Ре­с­то­рант (от френ­с­ки Restaurant, свър­за­но с гла­го­ла въз­с­та­но­вя­вам) е за­ве­де­ние, в ко­е­то се сер­ви­рат хра­на и на­пи­т­ки за об­ще­с­т­ве­но­ст­та (ши­ро­ка­та пу­б­ли­ка) сре­щу за­п­ла­ща­не. Тя­х­на­та кон­су­ма­ция е пре­д­ви­де­на на те­ри­то­ри­я­та на ре­с­то­ран­та, по­ра­ди ко­е­то все­ки ре­с­то­рант е сна­б­ден с ма­си, сто­ло­ве и про­фе­си­о­нал­на ку­х­ня. Хра­на­та се по­ръ­ч­ва и би­ва до­на­ся­на от сер­ви­тьо­ри.** От­го­ва­рят ли на­ши­те ре­с­то­ран­ти на то­ва по­ня­тие. Кли­ент – ку­пу­вач в ма­га­зин, ате­лие, за­ве­де­ние;***Вси­ч­ки кли­ен­ти сме ба­лъ­ци, то­ва е мо­е­то мне­ние след по­се­ще­ние на ре­с­то­рант по Дам­ба­та /Край­б­ре­ж­на­та алея/. Бал­чик, Бе­ли­ят град, гра­дът на Ди­о­ни­сий. Ту­ри­зъм – пла­жо­ве и ре­с­то­ран­ти! За ка­че­с­т­во­то на “зла­ти­с­ти­те” пла­жо­ве ня­ма сми­съл да го­во­ря – там вме­с­то кли­ен­тът, вла­с­т­ва на­е­ма­те­лят. То­ва е ня­ка­къв са­мо­за­б­ра­вил се еле­мент от не­з­на­ен про­из­ход – ме­с­тен или в по­ве­че­то слу­чаи не­ме­с­тен – кой­то вся­че­с­ки се мъ­чи да про­го­ни ту­ри­с­ти­те-кли­ен­ти.

Не съм за­по­з­нат по­д­ро­б­но със за­ко­на, оп­ре­де­лящ кон­це­си­и­те, но там в ча­ст­та за пла­жо­ве­те пи­ше, че пла­те­на­та и не­п­ла­те­на­та част тря­б­ва да са 50 на 50 %. Не­що­то, на­ре­че­но “пя­сък”, е по­чи­с­те­но са­мо в пла­те­на­та част. Не­п­ла­те­на­та е, та­ка да се ка­же, “Не­по­з­на­та зе­мя” – ка­мъ­ни, и вся­ка­к­ви бо­к­лу­ци, за ко­и­то мо­же да се се­ти­те. Там оби­к­но­ве­но ра­бо­т­ни­ци­те (аз ги на­ри­чам слу­ги – ли­ч­но мое мне­ние) са то­ч­но та­зи част от без­ра­бо­т­ния кон­тин­гент в ми­ла­та ни Ро­ди­на (бли­зо 11%), ко­я­то ина­че по цял ден през не­ле­т­ния се­зон стои по за­ве­де­ни­я­та и се оп­ла­к­ва, че ня­ма­ло ра­бо­та. Факт! За “кул­тур­но­то” им от­но­ше­ние ня­мам на­ме­ре­ние да го­во­ря, за­що­то ня­ма да ми сти­г­нат, до­ри стра­ни­ци­те на най-го­ле­ми­те еже­д­не­в­ни ве­с­т­ни­ци в Бъл­га­рия. Ля­то. Слън­це. Пла­жо­ве. Опаа, дъжд! По мор­с­ки­те се­ли­ща и ку­рор­ти има ед­но не­що, на­ре­че­но ре­с­то­рант, ко­е­то е, и би тря­б­ва­ло да е в съ­с­то­я­ние да ра­бо­ти и за­до­во­ли ну­ж­ди­те и “гъ­де­ла” на кли­ен­ти­те. И ко­е­то е в съ­с­то­я­ние да ра­бо­ти и да има кли­ен­ти при вся­ка­к­ва ме­те­о­ро­ло­ги­че­с­ка об­с­та­но­в­ка. Но, ка­к­во се по­лу­ча­ва. По та­ка на­ре­че­на­та “Дам­ба” има по­не 10 ре­с­то­ран­та, ко­и­то раз­чи­тат са­мо на ле­т­ния се­зон. Зим­ни­ят е съ­в­сем дру­га те­ма. Под “зи­мен се­зон” уто­ч­ня­вам вся­ка да­та след 1 ок­том­в­ри, ма­кар че мо­же и по-ра­но. Та – ле­тен се­зон – сил­на ра­бо­та, мно­го “кли­ен­ти” (ба­лъ­ци). По­р­ция кар­то­фи с би­ра, ако стру­ват по-мал­ко от 5 ле­ва, си е на­п­ра­во ка­то пе­чал­ба от ло­та­рия. То­ва е най-мал­ко­то.

На­в­ся­къ­де е пъл­но с ла­е­щи и мя­у­ка­щи жи­во­т­ни (“жи­во­т­ни­те”, ко­и­то ид­ват със сме­т­ка­та, са друг тип). В ня­кои от за­ве­де­ни­я­та за хра­не­не, но­се­щи гор­до­то на­з­ва­ние “ре­с­то­ран­ти”,  Ви пра­вят за­бе­ле­ж­ка, ако се опи­та­те да про­го­ни­те ла­е­щи­те и мя­у­ка­щи­те жи­во­т­ни, ко­и­то та­ка или ина­че ви пре­чат. В дру­ги за­ве­де­ния мо­же да пре­б­ро­и­те за 2-3 се­кун­ди кол­ко са пър­же­ни­те кар­то­фи в по­р­ци­я­та, ко­я­то по ме­ню е мно­го­к­ра­т­но по-го­ля­ма. (За пър­же­ни­те кар­то­фи и как ги пре­б­ро­их имам сви­де­тел, при то­ва пре­ми­на­вах, за­що­то про­с­то се раз­хо­ж­дах по “Дам­ба­та”).  В ня­кои за­ве­де­ния, или пред тях, се на­ми­рат раз­ни “еле­мен­ти”, на ко­и­то все­ки ува­жа­ващ се съ­дия би дал ре­ал­на при­съ­да. Те са на­з­на­че­ни яв­но и оче­ви­д­но на “су­пе­ре­ли­т­на­та” длъ­ж­ност “ви­кач”. Ка­к­во пре­д­с­та­в­ля­ва “ви­ка­чът”? Спо­ред раз­би­ра­ни­я­та на “баш-кръ­ч­ма­ри­те” (со­б­с­т­ве­ни­ци,) яв­но то­зи еле­мент ви­на­ги тря­б­ва да е су­пер “ма­зен” и на­ха­лен,  да не спи­ра да при­те­с­ня­ва,  до­ри хо­ра­та, ко­и­то са си тръ­г­на­ли про­с­то на раз­хо­д­ка по “Дам­ба­та”. По мо­и­те скром­ни на­б­лю­де­ния ви­на­ги се на­з­на­ча­ват то­ч­но та­ки­ва – гла­в­но­то им ка­че­с­т­во е, ка­к­то ка­зах по-го­ре – да при­те­с­ня­ват на­се­ле­ни­е­то. И ус­пя­ват. На вся­ка це­на. Все ед­но гле­дам филм за Вто­ра­та све­то­в­на вой­на и Чер­ве­на­та ар­мия – ви­ка­чи­те тук ми при­ли­чат на ко­ми­са­ри­те. Ед­ни­те са има­ли за­дъл­же­ние от Пар­ти­я­та да ка­рат по­лу­пи­я­ни­те вой­ни­ци да тръ­г­ват сре­щу вра­же­с­кия огън, дру­ги­те на вся­ка це­на да вка­рат “кли­ент” в “ре­с­то­ран­та”. Це­на­та ня­ма зна­че­ние.

Пред ня­кои за­ве­де­ния из­по­л­з­ват и по­мо­щ­та на ед­ни ла­е­щи че­ти­ри­но­ги “при­я­те­ли”. Ни­що про­тив, но ня­кои хо­ра имат страх от тях, и то го­лям. Ко­га­то въ­п­ро­с­ни­ят “по­мо­щ­ник” по­лу­чи шут в г*за,  би­ва­те на­па­д­нат и от ма­з­ния тип (ви­ка­ча) и от це­лия на­ли­чен пер­со­нал. За­к­лей­мя­ват ви ка­то пре­с­тъ­п­ник – ри­та­те жи­во­т­но, зна­чи мра­зи­те жи­во­т­ни­те. За ма­з­ни­те тол­ко­ва. Не, че то­ва, ко­е­то сле­д­ва, не е ма­з­но. Про­дъл­жа­вам с ку­х­ни­те. В на­ча­ло­то на ста­ти­я­та сло­жих ед­ни зве­з­ди­ч­ки. По­я­с­не­ния ня­ма да пи­ша. НО! В ед­на къ­ща пър­во ка­то вле­зеш об­ръ­щаш вни­ма­ние на ба­ня­та/то­а­ле­т­на­та и ку­х­ня­та. Опа – ре­с­то­рант – ку­х­ня. В нор­мал­ни­те дър­жа­ви, пло­щ­та на ку­х­нен­с­ка­та част е по­ч­ти ра­в­на на тър­го­в­с­ка­та част – къ­де­то хи­по­те­ти­ч­но се раз­по­ла­га­ме аз и ти – кли­ен­ти/ба­лъ­ци. Оби­ко­ле­те “ми­ли­те” ни ре­с­то­ран­ти. Ня­ма ну­ж­да от ро­ле­т­ка, и на  око се ви­ж­да не­съ­о­т­ве­т­с­т­ви­е­то в пло­щи­те. Въ­т­ре се на­тъ­к­ва­ме на един фе­но­мен. Ни­кой со­б­с­т­ве­ник не же­лае из­ли­ш­ни раз­хо­ди, и на­е­ма ми­ни­мал­но ко­ли­че­с­т­во пер­со­нал – съ­що от зна­ен и не­з­на­ен про­из­ход. Но, ми­ни­мал­ни­ят пер­со­нал из­пъл­ня­ва ма­к­си­ма­лен брой фун­к­ции на ми­ни­мал­но ко­ли­че­с­т­во мя­с­то – не­що ка­то Ма­тьо Фла­ми­ни в “Ар­се­нал”. Един­с­т­ве­ни­те име­на са всъ­щ­ност ед­но, на фу­т­бо­ли­с­та. Фу­т­бол с кю­ф­те­та иг­ра­ли ли сте? В един ре­с­то­рант съм ви­ж­дал. За ку­х­ня­та не ми се ми­с­ли.

Тя е кол­ко­то ба­ня­та вкъ­щи. Та­ка е на по­ве­че­то ме­с­та, да не ка­жа на вси­ч­ки. Има и из­к­лю­че­ния, ко­и­то по­т­вър­ж­да­ват пра­ви­ло­то, но са ря­д­кост. Фу­т­бол с кю­ф­те­та, фри­з­би с пи­ци, с  пър­жо­ли и ка­к­во­то се се­ти­те.

Вси­ч­ко, ко­е­то па­д­не на зе­мя­та, по по­д­ра­з­би­ра­не, би тря­б­ва­ло да оти­де за бо­к­лук. Да, ама не – ка­к­то ка­з­ва­ше из­ве­с­т­ни­ят те­ле­ви­зи­о­нен жур­на­лист Пе­т­ко Бо­ча­ров. Вси­ч­ко то­ва би­ва от­но­во по­д­на­ся­но на кли­ен­та/ба­лъ­ка. Пре­д­с­та­ве­те си сле­д­на­та слу­ч­ка. Кли­ент се оп­ла­к­ва от су­ров ка­ра­гьоз, при ко­е­то ли­ч­но со­б­с­т­ве­ни­кът ид­ва и де­мон­с­т­ра­ти­в­но пу­с­ка ри­ба­та в ко­ша и по­ръ­ч­ва “за своя сме­т­ка” но­ва ри­ба. Са­мо де­то ня­ма как да ви­ди­те, че ко­шът еле­ган­т­но се при­би­ра и съ­в­сем съ­ща­та ри­ба се пре­д­ла­га на съ­щия кли­ент ка­то пря­с­но из­пе­че­на. Моя по­з­на­та съ­жа­ля­ва­ше дъл­го вре­ме, че не си е взе­ла за ку­че­то в къ­щи за­п­ла­те­ни­те пър­жо­ли – без вид и вкус, на­вяр­но ос­та­на­ли от ми­на­лия се­зон, но упо­ри­то от­ри­ча­ни от пер­со­на­ла, на­че­ло с уп­ра­ви­те­ля, че са но­ва до­с­та­в­ка. От по­ве­де­ни­е­то на вси­ч­ки е ста­на­ло яс­но, че пър­жо­ли­те ще бъ­дат пре­д­ло­же­ни на дру­ги ба­лъ­ци. По­с­ле на­ши­те пи­ш­ман-ре­с­то­ран­тьо­ри все ре­ват, че ня­ма­ло ра­бо­та. Е как да има? На ка­к­во от­го­ре? Са­мо ка­то ми­не чо­век и им ви­ди ма­з­ни­те ку­х­ни – за­д­на­та част на все­ки “ре­с­то­рант” се ви­ж­да – и е до­с­та­тъ­ч­но. За це­ни­те да не го­во­рим. По-го­ре на­пи­сах би­ра и кар­то­фи – 5 ле­ва. То­ва е оп­ти­ми­с­ти­чен ва­ри­ант. Пре­д­с­та­ве­те си сле­д­но­то, ми­на­ват кли­ен­ти/ба­лъ­ци с не­у­с­та­но­вен про­из­ход – не се знае от ка­к­ва на­ци­о­нал­ност са. И со­б­с­т­ве­ни­кът по­т­ри­ва ръ­це и ка­з­ва: “…ох на ба­т­ко агън­ца­та, а бе ***** я ги вка­рай те­зи да ги оде­рем…”, при ко­е­то един от кли­ен­ти­те/ба­лъ­ци (ока­за се мой по­з­нат и при­я­тел от Со­фия) вме­т­на “…ти май по­па­д­на в не­об­ра­но ло­зе а…?” По­с­ле­д­ва­ла е сло­ве­с­на пре­с­т­рел­ка от ро­да “..ти зна­еш ли кой съм..” (то­ва от со­б­с­т­ве­ни­ка) и съ­о­т­ве­т­ни­ят от­го­вор. Да, зна­ем Ви, го­с­по­да па­т­ро­ни и со­б­с­т­ве­ни­ци на “ре­с­то­ран­ти”  – за ни­що не ста­ва­те. За­то­ва ня­ма да има­те ра­бо­та, за­що­то пър­во из­го­ни­х­те нас, бал­чи­к­ли­и­те, а по­с­ле ча­ка­те вън­ш­ни хо­ра. Ня­ма как да ста­не! Ако ня­кой по­з­нае, или се при­по­з­нае, вси­ч­ко е на­ро­ч­на  слу­чай­ност. То­ва е на­ша­та ми­ла ро­д­на кар­тин­ка. Го­с­по­да “ре­с­то­ран­тьо­ри” – до­ко­га?

Бобич ПЛАШИЛОТО