То­ва по­чу­в­с­т­ва­х­ме вси­ч­ки, ко­и­то бя­х­ме до­ш­ли в град Ко­п­ри­в­щи­ца, къ­де­то от 15 до 17 ав­густ 2014 г. се про­ве­до­ха

“Дим­чо­ви­те по­е­ти­ч­ни пра­з­ни­ци”.

Сред нас има­ше и чу­ж­ден­ци, с ко­и­то раз­го­ва­рях по вре­ме на тър­же­с­т­ва­та, а об­щу­ва­не­то с тях и бъл­га­ри­те по­д­си­ли зна­чи­мо­ст­та им, за­що­то е факт, че те са ве­че все по-ря­д­ко сре­ща­щи се по­е­ти­ч­но за­ре­де­ни кул­тур­ни яв­ле­ния.

По­во­дът на тър­же­с­т­ва­та бе

80-го­ди­ш­ни­на­та

от ос­ве­ща­ва­не­то на гро­ба-па­ме­т­ник на най-не­ж­ния бъл­гар­с­ки по­ет Дим­чо Де­бе­ля­нов, ро­ден на 25 март 1887 г. и убит ка­то по­д­по­ру­чик Д.Де­бе­ля­нов по вре­ме на Пър­ва­та све­то­в­на вой­на, на 2 ок­том­в­ри 1916 г. край Де­мир Хи­сар /Гър­ция/.

Ед­на бе­зум­но уни­що­жи­тел­на вой­на.

За­е­д­но от­да­до­х­ме и сво­я­та при­з­на­тел­ност към из­ва­я­на­та, по­тъ­на­ла в скръ­б­но оча­к­ва­не “Май­ка” /скул­п­тор Иван Ла­за­ров, по слу­чай 125-го­ди­ш­ни­на­та от ро­ж­де­ни­е­то на тво­ре­ца  и 80-го­ди­ш­ни­на­та от по­с­та­вя­не­то на па­ме­т­ни­ка на май­ка­та на гро­ба на Д.Де­бе­ля­нов на 19.08.1934 г./

па­ме­т­ни­кът е по­ру­га­ван два пъ­ти

– през 1941 и 1965 г., ко­е­то на­ла­га през 1967 г. да се из­ра­бо­ти ду­б­ли­кат и да се по­с­та­ви на гро­ба, а ори­ги­на­лът да се ек­с­по­ни­ра в До­ма-му­зей “Д.Де­бе­ля­нов/

Град Ко­п­ри­в­щи­ца

е ма­лък по­д­бал­кан­с­ки град, раз­по­ло­жен от две­те стра­ни на ре­ка То­пол­ни­ца. Мя­с­то, къ­де­то се тво­ри, до­ри и се­га, ис­то­ри­я­та на Бъл­га­рия. Раз­тър­с­ва­но от пре­ди­з­бор­на тре­с­ка и слън­че­во си­яй­ни обе­ща­ния – има­ше по­д­пи­с­ка за по­д­к­ре­па пра­ва­та на чо­ве­ка, ро­кер­с­ки мо­то съ­бор, ко­и­то по­д­не­со­ха цве­тя на ко­п­ри­в­щен­с­ки­те въз­ро­ж­ден­с­ки по­бор­ни­ци, уча­с­т­ни­ци в Ап­рил­с­ко­то въ­с­та­ние. Ко­п­ри­в­щи­ца е град, дал на све­та: На­й­ден Ге­ров, бра­тя­та Лю­бен и Пе­т­ко Ка­ра­ве­ло­ви, То­дор Ка­б­ле­ш­ков, Ге­ор­ги Бен­ко­в­с­ки /Га­в­рил Гру­ев Хлъ­тев/, дим­чо Де­бе­ля­нов, кой­то пре­ди 98 го­ди­ни на­по­м­ня на вси­ч­ки ни:

“Да се за­вър­неш в ба­щи­на­та къ­ща/, ко­га­то ве­чер­та сми­ре­но га­с­не…”

Д.Де­бе­ля­нов е пър­ви­ят бъл­га­рин, кой­то се е ос­ме­лил да за­с­та­не прав пред ло­жа­та на цар Фер­ди­нанд /1906 г./, ока­с­т­рил Бъл­га­рия от вся­къ­де, ка­то му

ре­ци­ти­ра гне­в­но Ва­зо­во­то сти­хо­т­во­ре­ние “Ела­те ни ви­ж­те”:

“Вий де­то в по­кой и в па­ла­ти сто­и­те, / към нас при­б­ли­же­те… Ела­те ни ви­ж­те!…” За­пи­тах се да­ли те­зи сти­хо­ве на бъл­гар­с­кия па­т­ри­арх на ли­те­ра­ту­ра­та, из­ре­че­ни от Де­бе­ля­нов, не ва­жат и днес?

Опор­на­та то­ч­ка да се по­в­ди­г­не на­ши­ят не­у­то­лим по­е­ти­че­с­ки кръ­го­зор с пла­не­т­но из­ме­ре­ние се кри­е­ше в ком­би­на­ти­в­но­ст­та на уре­д­ни­ка на До­ма-му­зей “Д.Де­бе­ля­нов” – До­й­чо Ива­нов, с не­го­во­то уме­ние да ни при­об­щи за­ви­на­ги и бъ­дем за­е­д­но в све­та на

“Пе­чал­ния стран­ник” Де­бе­ля­нов.

Още пър­ва­та ве­чер на Де­бе­ля­но­ви­те тър­же­с­т­ва пред нас за­с­та­на­ха лю­бим­ци­те на “Бал­чик кла­сик дейз” се­мей­с­т­во проф.Йо­сиф Ра­ди­о­нов /ци­гул­ка/ и тре­пе­т­на­та Зор­ни­ца Ра­ди­о­но­ва  /пи­а­но/, с ко­и­то през 2011 г. за­е­д­но от­п­ра­з­ну­ва­х­ме в Бал­чик не­го­вия 60-го­ди­шен юби­лей. И то­зи път два­ма­та му­зи­кан­ти за­в­ла­дя­ха пу­б­ли­ка­та от раз. Със сво­и­те из­пъл­не­ния по твор­би на Мон­ти, Крой­цер, Са­ра­са­те, Хен­дел, Ви­я­но­в­с­ки

сем.Ра­ди­о­но­ви  ни при­об­щи­ха към тя­х­на­та емо­ци­о­нал­на и ин­те­ле­к­ту­ал­на му­зи­кал­на на­г­ла­са.

С тях пя и те­но­рът от гр.Па­на­гю­ри­ще –

Цвя­т­ко Це­нов,

кой­то със сво­и­те “Гро­з­да­но мо­ме”, “Не ме за­б­ра­вяй”, “Га­ни­ни­те очи”, “Ви­но пия”на­п­ра­ви ве­чер­та ни по-при­я­т­на, по-ху­ба­ва. На­ли му­зи­ка­та е ма­гия, на­ре­че­на оча­ро­ва­ние.

На вто­рия ден До­мът – му­зей на Де­бе­ля­нов се пре­вър­на в един ма­лък бал­чи­ш­ки фе­с­ти­вал на кла­си­че­с­ка­та му­зи­ка, но има­ше и въл­ну­ва­ща ре­ци­та­ция на ори­ги­нал­ни ав­то­ро­ви сти­хо­ве от бъл­гар­с­ки по­е­ти. Пред нас за­с­та­на­ха уче­ни­ци­те от НМУ “Л.Пи­п­ков”Со­фия: Ан­же­ла То­до­ро­ва /пи­а­но/, от кла­са на проф.Ми­ле­на Мол­ло­ва; Ева Ги­го­ва /ци­гул­ка/, тре­то де­те на сем.Та­ня и Иван Ги­го­ви от ж.к.”Дру­ж­ба”Со­фия, от кла­са на Бла­го­ро­д­на Та­не­ва; Си­ме­он Шин­да­ров /ви­о­лон­че­ло/, от кла­са на Се­та Бал­та­ян, ко­я­то е ръ­ко­во­ди­тел на

му­зи­кал­но­то трио Ан­же­ла-Ева-Си­ме­он,

от три го­ди­ни., ко­и­то имат тур­не­та в Сър­бия, Ру­мъ­ния, Ита­лия, Ма­ке­до­ния, ка­к­то и от­ли­чия и ди­п­ло­ми от раз­ли­ч­ни фо­ру­ми. Тя­х­но­то при­з­ва­ние из­бу­х­на на им­п­ро­ви­зи­ра­на­та сце­на през Де­бе­ля­но­вия му­зей.

Чу­х­ме пре­к­ра­с­ни из­пъл­не­ния на Бар­ток, П.Вла­ди­ге­ров, Сен Санс, об­що 11 ав­то­ри. Кой­то не бе­ше тук през то­зи ден, той не ви­дя и не чу не­с­ти­нар­с­ко бър­зи­те пръ­с­ти на мла­ди­те му­зи­кан­ти вър­ху кла­ви­ши­те и стру­ни­те. Те ед­ва по­г­ле­ж­да­ха но­т­ни­те те­т­ра­д­ки, ко­и­то сим­во­ли­ч­но сто­я­ха пред тях, ин­ту­и­ти­в­но от­да­де­ни на сво­я­та дар­ба. Сви­ри­ха без ни­ка­к­во при­те­с­не­ние, с очер­та­на ре­ф­ле­к­ти­в­ност, ко­е­то е плод на тя­х­на­та се­ри­о­з­на по­д­го­то­в­ка.

Вси­ч­ко, ко­е­то бе­ше

за­ми­с­ле­но от До­й­чо Ива­нов,

се дви­же­ше с ал­го­ри­т­ми­ч­на то­ч­ност. Уме­ло бя­ха из­по­л­з­ва­ни му­зи­кал­ни­те па­у­зи и през тях пред нас за­с­та­на “те­ж­ка­та ар­ти­ле­рия” на съ­в­ре­мен­на­та бъл­гар­с­ка по­е­зия: ро­де­ни­те в Пло­в­див – Ма­рия Или­е­ва и Лю­б­ка Сла­во­ва; Зла­ти­на Са­д­ра­за­но­ва от Асе­но­в­г­рад; Вен­ци­с­лав Стай­ков от Кър­джа­ли; Мар­га­ри­та Пе­т­ко­ва от Со­фия; Или­я­на Или­е­ва от Вра­ца; със сво­е­то бе­бе бе и ук­ра­ин­ка­та Ан­на Ба­г­ря­на, пре­во­дач на Де­бе­ля­но­ви­те сти­хо­ве… Сти­хо­ве­те на “Мо­е­то име”, “Си­лу­ет”, “Лю­бов през ок­том­в­ри”, “Жи­ле­т­ка от ба­ба”, “Пъ­зел”, “Ски­т­ник”, “Ка­по Гре­ко”, “Че­ти­ри ос­т­ро­в­че­та”, “Умо­рих се” из­с­т­ре­ля­ха мно­го сна­ря­ди, чи­и­то тра­е­к­то­рии по­со­чи­ха раз­ли­ч­ния и еди­нен по­е­ти­че­с­ки свят на вси­ч­ки ав­то­ри, те­х­ния мъ­дър свят.

Сред го­с­ти­те за­бе­ля­зах до­ш­лия от ВТУ “Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий” В.Тър­но­во

акад. Иван Ра­дев,

при­я­тел на на­шия ве­с­т­ник и пу­б­ли­ку­вал две ли­те­ра­ту­ро­ве­д­че­с­ки ста­тии в не­го. Той е све­ти­ло на на­ша­та ли­те­ра­тур­на на­у­ка и мя­с­то­то му,  до­с­той­но, е на та­ки­ва пра­з­ни­ци, ка­то Де­бе­ля­но­ви­те.

Тук бе­ше и

На­де­ж­да Але­к­сан­д­ро­ва,

ви­ден ли­те­ра­тор, пре­по­да­ва­тел в НБУ и пен­си­о­ни­ран ди­ре­к­тор “Ар­хи­ви” в не­го.

По­д­не­со­х­ме цве­тя  пред гро­ба на Дим­чо Де­бе­ля­нов, чий­то па­ме­т­ник е де­ло на при­з­на­тел­ни­те бъл­га­ри през 40-те го­ди­ни на ХХ век. Се­га сим­во­ли­ч­но ни по­с­ре­щ­на

май­ка­та на по­е­та – Ца­на Ива­но­ва,

по­чи­нала през 1913 г., ко­я­то е изо­б­ра­зе­на ка­то ве­ч­но оча­к­ва­ща­та май­ка своя син. Та­ка ве­че 98 го­ди­ни. Вме­с­то не­го са до­ш­ли вой­ни­ш­ко­то му ку­фар­че, фе­нер­че­то, сти­хо­ве-по­с­ла­ния, пи­с­ма, чер­но­ви, из­п­ра­те­ни до Иван­ка Дер­мен­джий­с­ка от Их­ти­ман, лю­би­ма­та на по­е­та, жи­вя­ла от 1890 г. до 1968 г.

При от­к­ри­ва­не­то на До­ма-му­зей “Д.Де­бе­ля­нов” на 5 ок­том­в­ри 1958 г.в кни­га­та за впе­ча­т­ле­ния тя на­пи­с­ва:

“…След се­т­ня­та сре­ща, аз жар­ко те тър­сих.”

Но да се вър­на към па­ме­т­ни­ка, съ­т­во­рен от Иван Ла­за­ров. Ве­рен на своя при­ро­ден та­лант той съ­з­да­ва обо­б­ще­ния об­раз на бъл­гар­с­ка­та май­ка – сел­с­ка­та из­кон­на Бо­го­ро­ди­ца, а за мо­дел е из­по­л­з­вал же­ни от Ко­п­ри­в­щи­ца по оно­ва вре­ме: Ми­ла Па­ра­ве­е­ва  и Лал­ка Ду­ш­ко­ва. То­ч­но­то про­ни­к­но­ве­ние в об­с­та­но­в­ка­та и ха­ра­к­те­ра на бъл­гар­с­ка­та же­на са би­ли жи­з­не­но не­об­хо­ди­ми за скул­п­то­ра. Се­га ори­ги­на­лът се на­ми­ра в До­ма-му­зей, а ду­б­ли­ка­тът – на гро­ба, по­ра­ди про­чу­тия бал­кан­с­ки ван­да­ли­зъм.

По­че­т­ни­ят гра­ж­да­нин на гр.Ко­п­ри­в­щи­ца –

Ге­ор­ги Гай­тан­ни­ков,

ре­ци­ти­ра раз­въл­ну­ва­но Де­бе­ля­но­ви сти­хо­т­во­ре­ния, ра­д­вай­ки се на съ­вър­шен­с­т­во­то им.

То­ва ми на­по­м­ни ре­ци­та­тор­с­кия ен­ту­си­а­зъм на н.а.Кон­с­тан­тин Ки­си­мов, за­ги­нал в на­шия град;  без­с­пор­на­та ак­т­ри­са Не­ве­на Ко­ка­но­ва, сни­ма­ла не един филм в Бал­чик, на­ши­те съ­г­ра­ж­да­ни доц.Ве­се­лин Ран­ков и Кра­си­мир Ран­ков; ра­дио и те­ле­ви­зи­он­ния го­во­ри­тел Здра­в­ко Бал­чи­к­ли­ев.

Сла­во­мир Ген­чев

от Ко­п­ри­в­щи­ца из­пъл­ни ав­тор­с­ки пе­с­ни по сти­хо­ве на Де­бе­ля­нов.

Емо­ци­о­нал­на реч из­не­се

Ма­рин Ка­ди­ев,

пре­д­се­да­тел на Съ­ю­за на не­за­ви­си­ми­те пи­са­те­ли. На­ред с при­ро­д­ни­те му спо­со­б­но­с­ти, ед­на от ко­и­то е ри­то­ри­ка­та, той се про­я­ви и ка­то за­к­ли­на­тел и ка­за: “Спо­ме­нът е вто­ри жи­вот”.

Да, спо­ме­нът за Де­бе­ля­нов ни ка­ра да го чу­в­с­т­ва­ме, че жи­вее още сред нас.

Осо­бе­но ка­то чу­х­ме не­ж­ния Де­бе­ля­нов стих, въ­п­лъ­тен в твор­би­те на съ­в­ре­мен­ни­те по­е­ти и по­е­те­си, го­с­ту­ва­ли на тър­же­с­т­ве­ни­те дни в Ко­п­ри­в­щи­ца, по­с­ве­те­ни на Дим­чо Де­бе­ля­нов.

Ав­то­ри­те­т­ни­ят ръ­ко­во­ди­тел на Ди­ре­к­ция “Му­зеи” в Ко­п­ри­в­щи­ца –

Ис­к­ра Ши­пе­ва

връ­чи пре­д­ме­т­ни на­г­ра­ди и па­ри­ч­на пре­мия на но­вия но­си­тел на Де­бе­ля­но­вия приз

Ди­ми­тър Хри­с­тов,

ро­ден през 1957 г. в Бла­го­е­в­г­рад, син на тво­ре­ца Хри­с­то Чер­ня­ев, кой­то се­га ра­бо­ти в на­ше­то по­сол­с­т­во в Ско­пие. Ди­ми­тър Хри­с­тов в знак на бла­го­дар­ност из­пъл­ни сво­я­та пе­сен

“Мо­ли­т­ва за

Бъл­га­рия”,

ка­то то­зи път не бе­ше пре­гър­нал гри­фа на сво­я­та ки­та­ра.

Се­га си ми­с­ля – вси­ч­ко то­ва се слу­чи в ед­но мал­ко бъл­гар­с­ко гра­д­че, с гор­до и сла­в­но ми­на­ло, уха­е­що на бо­ров озон от да­леч,  с дъх на то­ку-що око­се­на гор­с­ка тре­ва и се убе­ж­да­вам за кой ли път, че мно­го мал­ко е ну­ж­но на хо­ра­та, за да ста­нат бли­з­ки и да бъ­дат за­е­д­но.

Вси­ч­ки, съ­б­ра­ни в Ко­п­ри­в­щи­ца, се усе­ща­х­ме с по­е­ти­ч­ни ду­ши, а

по­е­ти­те са зря­щи­те очи на бо­го­ве­те.

Бъл­гар­с­ки­ят по­ет и дра­ма­тург Сте­фан Ца­нев, жи­ве­ещ през по-го­ля­ма­та част от го­ди­на­та в Бал­чик, за­я­вя­ва :”…ко­га­то се ра­ж­да по­ет,/ са­мо май­ки­те пла­чат./за­б­ра­ж­дат се с здра­ча,/вто­ра­ч­ват се с ужас в люл­ка­та пра­з­на-/за се­бе си май­ки­те ни­що не ра­ж­дат,/ ко­га­то се ра­ж­да по­ет.

Ду­ми на един мъ­д­рец, на­вър­шил в на­ча­ло­то на ав­густ 78 го­ди­ни. Ду­ми, ко­и­то ни ка­рат да от­к­ри­ем

ши­фъ­ра на тя­х­на­та зна­чи­мост

и да из­г­ра­ж­да­ме не­пре­къ­с­на­то на­ше­то чу­в­с­т­во за дълг  към ония по­е­ти, ко­и­то не са сред нас и на по­чит към вси­ч­ки, ко­и­то се стре­мят да сти­г­нат ви­со­та­та на по­е­ти­че­с­ко­то май­с­тор­с­т­во и из­ця­ло са му се по­с­ве­ти­ли.

Ге­ор­ги ЙО­В­ЧЕВ

Специален кореспондент