре­мен­но ос­во­бо­ж­де­ние на ед­на тре­та от бъл­га­ри­те и за­м­ра­зя­ва­не под чу­ж­до ро­б­с­т­во на ос­та­на­ли­те по­ве­че от две де­се­ти­ле­тия, а на ед­на го­ля­ма част – и до днес.

Пър­ва­та ра­бо­та на пре­д­ре­ше­ни­те ко­му­ни­с­ти след 1989 г., бе да обя­вят 3 март за на­ци­о­на­лен пра­з­ник. Пре­д­ло­же­ни­е­то бе на пре­зи­ден­та, до­пре­ди из­бо­ра, ли­дер на опо­зи­ци­я­та.

В кон­те­к­с­та на те­к­с­та за мен две­те да­ти днес оз­на­ча­ват, че на 19 фе­в­ру­а­ри е ек­зе­ку­ти­ран сим­во­лът на бъл­гар­с­ка­та сво­бо­да, а на 3 март – и са­ма­та сво­бо­да.

Марин ГЕОРГИЕВ