Все­ки от нас ще ос­та­не по де­т­с­ки ра­до­с­т­но въз­тор­г­нат, ако в ръ­це­те му по­па­д­не то­зи уред-тръ­ба, в ко­я­то има ня­кол­ко ог­ле­да­ла, по­с­та­ве­ни под ъгъл, а цве­т­ни­те стъ­къл­ца ме­ж­ду тях да­ват си­ме­т­ри­ч­ни об­ра­зи при дви­же­ни­е­то на тръ­ба­та, ко­я­то вър­тим в ръ­це­те си, ка­то на дру­гия и край е на­ше­то, пъл­но с лю­бо­пи­т­с­т­во око на то­зи оп­ти­чен фе­но­мен, пъ­лен с уди­в­ле­ние. Та­ка се по­чу­в­с­т­вах и аз, про­чи­тай­ки сти­хо­с­бир­ка­та „ И не хо­ре­ят – хо­ра­та ми ли­п­с­ват”на ро­де­на­та в Со­фия на 8 май 1967 г. Ле­ве­на Фил­че­ва. По­е­те­са­та и сти­хо­с­бир­ка­та и бя­ха не са­мо при­я­т­на из­не­на­да, но и от­к­ри­тие за Ли­те­ра­ту­рен клуб „Й.Кръ­ч­ма­ров” Бал­чик, по­д­не­с­ла ни пъл­на ко­ш­ни­ца с по­е­ти­ч­ни из­не­на­ди.

Още в пър­ви миг по­чу­в­с­т­вах, че тя е чу­ж­да на ви­со­ко­пар­ни­те ду­ми и с ис­к­ре­на от­к­ро­ве­ност съ­т­во­ря­ва сво­и­те ми­с­ли. С не­пре­д­в­зе­та по­е­зия мо­жеш да за­в­ла­де­еш ау­ди­то­ри­я­та. И та­ка ста­на. По­е­те­са­та Ле­ве­на Фил­че­ва ни за­в­ла­дя със сти­хо­ве­те от мал­ка­та си кни­ж­ка „И не хо­ре­ят – хо­ра­та ми ли­п­с­ват”.  В за­г­ла­ви­е­то е скри­та за­га­дъ­ч­ност, ко­я­то е ро­де­на в кли­ма­та на лю­бо­в­та, за­що­то „хо­рей” оз­на­ча­ва сти­хо­т­вор­на дву­с­ри­ч­на стъ­п­ка, с уда­ре­ние на пър­ва­та сри­ч­ка /на­ри­ча се още „тро­хей”/, а ка­к­во оз­на­ча­ват „хо­ра­та” – ис­ти­на, към ко­я­то се стре­мим, с емо­ци­о­нал­на­та по­ря­дъ­ч­ност на из­кон­на­та бъл­гар­с­ка ли­ри­ка.

В „И не хо­ре­ят – хо­ра­та ми ли­п­с­ват” има огън, кой­то го­ри ду­ша­та на Ле­ве­на с упо­рит пла­мък и тя е раз­де­ли­ла сво­и­те чу­в­с­т­ва на две ча­с­ти: „Хар­ти­е­ни ко­ра­б­че­та”и „Гра­д­с­ки пей­за­жи”. Ала и в две­те ре­ф­ле­к­ти­рат по ра­в­но про­ти­во­ре­чи­я­та на вре­ме­то, в ко­е­то жи­ве­ем. В „Ра­в­ни по лю­бов” тя спо­де­ля с нас: „…как се ди­ша с очи, как се пее през сти­с­на­ти зъ­би,/как по­с­ле­д­ни­ят за­лък се да­ва на гла­ден, но чужд,/ко­го­то оби­чаш по дълг или про­с­то по съ­вест,/как от вся­ка лю­бов се уми­ра или ско­ва­ва кръст.”

И най-ва­ж­но­то, из­по­л­з­вай­ки сво­бо­д­ния стих, тя по­ка­з­ва вла­де­е­не­то на ри­тъ­ма, зву­ч­но­ст­та на бъл­гар­с­кия лю­бо­вен език с но­с­тал­ги­ч­на Де­бе­ля­но­в­с­ка не­ж­ност и сър­де­ч­ност.Ви­тал­на в сво­и­те за­к­лю­че­ния, тя не при­к­ри­ва ни­кое свое чо­ве­ш­ко ув­ле­че­ние или пре­г­ре­ше­ние, ула­вяй­ки съ­щ­но­ст­та на ми­га, за да до­с­ти­г­не до фи­ло­со­ф­с­ка­та про­е­к­ция на пре­жи­вя­но­то ка­то мо­тив за стих.Тя, не с хри­с­ти­ян­с­ко при­ми­ре­ние, до­раз­га­да­ва тайн­с­т­во­то, на­ре­че­но „лю­бов””че ня­ма дру­га ис­ти­на, ос­вен „Оби­чам те!”Вси­ч­ко, на­пи­са­но от Ле­ве­на, е пре­жи­вя­но. Тя го е уло­ви­ла със се­ти­ва­та си. Съ­зер­ца­ва­ла го е и съ­п­ре­жи­вя­ва­ла. Ис­кам да по­д­чер­та, че по­е­те­са­та вла­дее 6 ези­ка и след ка­то ми спо­де­ли с ка­к­во се е за­ни­ма­ва­ла и пре­ди, и се­га, я на­ре­кох „же­на­та – про­фе­сия”.

При раз­го­во­ра ми с нея ме уди­ви пре­ди вси­ч­ко не­й­но­то са­мо­у­се­ща­не за ес­те­с­т­ве­ност, а зад скри­та­та жен­с­ка сла­бост на­д­ни­ча ви­со­ко ду­хо­вен, без­ком­п­ро­ми­сен ха­ра­к­тер. Ко­га­то взе ки­та­ра­та, про­кар­вай­ки ръ­ка вър­ху гри­фа, ви­дях дви­же­ни­е­то и – ка­то вик за лю­бов. В Бал­чик е сре­щ­на­ла сво­я­та го­ля­ма лю­бов и аз с гор­дост бих ка­зал, че то­ва е са­мо част от пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­во­то, ко­е­то пре­д­ла­га на­ши­ят град.

Про­ро­че­с­ки и за­к­ли­на­тел­но „стър­ше­лът” Да­мян Бе­гу­нов в сво­я­та кни­га „Ру­ка Бе­гу­но­ва” е на­пи­сал:”Що­то да на­пи­шеш кни­га, е все ед­но да ро­диш ня­ко­го. Ко­е­то е тру­д­но, и мъ­ч­но, и без бол­ка не ста­ва. Осо­бе­но без ти­ши­на…” То­ва се от­на­ся и за Ле­ве­на Фил­че­ва, ро­ди­ла та­зи чу­д­на сти­хо­с­бир­ка „Не хо­ре­ят – хо­ра­та ми ли­п­с­ват”. Ос­вен нея тя е на­пи­са­ла и „Ос” и ме­ж­ду­в­ре­мен­но до­ба­вя сво­и­те два най-ра­до­с­т­ни „Ос­ка­ра” в жи­во­та си – де­ца­та си Илия и Ма­рия. На­дя­вам се, че чу­де­са­та ня­ма да спрат, за­що­то тя е вяр­на на се­бе си: „И ня­ма сте­ни – те от­да­в­на са ре­ч­ни­ци/ на до­ма, ти­ши­на­та ми и на ка­п­чу­ка.”То­ва е са­мо до­пъл­не­ние към оно­ва, ко­е­то При­ро­да­та и е да­ла – да бъ­де пре­к­ра­сен чо­век.

Вни­ма­тел­на и взи­с­ка­тел­на тя ре­а­ги­ра: „Еки­па­жът е на­я­с­но, Ка­пи­та­не./Но вя­ра­та му е ви­со­ка де­вет ба­ла./ И ни­що, че от­да­в­на е по­ра­с­нал, той мо­же да из­г­ле­ж­да тих и ма­лък…”То­ва са са­мо част от тън­ки­те мо­мен­ти, ко­и­то раз­к­ри­ват фи­ло­со­ф­с­ки­те из­ме­ре­ния при взе­ма­не на сме­ли ре­ше­ния.

Ми­ла Ле­ве­на, ако има сле­д­ващ път, ис­кам да те ви­дя на ви­со­чи­на, ра­в­на на де­сет ба­ла – на вър­ха на сво­я­та про­ни­ца­тел­на ана­ли­ти­ч­ност, а съ­зи­да­тел­но­то ти чу­в­с­т­во да е все та­ка взи­с­ка­тел­но и ла­с­ка­во, пре­к­ра­с­но. За­е­д­но с тво­я­та ме­лан­хо­ли­ч­но-за­ка­ч­ли­ва ус­ми­в­ка да ни за­ра­д­ваш с но­ва кни­га, от ко­я­то да бли­ка при­я­т­на­та ти сан­ти­мен­тал­ност, но и не­от­с­тъ­п­чи­вост.

Георги ЙОВЧЕВ