М. Сапунджиева, М. Миланова и Г. Кадурин – на балчишка сцена

Мариана Миланова (Виктория), Георги Кадурин (ученият Барковски), Мария Сапунджиева (Сирена) в постановката на В. Василев “Особенности на руската любов” на балчишка сцена.                      

Фото: Георги ЙОВЧЕВ

Мно­го бал­чи­к­лии, ек­с­пер­ти по тай­ни­те, ис­ка­х­ме да уз­на­ем не­що по­ве­че за “осо­бе­но­с­ти­те на ру­с­ка­та лю­бов” в ед­но­и­мен­на­та ро­ман­ти­ч­на ко­ме­дия, пре­д­с­та­ве­на в Бал­чик на 30 юли 2014 г. от ДТ “Сто­ян Ки­ров” – Сли­вен с ре­к­ла­мен афиш, на кой­то пи­ше­ше: “Те­а­тъ­рът ви оби­ча – по­да­ре­те си те­а­тър”. За да де­ши­ф­ри­рат лю­бо­в­ни­те осо­бе­но­с­ти пред нас за­с­та­на­ха Ма­рия Са­пун­джи­е­ва /Си­ре­на Ма­те­е­в­на/, Ма­ри­я­на Ми­ла­но­ва /учи­тел­ка­та по ан­г­лий­с­ки Ви­к­то­рия/, раз­би­ра се и Ге­ор­ги Ка­ду­рин /из­ве­с­тен от фил­ма “Стъ­к­лен дом”, а се­га в ро­ля­та на ас­т­ро­ном, учен, с не­за­ви­д­на­та съ­д­ба да по­д­с­т­ри­г­ва ку­че­та/.

Той е Кон­с­тан­тин Ни­ко­ла­е­вич Бар­ко­в­с­ки, най-ро­ман­ти­ч­но пре­д­ло­жил на Ви­к­то­рия да кръ­с­ти но­во­о­т­к­ри­та­та от не­го зве­з­да на не­й­но име. Ре­жи­су­ра­та е на Ва­сил Ва­си­лев, сце­но­г­ра­фи­я­та на Ни­ко­лай Ни­нов, ав­тор е Але­к­сан­дър Га­лин и чу­де­с­ния пре­вод на ру­с­ки е на Ва­сил­ка Бум­ба­ро­ва. Как да не бла­го­да­рим на те­зи сър­ца­ти хо­ра за те­а­тъ­ра, кой­то ни по­да­ри­ха? От на­ча­ло­то до края ня­ма­ше па­у­зи, съ­зер­ца­тел­ни­те мо­но­ло­зи бя­ха въз­при­е­ма­ни фи­ло­со­ф­с­ки от зри­те­ли­те. Ис­ти­на­та и си­ту­а­ци­и­те, в ко­и­то из­па­да­ха на­ши­те ге­рои, бя­ха ка­то бли­к­нал гор­с­ки из­вор, ху­к­нал на­до­лу към ра­в­ни­на­та, за да ни раз­к­рие кра­со­та­та си. Ко­ми­ч­ни­те мо­мен­ти бя­ха изи­г­ра­ни в стил “Сто­ян­ка Му­та­фо­ва”, ко­я­то смя­та­х­ме за не­до­с­ти­жи­ма, но не е та­ка. Са­пун­джи­е­ва и Ка­ду­рин сти­г­на­ха не­й­но­то ни­во. В та­зи све­т­ли­на три­ма­та ак­тьо­ри, оду­хо­т­во­ре­ни от ин­ди­ви­ду­ал­ния си та­лант, от ак­ти­в­на гра­ж­дан­с­ка по­зи­ция, де­мон­с­т­ри­ра­ха аг­ре­га­т­ни­те съ­с­то­я­ния, в кой­то дух и во­ля, око и сър­це, бя­ха ед­на це­ло­ку­п­на мо­но­ли­т­на ця­лост.

Сме­хът бе­ше в ос­но­ва­та му. Ко­ме­ди­я­та е за­то­ва – да за­ра­зя­ва със смях и та­къв из­бу­х­ва­ше в за­ла­та – не­по­д­п­ра­вен и ос­во­бо­ж­да­ващ. Ак­тьо­ри­те по­ка­за­ха как се ра­ж­да ху­мо­рът, кра­с­но­ре­чив и емо­ци­о­нал­но на­си­тен. С про­фе­си­о­нал­ния си опит, Са­пун­джи­е­ва, Ка­ду­рин и Ми­ла­но­ва по­ка­за­ха най-гла­в­но­то – съ­щ­но­ст­та на те­а­т­рал­на­та ко­ме­дий­на фор­ма. С ари­с­то­фа­но­в­с­ки нюх на ло­в­джий­с­ки ку­че­та ни на­со­чи­ха къ­де се крие хи­т­ра­та ли­си­ца … Вер­ни на своя ин­с­тинкт и с ра­дост, раз­б­ра­х­ме, без уси­лие, че “drink” в ми­на­ло вре­ме оз­на­ча­ва на бъл­гар­с­ки език “ма­х­мур­лук”, че мъ­же­те при спря­га­не на гла­го­ла в се­га­ш­но вре­ме са пел­ме­ни, ко­и­то са пъл­ни с ме­со, а ка­то ос­та­ре­ят си ос­та­ват пак пел­ме­ни, ала пъл­ни със зе­лен­чук. Та­ка по-на­у­чо­му пред уче­ния Ко­ся ни си обя­с­ни­ха си­ла­та и ро­ля­та на гла­го­ли­те.

Ко­га­то Ви­к­то­рия е по­вяр­ва­ла, че има но­во­о­т­к­ри­та зве­з­да на не­й­но­то име, е би­ла на се­д­мо­то не­бе, за да я ви­ди от­там. То­ест, би­ла е об­се­бе­на от лю­бов. Ак­т­ри­са­та М. Ми­ла­но­ва ни при­по­м­ни кол­ко на­и­в­ни сме би­ли ние ня­ко­га – на­и­в­но влю­бе­ни­те. По­с­ле до­й­де из­во­дът, кой­то Си­ре­на до­пъл­ни: “Без па­ри са­мо ку­ку­ви­ч­ки­те ку­кат”. Ак­тьо­ри­те бле­с­тя­що се спра­ви­ха с ро­ли­те си на ко­ме­ди­ан­ти. Те до съ­вър­шен­с­т­во кон­т­ро­ли­ра­ха сво­и­те дей­с­т­вия, по­д­чер­та­ва­ха ори­ги­нал­но­то ос­т­ро­у­мие в те­к­с­та и в по­д­те­к­с­та, зна­чи­мо­ст­та до­ри на па­у­зи­те, за да вни­к­нем в си­ла­та на сло­во­то. Сла­вян­с­ки­ят ху­мор, в т.ч. бъл­гар­с­ки­ят ху­мор, има дру­ги из­ме­ре­ния и се­га раз­б­рах, че той е за­ре­ден с по­ве­че при­с­мех, за­ра­зи­те­лен смях, ше­го­бий­ни пе­с­ни, при­д­ру­же­ни с на­ша­та ет­но­г­ра­ф­с­ка ор­на­мен­ти­ка. На­к­рая ви­на­ги има по­у­ка.

Ху­ба­во е, че има и па­ро­дия, а сар­ка­з­мът е ед­ва до­ло­вим и не ни от­чай­ва. Ря­па да яде он­зи ге­рой Пи­е­ро от френ­с­ки­те, ита­ли­ан­с­ки­те и не знам още кои ко­ме­дии, пред на­ши­те ак­тьо­ри Са­пун­джи­е­ва, Ка­ду­рин и Ми­ла­но­ва, въз­пи­та­ни­ци на НА­Т­ФИЗ “Кръ­с­тьо Са­ра­фов”.Те вди­г­на­ха за­ве­са­та на ху­мо­ра и раз­вин­ти­ха на­ша­та фан­та­зия с удо­в­ле­т­во­ре­ни­е­то от ис­тин­с­ка­та ин­тим­ност. “Осо­бе­но­с­ти­те на ру­с­ка­та лю­бов” ни до­ка­за, че ху­мо­рът е ча­со­в­ник, кой­то не­пре­къ­с­на­то тря­б­ва да се све­ря­ва, за­що­то ис­ти­на­та не е са­мо по­бит ка­мък, а и опор­на от­п­ра­в­на то­ч­ка към ис­ти­на­та, ко­я­то не ни по­з­во­ля­ва да се по­д­лъ­жем или по­д­х­лъ­з­нем. Чрез те­а­тъ­ра вър­вим из­п­ра­ве­ни, под бдя­щи­те очи на бо­го­ве­те. След пре­д­с­та­в­ле­ни­е­то, за кра­т­ко вре­ме бях с ак­т­ри­си­те и ос­та­нах въз­тор­г­нат от по­с­ла­ни­е­то – ав­то­г­раф, ко­е­то ми ос­та­ви на­ша­та зем­ля­ч­ка /вар­нен­ка/  Ма­рия Са­пун­джи­е­ва: “Ге­ор­ги, тря­б­ва да бъ­дем до­б­ри и ус­ми­х­на­ти хо­ра, све­тът има ну­ж­да от та­ки­ва.”.

Ге­ор­ги ЙО­В­ЧЕВ