Таньо КЛИСУРОВ

Спом­ням си, че в на­ча­ло­то на осем­де­сет­те го­ди­ни на ми­на­лия век /зву­чи по­ч­ти ка­то в спо­мен на кла­сик/ пу­б­ли­ку­вах в спи­са­ние „Пла­мък“ сти­хо­т­во­ре­ние, в ко­е­то един ре­ф­рен се по­в­та­ря­ше: „Не­що тря­б­ва да се про­ме­ни…“ По оно­ва вре­ме жи­ве­е­х­ме с илю­зи­я­та, че чрез по­е­зи­я­та мо­жем да вли­я­ем на об­ще­с­т­во­то. И мо­же би е има­ло из­ве­с­т­на ло­ги­ка, щом за­ра­ди сти­хо­ве се по­на­ся­ха ма­кар и ме­та­фо­ри­ч­ни пле­с­ни­ци от иде­о­ло­ги­че­с­ки­те па­за­ван­ти.

То­ва по­ра­ж­да­ше из­ве­с­тен страх.Но ни­ко­га не е би­ло спи­ра­ч­ка да из­ра­зиш ми­с­ли­те и чу­в­с­т­ва­та си, ако и по оно­ва вре­ме си бил въ­т­ре­ш­но сво­бо­ден. Има­ше та­ки­ва по­е­ти.

Ни­ко­га не съм се счи­тал за смел. Слу­чи ми се са­мо ве­д­нъж. На пра­з­ни­ка на по­е­зи­я­та през 1984 го­ди­на в Пра­вец, ро­д­но­то мя­с­то на То­дор Жи­в­ков. Ня­ка­к­ва не­о­бя­с­ни­ма дър­зост ме об­х­ва­на. На ли­те­ра­тур­но­то че­те­не в пре­пъл­не­ния са­лон на кул­тур­ния дом ре­ци­ти­рах то­ку-що на­пи­са­но­то си сти­хо­т­во­ре­ние „Мъл­ча­ние“. В не­го има ре­до­ве: „Ко­га­то ца­рят-са­мо­дър­жец ким­нел /хва­ле­б­с­т­вен хор за­по­ч­вал да зву­чи./ При­д­вор­ни­те пе­в­ци щом пе­ят хим­ни, та­лан­тът че­с­тен знае да мъл­чи.“ За­ла­та без­по­г­ре­ш­но раз­б­ра але­го­ри­я­та със „своя чо­век“ и из­п­ра­ти фи­на­ла на сти­хо­т­во­ре­ни­е­то с бур­ни ап­ло­ди­с­мен­ти. Аз ед­но­в­ре­мен­но бях въ­о­ду­ше­вен, но и уп­ла­шен. От ка­к­во то­ч­но не мо­жех да от­го­во­ря, но на­и­с­ти­на из­пи­т­вах страх. На вси­ч­ко от­го­ре на по­с­ле­д­ва­лия бан­кет по- ви­д­ни­те по­е­ти ся­каш из­бя­г­ва­ха за го­во­рят с мен, имах чу­в­с­т­во­то, че ме от­бя­г­ват.

Мо­же и да съм си въ­о­б­ра­зя­вал, за­що­то ни­що не ми се слу­чи. Се­га с иро­ния се се­щам за та­зи про­я­ва на „гра­ж­дан­с­ка сме­лост“, ка­к­то се на­ри­ча­ха ня­ко­га по­до­б­ни  уча­с­тия. Ка­з­вам си на ше­га: да бях по­не мал­ко ре­п­ре­си­ран, щях да си пи­ша ак­тив в дне­ш­но вре­ме.

Про­мя­на­та дей­с­т­ви­тел­но се слу­чи. На 10 но­ем­в­ри пре­ди двай­сет го­ди­ни. От­то­га­ва ве­че мо­жеш да на­пи­шеш ка­к­во­то си по­и­с­каш в сти­хо­ве или в про­за­и­ч­на реч сре­щу ко­го­то си по­и­с­каш. И ка­к­во от то­ва? Не са­мо по­е­зи­я­та, но и „войн­с­т­ве­на­та“ пу­б­ли­ци­с­ти­ка из­гу­би сво­я­та илю­зия за ня­ка­к­ва ро­ля в об­ще­с­т­во­то. На­пи­са­ни­те ду­ми за­бо­ля­ха от ано­ре­к­сия.

Про­мя­на­та про­ме­ни не са­мо об­ще­с­т­ве­ния ред, про­ме­ни и хо­ра­та. И по­е­ти­те в то­ва чи­с­ло. На­с­т­ръ­х­на­ха не сре­щу вла­ст­та да ре­чем, а ед­ни сре­щу дру­ги. Из­лю­пи­ха се два, че и по­ве­че, пи­са­тел­с­ки съ­ю­за, две ис­ти­ни за „пре­ди“ и „се­га“, две по­е­зии…Ня­кой би ка­зал, че при де­мо­к­ра­ци­я­та то­ва е ес­те­с­т­ве­но, на­ли е въ­п­рос на гле­д­на то­ч­ка.

И все пак две по­е­зии? Да – та­зи, ко­я­то про­дъл­жи да из­по­вя­д­ва кла­си­че­с­ки­те мо­рал­ни цен­но­с­ти: лю­бов, чо­ве­щи­на, ува­же­ние към тра­ди­ци­я­та, со­ци­ал­на чу­в­с­т­ви­тел­ност ; дру­га­та – по­с­т­мо­дер­на­та: по­ди­г­ра­ва­тел­на, де­с­т­ру­к­ти­в­на, его­и­с­ти­ч­на, на­д­мен­на, с не­пре­с­тан­но чо­п­ле­не на въ­т­ре­ш­но­то „аз“.

И в две­те „фрон­то­ви“ ли­нии се око­па­ха и без­дар­ни­ци и та­лан­т­ли­ви по­е­ти. При из­по­вя­д­ва­щи­те кла­си­че­с­ки­те цен­но­с­ти без­да­ри­е­то по-тру­д­но се при­к­ри­ва зад по­з­на­ти до втръ­с­ва­не об­ра­зи и ме­та­фо­ри, зад ку­хи­те ри­ми. При по­с­т­мо­дер­ни­с­ти­те не е та­ка. Там не­ща­та са „по-сло­ж­ни“, тря­б­ва да ги „раз­га­да­еш“. До­де­то сти­г­неш в края на кра­и­ща­та до ни­що­то.

Аз си ос­та­нах та­къв, ка­къ­в­то бях. Гра­ни­ца­та ме­ж­ду то­та­ли­тар­но­то вре­ме и де­мо­к­ра­ци­я­та пре­ми­нах с не­из­би­с­т­рен от­го­вор на въ­п­ро­са: А се­га на­къ­де? За­гу­бих по­со­ка­та. Вяр­вах ту на ед­ни, ту на дру­ги по­ли­ти­ци. Те про­пи­ля­ха на­де­ж­ди­те ми. До­с­ти­г­нах до по­у­ка­та: да се опи­рам  най-ве­че  на по­е­зи­я­та – моя ори­ен­тир, моя ком­пас в жи­во­та. По­е­зия от чо­ве­ка за чо­ве­ка. Той си ос­та­на мо­я­та един­с­т­ве­на пар­тия. И двай­сет го­ди­ни по-къ­с­но за­я­вя­вам, че не сгре­ших.

Днес, след вси­ч­ко пре­жи­вя­но,  ед­ва ли не, с гор­дост оп­ре­де­лям 10 но­ем­в­ри 1989 го­ди­на та­ка: Про­мя­на­та, ко­я­то не ме про­ме­ни.

Таньо

 КЛИСУРОВ