„Пе­пе­ру­ди­те са сво­бо­д­ни” на Ле­о­полд Герш е ед­на от най-иг­ра­ни­те хи­то­ви пи­е­си у нас. По­с­та­вя­на е ня­кол­ко пъ­ти в Те­а­тър „Со­фия”, в Ру­се, Шу­мен, Раз­г­рад, Мон­та­на /по­с­та­но­в­ка­та е на бал­чи­ш­кия ре­жи­сьор Юри Ста­т­ков/ и за пър­ви път в Бла­го­е­в­г­рад под ре­жи­су­ра­та на юри­с­та Ко­с­та­дин Бан­ду­тов.

Най-при­в­ле­ка­тел­на за ут­вър­де­ни­те ак­т­ри­си е ро­ля­та на май­ка­та на сля­по­то мом­че До­ни Дарк, пи­са­тел­ка на по­ре­ди­ца де­т­с­ки кни­ж­ки за не­ве­ро­я­т­но сме­ло­то и бор­бе­но мом­че До­ни, на ко­е­то не пре­чи сле­по­та­та, за да бъ­де дръ­з­но­вен бо­рец за спра­ве­д­ли­вост, кой­то ви­на­ги ус­пя­ва. На май­ка­та та­къв и се ис­ка да бъ­де не­й­ни­ят син. На пръв по­г­лед об­ра­зът и е ба­на­лен, ед­но­с­т­ран­чив и до­са­ден. Но не е та­ка. В не­го са вла­га­ли ли­ч­ни­те си раз­би­ра­ния ак­т­ри­си ка­то Ил­ка За­фи­ро­ва, Та­тя­на Ло­ло­ва, Пла­ме­на Ге­то­ва и мно­го пла­с­ти­чен бе май­чи­ни­ят об­раз, съ­т­во­рен от Па­ра­с­ке­ва Джу­ке­ло­ва в сце­но­г­ра­ф­с­кия ва­ри­ант „Да се влю­биш в пе­пе­ру­да” на Але­к­сан­дър Илин­де­нов, ре­жи­сьор в Тър­го­ви­щ­кия те­а­тър, кой­то пре­д­с­та­ви пи­е­са­та в Бал­чик на 14 ок­том­в­ри 2014 г. с ред чо­ве­ко­лю­би­ви по­с­ла­ния към хо­ра­та на на­шия град, сред ко­и­то е жи­вял ка­то де­те с из­ве­с­т­на­та си май­ка – аку­шер­ка­та Н.Илин­де­но­ва.

Тръ­г­вай­ки от ма­к­си­ма­та, че вся­ка май­ка се гри­жи за де­те­то си, ав­то­рът Л.Герш раз­кон­с­пи­ри­ра ро­ди­тел­с­кия его­и­зъм, скри­та­та тре­во­га за бъ­де­ща­та съ­д­ба, за кри­во­ра­з­б­ра­на­та съ­п­ри­ча­с­т­ност към сле­пия чо­век или за же­с­то­ко­ст­та при сре­ща­та с дей­с­т­ви­тел­но­ст­та, ко­я­то към сле­пи­те е ужа­с­но не­с­п­ра­ве­д­ли­ва.

А ка­к­ви ли по­с­ле­д­с­т­вия ще има, ако ед­на сля­па пе­пе­ру­да се влю­би? Май­ка­та ус­пя­ва да осу­е­ти пър­ва­та лю­бов на До­ни. Лин­да се омъ­ж­ва в Чи­ка­го, но ос­та­ва в сър­це­то на сле­пе­ца дръ­з­но­ве­ни­е­то да жи­вее в са­мо­с­то­я­те­лен дом, със са­мо­чу­в­с­т­вие, че мо­же да се спра­вя сам. Ка­то из­не­ви­де­ли­ца при не­го от съ­се­д­на­та вра­та на­х­лу­ва още ед­на пе­пе­ру­да –Джил /кра­си­ва­та и мла­да, мно­го спо­лу­ч­ли­во из­б­ра­на Те­ме­ну­га Пер­ва­зо­ва/. Тя го по­ко­ря­ва на ми­га с ви­тал­но­ст­та си, с не­по­с­ре­д­с­т­ве­но­ст­та и от­к­ро­ве­но­ст­та си. „Ръ­ка за ръ­ка” с ня­ко­го за цял жи­вот за нея е не­по­но­сим ан­га­жи­мент. Бра­кът ог­ра­ни­ча­ва жи­во­та и тя не ис­ка да бъ­де за­дъл­же­на „до­ка­то смърт­та ни раз­де­ли”. Вси­ч­ко то­ва тя из­ре­ци­тир­ва, ка­то че ли го е ка­з­ва­ла 100 пъ­ти. И вя­тър­ни­ча­во от­го­ва­ря на въ­п­ро­са на Дон /Ивай­ло Бру­со­в­с­ки, кой­то ни­то ве­д­нъж не сбър­ка да се взи­ра ка­то сле­пец и да се дви­жи ка­то та­къв/да­ли е оби­ча­ла съ­п­ру­га си, с ко­го­то е жи­вя­ла са­мо три дни или би­ла ли е влю­бе­на в ре­жи­сьо­ра на фил­ма, в кой­то е ис­ка­ла да иг­рае.

Из­ве­д­нъж я же­г­ва не­я­с­но про­з­ре­ние. Ви­ж­да, че Дон тръ­с­ка пе­пел­та от ци­га­ра­та си на ма­са­та, а пе­пел­ни­кът е в не­й­ни­те ръ­це. Сляп е. И той и го ка­з­ва. В раз­го­ре­ще­ния ди­а­лог Джил из­ри­ча по­е­ти­ч­ни­те ду­ми на Ди­лън То­мас „…си­я­ни­е­то на све­т­ли­на­та ме про­бу­ж­да”, без да е че­ла то­зи ве­лик уел­с­ки по­ет, за ко­го­то чрез брай­ло­ва­та аз­бу­ка е чел Дон, уди­вен и ве­че влю­бен в не­й­на­та по­е­ти­ч­на ду­ша ка­то про­дъл­жа­ва да я по­у­ча­ва, че сле­д­ва­ща­та ми­съл, ко­я­то по­со­ч­ва ка­то не­й­на мно­го лю­би­ма, не е от Марк Твен, а от Чарлз Ди­кенс:  „…сво­бо­д­но да се слея с тъм­ни­на­та. Не ис­кам ни­що. Са­мо да бъ­да сво­бо­ден”.

И ка­то кон­т­раст на из­жи­вя­ва­ни­я­та – Джил сме­с­ва по­е­зи­я­та и фи­ло­со­ф­с­ки­те съ­ж­де­ния с по­с­то­ян­ния си глад. По­ве­че­то хо­ра ядат пре­ко­мер­но от раз­с­т­ро­е­ни не­р­ви и не­ор­га­ни­зи­ран жи­вот – ся­каш ни ка­з­ва ре­жи­сьо­рът, кой­то е на­б­ле­г­нал на ня­кол­ко де­тай­ла в та­зи по­со­ка – ябъл­ка­та, ко­я­то има кла­си­че­с­ко­то си зна­че­ние да вся­ва раз­дор, ябъл­ка­та, ко­я­то но­си от­ро­ва за Сне­жан­ка и ябъл­ка­та, ко­я­то е еже­д­не­в­ни­ят сим­вол на гре­ха. В хла­дил­ни­ка има по­ка­за­тел­ни за дей­с­т­ви­я­та и ми­с­ли­те на ге­ро­и­те хра­ни. В хла­дил­ни­ка ка­к­во ли ня­ма – ня­ма ма­с­ло, ня­ма си­ре­не, ня­ма ме­со, но има мал­ко кар­то­фе­на са­ла­та, увя­х­на­ла ма­ру­ля и…ед­на ябъл­ка.

Чрез мно­го до­б­ра­та иг­ра на ак­тьо­ри­те, ре­жи­сьо­рът Ал.Илин­де­нов по­с­та­вя за об­съ­ж­да­не ос­но­в­ни­те ха­ра­к­те­ри­с­ти­ки на но­во­то по­ко­ле­ние – са­мо­т­но, без на­ме­ре­ние да по­е­ма от­го­вор­но­с­ти ка­то же­ни­т­ба и брак, пре­ка­ле­но се­би­ч­но и са­мо­у­ве­ре­но, не­до­с­та­тъ­ч­но гра­мо­т­но, ув­ли­ча­що се по не­с­тан­дар­т­но­то по­ве­де­ние ка­то мо­д­ния хо­мо­се­к­су­а­ли­зъм, из­мам­на­та ха­ри­з­ма на чал­га­джий­с­ко­то „из­ку­с­т­во” и за­кър­ня­ла­та емо­ци­о­нал­ност.

Тук ша­п­ка тря­б­ва да сва­лим на май­ка­та, ко­я­то от име­то на ар­ти­с­ти­те за­щи­та­ва те­а­т­рал­но­то из­ку­с­т­во и не мо­же да до­пу­с­не, че то та­ка стре­ми­тел­но вър­ви на­до­лу, щом има пи­е­си ка­то „Та­ка пра­ве­те на дру­ги­те”, в ко­я­то ен­ту­си­а­зи­ра­но ще иг­рае Джил. П.Джу­ке­ло­ва е мно­го вяр­на във въз­му­ще­ни­е­то си, ко­га­то въз­при­е­ма ви­зи­я­та и ду­хо­в­на­та ог­ра­ни­че­ност на бъ­де­щия ре­жи­сьор и съ­п­руг на Джил.  Да­ли са­ма­та тя не ха­ре­с­ва ве­че Джил и не я ре­в­ну­ва от име­то на си­на си?

Сце­но­г­ра­фът и ре­жи­сьо­рът са от­де­ли­ли по-го­ля­мо мя­с­то на мни­мия ре­жи­сьор, при ко­го­то Джил ис­ка да жи­вее. В дру­ги по­с­та­но­в­ки то­зи об­раз ли­п­с­ва. Ак­тьо­рът Си­ме­он Вен­ков, по­з­нат ни с ци­ган­с­ка­та си ро­ля в „На­ро­ден пре­д­с­та­ви­тел”/Бра­ни­с­лав Ну­шич/, ко­я­то за­по­м­ня­що се пре­съ­з­да­де пред бал­чи­ш­ка­та пу­б­ли­ка на 24 ок­том­в­ри 2013 г., се­га бе не­ве­ро­я­т­но до­бър, то­чен до пе­дан­ти­ч­ност, ис­тин­с­ки пър­во­о­б­раз на съ­в­ре­мен­ния раз­де­ва­сан, тип „хо­ли­ву­д­с­ки” ре­жи­сьор. И об­ле­к­ло­то, и кра­т­ки­те му без­с­ми­с­ле­ни ре­п­ли­ки, при­ли­ча­щи на ре­жи­сьор­с­ки ре­мар­ки, ни из­пъл­ни­ха с ко­ми­ч­но на­с­т­ро­е­ние. Из­п­ра­ти­х­ме го със сни­з­хо­ди­тел­но­ст­та над глу­па­ва­та му на­д­мен­ност и на­и­в­ност да се из­жи­вя­ва ка­то ве­лик тво­рец. „Па­зе­те се!” – по­ръ­ча ди­к­та­тор­с­ки ге­ро­ят и си из­ле­зе, на­дут ка­то фа­зан.

Да, ще го по­с­лу­ша­ме. И ще гле­да­ме пи­е­си, в ко­и­то се ут­вър­ж­да­ва вя­ра­та, че лю­бо­в­та тря­б­ва да се из­жи­вее. Че тря­б­ва да се за­с­лу­жи. Че тря­б­ва да се от­с­то­я­ва. Ка­к­то и ста­ва с ге­ро­и­те в „Да се влю­биш в пе­пе­ру­да”. Джил се връ­ща при Дон. Зна­чи при­з­на­ва и при­е­ма оби­ч­та си, по­е­ма ан­га­жи­мент и е сво­бо­д­на. Сво­бо­д­на в из­бо­ра си.Кла­си­че­с­ки оп­ти­ми­зъм – лю­бо­в­та ще про­дъл­жа­ва да из­г­ра­ж­да жи­во­та.

Маруся КОСТОВА