Край при­с­та­ни­ще­то в моя град е Ри­бар­с­ки­ят пло­щад, уха­ещ на мор­с­ки озон. Тук са пре­к­ра­с­ни­те и един­с­т­ве­но не­по­в­то­ри­ми дни в жи­во­та ми. Из­пъл­ва­ше ме с ве­се­ло пре­д­чу­в­с­т­вие за не­що не­о­ча­к­ва­но кра­си­во, за не­що ху­ба­во. Край мен се раз­хо­ж­да­ха лю­би­ми­те за вси­ч­ки ни гра­ци­о­з­ни и ефир­ни бал­чи­ш­ки мо­ми­че­та. А вя­тъ­рът, вол­но уж не­б­ре­жен, иг­ра­е­ше с ро­к­ли­те им, с ко­си­те им, с очи­те им. По­ка­з­ва­ше със своя по­рив кра­со­та­та в те­х­ни­те дви­же­ния. Вър­вя­ха те и не­що ве­се­ло си ка­з­ва­ха, би­сер­но се сме­е­ха, из­ва­я­ни до съ­вър­шен­с­т­во и изя­ще­с­т­во от не­из­ве­с­т­ни ху­до­ж­ни­ци, по­е­ти, скул­п­то­ри, най-вдъ­х­но­ве­ни­те за мен май­с­то­ри. А по­г­ле­ди­те ни жа­д­но след тях се впу­с­ка­ха и из­бу­х­ва­ха же­ла­ния за­е­д­но със си­ла­та, въз­к­ръ­с­на­ла за миг в из­мо­ре­ни­те ни му­с­ку­ли, за да въз­с­та­но­вят от­но­во те ле­те­жа си. Ри­ба­ри сме. А же­ни­те спо­кой­но от­с­т­ра­ни ни гле­да­ха, по­с­ре­ща­ха ни за­е­д­но с де­ца­та ни, до те­х­ни­те ро­к­ли при­ле­п­на­ли, пре­х­ла­с­на­ти да уз­на­ят тай­на­та, при­ти­х­на­ли за из­бу­х­на­лия бля­сък в очи­те ни. Слън­це­то за­е­д­но с вси­ч­ки ни /ах, как се ра­д­ва­ше/, все­о­т­дай­но, раз­съ­б­ле­че­но от­в­ся­къ­де, хвър­ля­ше не­у­мор­но сво­и­те лъ­че­зар­ни мъл­нии и ни­ко­го не на­ра­ня­ва­ше. Ка­к­во по-ху­ба­во? То­ва се слу­чи пред Ни­кул­ден, в Бал­чик, един от най-кра­си­ви­те пра­з­ни­ци в жи­во­та ни.

Георги ЙОВЧЕВ