И то на­пъл­но съ­и­з­ме­ри­мо и аде­к­ва­т­но във вре­ме­то, в ко­е­то жи­ве­ем. Ес­те­с­т­ве­но е вси­ч­ко то­ва да се раз­ви­ва ка­то въл­не­ние и об­що­чо­ве­ш­ко пре­въ­п­лъ­ще­ние, след ка­то про­че­тем кни­га­та „Пе­сен­та на гу­гу­т­ки­те”на на­шия съ­г­ра­ж­да­нин, на ро­де­ния пре­ди 60 го­ди­ни Ен­чо Ди­ми­т­ров в до­б­ру­джан­с­ко­то се­ло Те­ле­риг. Кни­га­та е из­да­де­на, бла­го­да­ре­ние на ИК „Мар­ти­не”До­б­рич, в края на 2013 г. За тър­же­с­т­ве­на­та и про­мо­ция ве­че пи­са­х­ме, ка­к­то и че Ен­чо Ди­ми­т­ров бе­ше оп­ре­де­лен от ре­да­к­ци­я­та на в-к ”Бал­чи­ш­ки те­ле­г­раф”, ОбС и ОбА за „Об­ще­с­т­ве­ник на го­ди­на­та за 2013”.

В „Пе­сен­та на гу­гу­т­ки­те” Ен­чо Ди­ми­т­ров раз­г­ръ­ща на­зад кни­га­та на сво­и­те спо­ме­ни. Спо­де­ля свои въл­ну­ва­щи де­т­с­ки и юно­ше­с­ки впе­ча­т­ле­ния. В ду­ша­та му трай­но са се за­г­не­з­ди­ли на­б­лю­де­ния вър­ху кон­к­ре­т­ни фи­зи­че­с­ки ли­ца, за ко­и­то ав­то­рът по свой ин­ди­ви­ду­а­лен на­чин ка­че­с­т­ве­но е ре­а­ли­зи­рал за­по­м­ня­щи се про­то­ти­по­ве, ед­на за жа­лост от­ми­на­ла мла­дост , чи­е­то въз­про­из­ве­ж­да­не е май­с­тор­с­т­во на Ен­чо. Той по­м­ни вси­ч­ко око­ло не­го в де­т­с­т­во­то, ко­е­то за вси­ч­ки е ми­ло, оно­ва, ко­е­то се е слу­ч­ва­ло и от­но­во ще се слу­ч­ва.

Ра­до­с­т­но е, че Ен­чо е из­по­л­з­вал на мя­с­то мно­го ди­а­ле­к­т­ни ду­ми, ко­и­то не тря­б­ва да се за­б­ра­вят, за­що­то те са ха­ра­к­тер­ни за ця­ло­то ни до­б­ру­джан­с­ко на­ре­чие. За хо­ра­та, жи­ве­ли в Се­вер­на До­б­ру­джа, пре­не­с­ли и за­па­зи­ли бъл­гар­с­кия си език, и след ка­то са би­ли при­ну­ди­тел­но пре­се­ле­ни в Юж­на До­б­ру­джа. Ези­ко­ви­те из­ра­зи, иди­о­ми, спе­ци­ал­на­та ле­к­си­ка, упо­т­ре­бя­ва­на за опи­с­ва­не на  за­на­я­ти, зе­ме­дел­с­ки  и жи­во­т­но­въ­ден труд са на­ме­ре­ни и упо­т­ре­бе­ни то­ч­но, за да по­чу­в­с­т­ва­ме тя­х­но­то въ­т­ре­ш­но-сми­с­ло­во зна­че­ние на бъл­гар­с­ка­та ет­но­г­ра­ф­с­ка им­п­ре­сия. Бо­д­ват ни в сър­це­то ду­ми­те от на­ро­д­на­та ле­к­си­ка на Се­вер­на До­б­ру­джа: „стър­га”, „ко­с­ко­джа”, „мо­хар” и др.

Ек­с­п­ре­си­в­но пи­ше Ен­чо.Убе­ди­тел­но и из­чер­па­тел­но е сло­во­то му  в ди­а­ло­га, чрез кой­то от­ра­зя­ва яв­ле­ни­я­та в ми­на­ло­то и пра­ви па­ра­лел с дей­с­т­ви­тел­ния жи­вот.

В „Ар­тек”, „За­къ­с­ня­ла съл­за”, „Пе­сен­та на гу­гу­т­ки­те”, а и не са­мо в те­зи раз­ка­зи, вси­ч­ко е на­си­те­но с трай­ни спо­ме­ни за не­го­ви съ­се­ля­ни, с на­си­те­ни ди­а­ло­зи и бо­га­ти пей­за­жи. Той е обе­к­ти­вен и по­с­ти­га ав­тен­ти­ч­но зву­че­не на ре­ч­та на ху­до­же­с­т­ве­ни­те ге­рои, ка­ра ни да ста­нем съ­п­ри­ча­с­т­ни на те­х­ни­те из­жи­вя­ва­ния и раз­ми­с­ли. Ри­тъ­мът на жи­во­та от ед­но вре­ме е при­по­м­нен с на­ро­д­ни­те ни оби­чаи, тра­ди­ции и фол­к­лор, ха­ра­к­тер­ни за це­ло­ку­п­на До­б­ру­джа и Бъл­га­рия.

Ми­с­ло­в­на­та енер­гия на ав­то­ра в „Пе­сен­та на гу­гу­т­ки­те” по­д­с­ка­з­ва, че има из­на­чал­на­та си­ла на твор­ба, ко­я­то ци­к­ли­ч­но от­ва­ря мя­с­то за сле­д­ва­ща­та пи­са­тел­с­ка изя­ва – сле­д­ва­ща кни­га, ко­я­то от­но­во ще пре­ли­с­тим ка­то та­зи, тя ще ни из­не­на­да и ние ще я пре­про­че­тем от­но­во.

Ен­чо Ди­ми­т­ров до­ка­за, че има ку­раж да пи­ше, и да пи­ше.

Георги ЙОВЧЕВ