Презастрояване на балчишкия бряг, главно от руски инвеститори.            

Фото: Юлита Христова

На­с­тъ­пи­ли­те през по­с­ле­д­ни­те го­ди­ни про­ме­ни в гло­бал­на­та по­ли­ти­ка и ико­но­ми­ка пре­о­бър­на­ха то­тал­но пре­д­с­та­ви­те ни за до­б­ро и не­до­там до­б­ро, за по­ле­з­но и вре­д­но, за це­ле­съ­о­б­ра­з­но и без­по­ле­з­но. За раз­ли­ка от мно­го дру­ги на­ро­ди по све­та, ние бъл­га­ри­те, в пъл­на­та ни це­ло­ку­п­ност, не си да­до­х­ме яс­на сме­т­ка кое е на­ци­о­нал­но из­го­д­но и кое е на­ци­о­нал­но опа­с­но. По­ра­ди ко­е­то не би­ва да се учу­д­ва­ме, че сме на по­с­ле­д­но мя­с­то по най-ва­ж­ни­те по­ка­за­те­ли за об­ще­с­т­ве­но раз­ви­тие в Ев­ро­па, а изо­с­та­ва­ме ве­че и от стра­ни, ко­и­то до­с­ко­ро ви­со­ко­мер­но счи­та­х­ме за тре­ти свят.

А чу­в­с­т­во­то за на­ци­о­нал­но са­мо­съ­х­ра­не­ние на един на­род е тол­ко­ва ва­ж­но, кол­ко­то съ­о­т­ве­т­ния ин­с­тинкт за от­дел­ния ин­ди­вид. С при­съ­що­то ни ис­то­ри­че­с­ко къ­со­г­ле­д­с­т­во ние не ви­ж­да­ме ед­на на­и­с­ти­на ба­в­но на­с­тъ­п­ва­ща, но съ­в­сем ре­ал­на за­п­ла­ха. Ду­ма­та ми е за на­б­лю­да­ва­ния в по­с­ле­д­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни стро­и­те­лен бум по Чер­но­мо­ри­е­то за ну­ж­ди­те на фи­зи­че­с­ки и юри­ди­че­с­ки ли­ца гла­в­но от Ру­с­ка­та фе­де­ра­ция. Строи се пла­но­мер­но, на­с­тъ­па­тел­но и на­хал­но. При то­ва че­с­то не се спа­з­ват еле­мен­тар­ни изи­с­к­ва­ния за оси­гу­ря­ва­не на ред, ти­ши­на и чи­с­то­та око­ло стро­е­жи­те и съ­х­ра­ня­ва­не на при­ро­д­на­та сре­да. И то­ва е мал­ки­ят дя­вол. По-стра­ш­но­то е, че в но­во­по­с­т­ро­е­ни­те с ком­со­мол­с­ки плам и ста­ха­но­в­с­ки тем­по­ве жи­ли­ща удар­но се на­на­сят се­мей­с­т­ва, квар­та­ли и це­ли гра­д­че­та от раз­ни кра­и­ща на Ру­сия. Във вил­на­та зо­на на Бал­чик на­при­мер ве­че се е за­фор­мил ма­лък Ни­ж­ни Но­в­го­род с въ­т­ре­шен ред, йе­рар­хия и си­с­те­ма за си­гур­ност. Ако по слу­чай­ност по­па­д­неш в ня­кое от ва­кан­ци­он­ни­те квар­тал­че­та на по­се­лен­ци­те, на вто­ра­та ми­ну­та си ве­че раз­пи­тан кой си, от къ­де си и ка­к­во пра­виш там. Ка­к­то е тръ­г­на­ло, в ско­ро вре­ме до­ри ме­с­т­ни­те ви­ла­джии ще тря­б­ва да оти­ват до имо­ти­те си през КПП-та­та на до­б­ре усе­д­на­ли­те го­с­ти. Ве­ро­я­т­на­та пер­с­пе­к­ти­ва на то­ва пре­се­ле­ние – трай­на усе­д­на­лост, пър­во пен­си­о­не­ри­те, по­с­ле и по-мла­ди­те и ра­бо­то­с­по­со­б­ни чле­но­ве на съ­о­т­ве­т­на­та об­щ­ност. Всъ­щ­ност та­зи пра­к­ти­ка не е но­ва. Знай­но е, че ис­то­ри­че­с­ки Ру­сия ни­ко­га не е за­в­ла­дя­ва­ла и вла­дя­ла ко­ло­нии зад мо­ре­та и оке­а­ни. За сме­т­ка на то­ва е пра­ви­ла не­що мно­го по-ле­с­но и ев­ти­но – раз­ши­ря­ва­ла се е по хо­ри­зон­та­ла, за сме­т­ка на съ­се­ди­те си. Ба­в­но, но си­гур­но. Си­бир на­при­мер е за­в­ла­дя­ван по­ве­че от 200 го­ди­ни. По­с­ле­д­но­то го­ля­мо раз­ши­ря­ва­не, пла­ни­ра­но в Кре­мъл, се про­ва­ли през 90-те го­ди­ни на ми­на­лия век. Но не и апе­ти­ти­те, осо­бе­но по от­но­ше­ние на на­ше­то Чер­но­мо­рие. В зо­ра­та на де­мо­к­ра­ци­я­та тук се опи­та гру­бо да про­ни­к­не ру­с­ка­та ма­фия, но не­о­ча­к­ва­но най-по­с­ле­до­ва­тел­ни па­т­ри­о­ти се ока­за­ха ро­д­ни­те „бор­че­та“, ко­и­то да­до­ха дру­жен от­пор на раз­ни­те аф­ган­ци, че­чен­ци и про­чие сво­лоч и ги при­ну­ди­ха да по­д­ви­ят опа­ш­ки.

Се­га сме сви­де­те­ли на нов, мно­го по-ра­фи­ни­ран и опа­сен опит за про­ни­к­ва­не с да­ле­чен при­цел.Чрез по­д­с­та­ве­ни ли­ца се тър­сят и на­ми­рат на­чи­ни за за­о­би­ка­ля­не на пре­ч­ки­те и за­б­ра­ни­те за при­до­би­ва­не на имо­ти от чу­ж­де­с­т­ран­ни фи­зи­че­с­ки и юри­ди­че­с­ки ли­ца, из­ку­пу­ват се пар­це­ли и се стро­ят жи­ли­щ­ни сгра­ди, гла­в­но във вил­ни зо­ни, по-встра­ни от хор­с­ки­те по­г­ле­ди. По­с­т­ро­е­ни­те ви­ли и ком­п­ле­к­си, за раз­ли­ка от те­зи на на­ши­те ро­д­ни ин­ве­с­ти­то­ри, се из­ку­пу­ват ка­то то­пъл  хляб и ве­д­на­га се за­сел­ват. Та­ка че дра­ги ми съ­на­ро­д­ни­ко от Бал­чик, Ка­вар­на или Ша­б­ла, мно­го до­б­ре си по­ми­с­ли ка­к­во пе­че­лиш и ка­к­во гу­биш, про­да­вай­ки дя­до­во­то си ме­с­тен­це за двай­се­ти­на хи­ля­ди ев­ро на ня­кой ру­с­ки стро­и­те­лен агент. Не е мал­ка ве­ро­я­т­но­ст­та ско­ро да ти се на­ло­жи да ис­каш спе­ци­ал­но раз­ре­ше­ние от „со­о­т­ве­т­с­т­ву­ю­ще­го ор­га­на“ за пре­ми­на­ва­не край и око­ло до­с­ко­ро­ш­ния си имот. И вие, го­с­по­да из­б­ра­ни от нас да ръ­ко­во­ди­те дър­жа­в­ни­те, ре­ги­о­нал­ни­те   и об­щин­с­ки­те де­ла, за­ми­с­ле­те се, ко­га­то с ле­ка ръ­ка раз­ре­ша­ва­те по­до­б­но стро­и­тел­с­т­во. За­що­то из­го­ди­те за Бъл­га­рия от то­ва яв­ле­ние са твър­де ми­жа­ви и кра­т­ко­с­ро­ч­ни – мал­ко за­е­тост за стро­и­те­ли, мал­ко обо­рот за тър­го­в­ци и ня­ка­к­ва да­ла­вер­ка за дре­б­ни до сре­д­ни стро­и­тел­ни пре­д­п­ри­е­ма­чи. И, раз­би­ра се, уни­кал­на­та въз­мо­ж­ност це­ли се­мей­с­т­ва от ре­ги­о­на да се „пре­пи­та­ват“, при­с­лу­г­вай­ки на „от­ди­ха­ю­щи­те“ но­ви ста­ри го­с­по­да­ри: ко­се­не на тре­в­ни пло­щи, по­д­д­ръ­ж­ка на ба­сей­ни, ох­ра­на на га­ра­до­ци и про­чие ви­со­ко­ин­те­ле­к­ту­ал­на и ни­с­ко­п­ла­те­на дей­ност. По­до­б­ни се­мей­с­т­ва по­з­на­вам ли­ч­но. Но да­же и то­ва не е за дъл­го. Пра­к­ти­ка­та в дру­ги стра­ни по­ка­з­ва, че ско­ро в по­до­б­ни об­щ­но­с­ти за­дей­с­т­ва со­ци­ал­на­та стра­ти­фи­ка­ция и те за­по­ч­ват да на­би­рат хо­ра за не­при­в­ле­ка­тел­ни­те дей­но­с­ти от сво­и­те сре­ди.

За сме­т­ка на то­ва дъл­го­с­ро­ч­ни­те за­гу­би са по­ве­че от зна­чи­ми. Днес за­сел­ва­не, ут­ре пре­се­ле­ние, по­с­ле май­чин език, Чер­но­мор­с­ка на­ро­д­на ре­пу­б­ли­ка и ка­то ве­нец – зов към „Ро­ди­на мать“ за за­щи­та на ру­с­ко­е­зи­ч­но­то на­се­ле­ние. И то­ва съ­в­сем не е не­въз­мо­ж­но! До­ка­з­ват го съ­би­ти­я­та в Ук­рай­на. Уче­ни­те в Мо­с­к­ва ре­ват от го­ди­ни – в де­мо­г­ра­ф­с­ка кри­за сме, свър­ш­ват се ру­с­на­ци­те в Ру­сия! Ами ка­то се свър­ш­ват за­що ги сти­му­ли­ра­те да се за­сел­ват ма­со­во в съ­се­д­ни не­за­ви­си­ми стра­ни от би­в­ши­те Съ­ве­т­с­ки съ­юз и со­ц­ла­гер?

Знам, че ще бъ­да ве­д­на­га кон­т­ри­ран, че ви­зи­ра­ни­те го­с­ти на стра­на­та ни да­ват зна­чи­те­лен фи­нан­сов при­нос към ба­лан­са на ту­ри­с­ти­че­с­кия бранш. Де да бе­ше та­ка. Те­зи хо­ра про­с­то не са ту­ри­с­ти. Стан­дар­т­ни­ят ту­рист за 10-дне­вен пре­с­той из­пи­ва в за­ве­де­ни­я­та до 40 еди­ни­ци кон­цен­т­рат и 20 ли­т­ра би­ра, про­и­г­ра­ва на ха­зарт 300 ев­ро, и по­не 2 пъ­ти си ви­ка ком­па­ньон­ка. При то­ва мо­же да по­се­ти 3-4 му­зея или дру­ги ат­ра­к­ции в за­ви­си­мост от на­ци­о­нал­ни­те и въз­ра­с­то­ви­те си осо­бе­но­с­ти. Ру­с­на­кът с имот на мо­ре­то па­за­ру­ва в ме­с­т­ния су­пер, пие в къ­щи, ра­д­ва се на се­мей­но ща­с­тие и до­ма­шен секс и не хар­чи па­ри за по­се­ще­ние в двор­ци­те на тре­то­с­те­пен­ни кра­ли­ци и ме­с­т­ни ет­но­г­ра­ф­с­ко-ху­до­же­с­т­ве­ни за­бе­ле­жи­тел­но­с­ти. Той е па­т­ри­от и па­т­ри­о­ти­з­мът му е се­ри­о­з­но по­д­п­ла­тен – де са Ер­ми­таж, Тре­тя­ко­в­с­кая и Пе­т­ро­д­во­рец, де са Бал­чи­ш­ка­та  кар­тин­на га­ле­рия и Ка­вар­нен­с­кия ис­то­ри­че­с­ки му­зей. С две ду­ми ру­с­на­кът-но­во­до­мец  до­при­на­ся за ро­д­ния ни бю­джет то­ч­но ну­ла ле­ва и ну­ла сто­тин­ки, ка­к­то би се из­ра­зил мно­го­у­ва­жа­ва­ни­ят от мен Ос­тап Бен­дер. А в све­т­ли­на­та на оче­ви­д­на­та раз­ли­ка в до­хо­ди­те на сре­д­ния бъл­га­рин и съ­о­т­ве­т­ния ру­с­нак то­ва си е чи­с­та про­ба из­нос на на­ци­о­на­лен до­ход.

И про­с­то ми­мо­хо­дом мо­жем да от­бе­ле­жим, че с по­ви­ша­ва­не броя на за­сел­ни­ци­те на­ра­с­т­ва  тя­х­на­та са­мо­у­ве­ре­ност и на мо­мен­ти на­г­лост в по­ве­де­ни­е­то спря­мо ме­с­т­ни­те хо­ра в об­щу­ва­не­то и на пу­б­ли­ч­ни ме­с­та. За­що ли да се учу­д­ва­ме – све­то­в­но­и­з­ве­с­т­но е, че об­ра­т­но на це­лия свят на­ши­те за­ко­ни са стро­ги към нас и ме­ку­ша­во ра­бо­ле­п­ни към чу­ж­ден­ци­те.

И ка­то за­вър­шек, по­вяр­вай­те ми, не  мра­зя ру­с­на­ци­те. Бла­го­да­рен съм им за Сво­бо­да­та, въз­хи­ща­вам се на до­с­ти­же­ни­я­та на ру­с­ка­та кул­ту­ра, на­у­ка и те­х­ни­ка. До­б­ре вла­дея и с удо­вол­с­т­вие по­л­з­вам ве­ли­кия и не­о­бя­тен ру­с­ки език. Оби­чам Ру­сия и ру­с­на­ци­те, ко­га­то са си в ро­ди­на­та. И се ра­д­вам, че не сме 1944 , че Бъл­га­рия вър­ви по свой път и то­зи път не се чер­тае  в Кре­мъл. А мал­ко по­ве­че вни­ма­ние към по­в­ди­г­на­тия про­б­лем ни­ко­га ня­ма да ни бъ­де  из­ли­ш­но.

Людмил МИНЧЕВ