Бойка Велкова и Стефан Спасов на балчишка сцена

По де­ли­ка­тен на­чин, съ­д­бо­в­но убе­ди­те­лен за вси­ч­ки хо­ра, на 25 юли 2014 г. в Ка­мен­на­та за­ла на бал­чи­ш­кия Дво­рец, ние се съ­б­ра­х­ме, за да чу­ем за­ме­ч­та­ни: „Здра­вей, оби­чам те!”-ро­ман­ти­ч­на ко­ме­дия по аме­ри­кан­с­кия дра­ма­тург Нийл Сай­мън. Пи­е­са­та ни бе­ше пре­д­с­та­ве­на по още по-ро­ман­ти­чен на­чин, пъ­лен с ху­мор и въз­торг от ак­тьо­ри­те Бой­ка Вел­ко­ва и Сте­фан Спа­сов – въз­пи­та­ни­ци на проф. Д.Гю­ро­ва и проф.Сн.Тан­ко­в­с­ка и Ан­д­рей Ба­та­шов. Два­ма­та ар­ти­с­ти бя­ха ед­на­к­во сил­ни в мо­но­ло­га. Вла­де­е­ха до съ­вър­шен­с­т­во ню­ан­са. Ула­вя­ха тън­ки­те пси­хо­ло­ги­че­с­ки мо­мен­ти в чо­ве­ш­ко­то по­ве­де­ние. То­ва ли­че­ше в из­пи­па­ни­те ди­а­ло­зи ме­ж­ду Дже­ни Ма­лоу и Джорш Шнай­дер. По не­д­ву­с­ми­с­лен на­чин спо­де­ли­ха с нас, че кол­ко­то е по-раз­би­ра­ем е жи­во­тът, тол­ко­ва по-тру­ден и от­го­во­рен е бра­кът ме­ж­ду два­ма влю­бе­ни.  Лю­бо­в­та Бой­ка и Сте­фан де­ши­ф­ри­ра­ха чрез мъ­д­ри по­с­ла­ния към зри­те­ли­те.

В ка­мер­ния спе­к­та­къл за­бе­ля­зах съ­в­ре­мен­но­то , на­с­той­чи­во, не­из­бе­ж­но­то не­об­хо­ди­мо зло – мо­би­фо­на. Не­го­во­то при­съ­с­т­вие бе не­из­мен­но с ос­та­на­ли­те ди­ги­тал­ни те­х­ни­че­с­ки чу­де­са на све­та. За­ра­ди тях за­б­ра­ви­х­ме да ка­з­ва­ме за­дъ­ха­но, ше­п­тя­що: „Здра­вей, оби­чам те!” Ду­ми, ко­и­то из­пъл­ват де­ня ни със сми­съл, за­що­то „Оби­чам те, мо­же да бъ­де ка­за­но по вся­ка­къв по­вод!”. То­ва спо­де­ля в град Па­в­ли­ке­ни Бой­ка Вел­ко­ва, но­си­тел­ка на два „Ас­ке­ер”-а /2000 г. и 2005 г./и куп дру­ги при­з­на­ния за не­й­ния труд, на­че­ло с един го­лям не­ин жи­во­т­во­рен „Ос­кар” – си­на и Те­о­дор, кой­то мо­же би ве­че е за­вър­шил Аме­ри­кан­с­кия ко­леж в Со­фия. Съ­п­ру­га е на из­ве­с­т­ния му­зи­кант- ка­вал­джия  Те­о­до­си Спа­сов, из­не­съл кон­церт в Бал­чик пре­ди пра­з­ни­ка 24 май, на­по­м­няй­ки на вси­ч­ки за лю­бо­в­та си към гра­да, в кой­то е ми­на­ла вой­ни­ш­ка­та му слу­ж­ба. На­вяр­но той и е на­ше­п­нал за пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­ва­та на на­шия град, ед­но от ко­и­то е „Здра­вей, оби­чам те”. А Сте­фан Спа­сов /ми­с­тър”Ми­ну­та е мно­го”/скром­но до­пъл­ва: „…ху­ба­во е да го ка­з­ва­ме че­с­то на­и­с­ти­на, но е по-ху­ба­во и да го до­ка­з­ва­ме…”

Емо­ци­о­нал­ни про­чу­в­с­т­ве­ни, бли­ка­щи с ори­ги­нал­ни, пъл­ни с ху­мор ре­п­ли­ки, ра­до­с­т­ни въз­к­ли­ца­ния от стра­на на пу­б­ли­ка­та осъ­ще­с­т­ви­ха ве­ри­ж­на­та ре­а­к­ция с из­пъл­ни­те­ли­те на сце­ни­ч­ния по­ди­ум. За­що­то те не бя­ха ак­тьо­ри, а ак­тьо­ри­ща. Ху­мо­рът е ут­ро­ба­та на све­та и чо­век ка­то се смее, се про­ща­ва със сво­е­то ми­на­ло, по­у­ча­ва се от до­пу­с­на­ти­те гре­ш­ки. Ко­ме­дий­ни­те си­ту­а­ции, в ко­и­то из­па­да­ха ге­ро­и­те, ле­ко­та­та, с ко­я­то ги пре­о­до­ля­ва­ха, по­ка­за­ха, че ние ня­ма да пре­с­та­нем да бъ­дем сме­ш­ни по про­с­та­та при­чи­на, че не сме ни­то ан­ге­ли, ни­то жи­во­т­ни. Ка­к­то е и в жи­во­та. Ед­ни се сме­ят със съл­зи. Дру­ги – през съл­зи. Мо­же би по един и съ­щи на­чин, но по раз­ли­ч­ни при­чи­ни, с ос­но­в­на цел – да сме по-до­б­ри, за­що­то са­мо та­ки­ва хо­ра се оби­чат по-ле­с­но, про­из­на­сяй­ки за­га­дъ­ч­но из­кон­ни­те ду­ми „Здра­вей, оби­чам те!”.

Ак­тьо­рът е ак­тьор на­в­ся­къ­де и до края. Бой­ка Вел­ко­ва и Сте­фан Спа­сов иг­ра­ха с не­въз­му­ти­ма ес­те­с­т­ве­ност, с ле­ко­та­та, с ко­я­то ди­шат. За да бъ­да по-то­чен в та­зи оцен­ка, бих до­ба­вил ду­ми­те на по­е­та Ни­ко­лай Хри­с­то­зов: „Не от­ми­на­вай, ни­кое „Оби­чам те!”,/за­що­то ако то не те на­ме­ри/ Все­ле­на­та от скръб ще по­т­ре­пе­ри, / зве­з­ди­те ще по­м­ръ­к­нат от по­к­ру­са…

С по­х­вал­на на­с­той­чи­вост ак­тьо­ри­те ни до­раз­га­да­ха съ­зи­да­тел­ни­те хрум­ва­ния на Нийл Сай­мън, ко­е­то пра­ве­ха не­вин­но и бла­же­но. Про­фе­си­о­нал­но и с пре­чи­с­т­ва­ща­та си­ла за­дър­жа­ха вни­ма­ни­е­то ни бу­д­но през ця­ло­то вре­ме на спе­к­та­къ­ла. То­зи ден вси­ч­ки бя­х­ме ра­до­с­т­ни, за­що­то по от­дел­но ня­ма­ше да бъ­дем ни­то мъ­д­ри, ни­то про­с­ти.

Георги ЙОВЧЕВ