На 18 март 2014 г. в ка­фе “Ин­те­ли­гент” в на­шия град за­г­ла­в­ни­те ге­рои ни по­ве­до­ха из не­из­с­ле­д­ва­ни­те ла­би­рин­ти на чо­ве­ш­ка­та ду­ше­в­ност, тол­ко­ва бо­га­та на впе­ча­т­ле­ния, въз­тор­зи и из­ве­с­т­на до­за тъ­га. До­б­ри­ч­ка­та по­е­те­са Ка­ме­лия Кон­до­ва, лю­бим­ка и на бал­чи­к­лии и го­с­ту­ва­ла два пъ­ти на ли­те­ра­тур­ния клуб “Й.Кръ­ч­ма­ров”, се­га пре­д­с­та­ви но­ва­та си по­е­ти­ч­на кни­ж­ка “Бай Ге­ор­ги има тъ­ж­ни ра­ме­не”. К.Кон­до­ва е из­ве­с­т­на по­бе­ди­тел­ка от на­ци­о­нал­ни­те кон­кур­си “Пе­тя Ду­ба­ро­ва”/Бур­гас/, “Ве­се­лин Хан­чев”/два пъ­ти/, “Ли­те­ра­ту­рен глас” /Ст.За­го­ра/, “Пе­тър Али­пи­ев”. За сти­хо­с­бир­ка­та си “Мал­ки смър­ти” през 2007 г. е удо­с­то­е­на и с на­г­ра­да­та на СБП, на кой­то е член от 1997 г. Сан­ти­мен­тал­ност ру­к­на у вси­ч­ки нас, ко­га­то Ка­ме­лия, с до­с­тойн­с­т­во­то си на ав­тор­ка на 7  сти­хо­с­бир­ки, ни по­то­пи в де­б­ри­те на не­раз­га­да­на­та чу­в­с­т­ве­ност, на не­о­бя­с­ни­мия стре­меж към лю­бов, на пла­мъ­ка  да се по­бе­ди са­мо­та­та. Един пла­мък бял, не­у­к­ро­тим, по­до­б­но ка­тар­зис. За­г­ла­ви­е­то “Бай Ге­ор­ги има тъ­ж­ни ра­ме­не”е спо­ред мен про­во­ка­ти­в­но. И то­ва по­е­те­са­та за­я­вя­ва още в на­ча­ло­то: “Са­ми сме – зна­чи за­ле­зът съм аз. При­ми­г­вам с би­в­ши ми­г­ли на мо­ми­че… И ве­че ня­мам си­ли да се бо­ря. Лю­би­ми­ят е с тъ­ж­ни ра­ме­не.” Мно­зи­на от нас, Ге­ор­гьо­в­ци­те, ко­и­то по­з­на­ва­ме Ка­ме­лия, ще се би­ем в гър­ди­те, че сме про­то­ти­пи на не­й­ния Бай Ге­ор­ги. Са­мо Ка­ме­лия знае кой е той. Об­ра­зът му е обо­б­ще­ние на чо­ве­ци­те, пре­ми­на­ли през емо­ци­о­нал­ния свят на по­е­те­са­та. В 67 сти­ха тя сил­но на­б­ля­га на ме­та­фо­ра­та “тъ­ж­ни ра­ме­не”. Зад сво­я­та по­е­ти­че­с­ка, но жен­с­ка ус­т­ре­ме­ност, су­е­т­ност и чар К.Кон­до­ва крие тре­пе­т­но бо­гат ду­хо­вен усет. Зад но­с­тал­ги­ч­на­та не­от­с­тъ­п­чи­вост се крие бъл­бу­кащ из­вор на то­п­ла ду­ше­в­ност, из­т­ръ­г­на­та въз­ди­ш­ка. Вси­ч­ки сти­хо­ве се кон­т­ро­ли­рат със съ­к­ро­ве­на взи­с­ка­тел­ност, осо­бе­но, ко­га­то ста­ва ду­ма за ху­до­ж­ник, не са­мо в кла­си­че­с­кия сми­съл на ду­ма­та. В “Та­ка се оби­ча ху­до­ж­ник” по­е­те­са­та е твър­да и ла­ко­ни­ч­на: “Не­ка ри­су­ва. Не мен. Аз съм смър­т­на же­на. Не­ка е ня­кое све­т­ло не­бе­с­но мо­ми­че. Не­ка е кур­ва. Та­ка се раз­ка­з­ва ду­ша. Аз съм на­я­с­но, че са­мо ду­ша се оби­ча.” Яв­но е бла­го­ро­д­с­т­во­то у нея. То още от да­леч се от­к­ро­я­ва. Без уси­лие ви­ж­да­ме по­е­те­са­та и обе­ща­ва­ща­та за­га­дъ­ч­на ус­ми­в­ка на же­на­та. Жен­с­ко­то най-сил­но оръ­жие след съл­зи­те. Пу­с­та­та му Ка­ме­лия! Впе­ча­т­лен съм от ес­те­с­т­ве­на­та не­при­ну­де­ност при из­бо­ра на те­ми, ро­де­ни от не­по­с­ре­д­с­т­ве­ни­те пре­жи­вя­ва­ния. Обо­жа­вам хар­мо­ни­я­та на сло­ве­с­ни­те и ри­т­ми­ч­ни по­д­ре­д­би. За­в­ла­дян съм от пси­хо­ло­ги­че­с­ка­та ще­д­рост на не­й­ния та­лант, на из­по­ве­д­на­та и по­е­зия. Има мно­го ори­ги­нал­ни хрум­ва­ния, ко­и­то не са тър­се­ни на­ро­ч­но, а са из­б­ли­к­на­ли са­мо­ро­д­но. По­е­зи­я­та и е при­те­га­те­лен цен­тър за из­п­ла­к­ва­не на ста­е­ни чу­в­с­т­ва, със за­по­м­нящ се ви­сок гра­дус на въз­дей­с­т­вие, с ма­г­не­ти­ч­но яд­ро на при­в­ли­ча­не ду­ши­те към пре­из­по­д­ня­та на чу­в­с­т­ва­та. За­г­ла­ви­я­та на сти­хо­т­во­ре­ни­я­та по­ка­з­ват не­й­ни­те по­е­ти­че­с­ки на­хо­д­ки: “Раз­дя­ла­та не е от мал­ки­те смър­ти”, “От­въд кар­ти­на­та пи­ша”, ” И в раз­дя­ла­та има про­ш­ка” и пр.

Твор­че­с­т­во­то на Ка­ме­лия Кон­до­ва е сил­но ка­то май­чи­на­та и лю­бов. Ду­ми­те на си­на и Са­му­ил са по­ка­за­тел­ни: “Мо­я­та май­ка е мно­го до­б­ра и ху­ба­ва, са­мо де­то мно­го пи­ше.”Дъ­ще­ря и Ма­рия съ­що по­т­вър­ж­да­ва ду­ми­те на брат си. И не­ка пи­ше Ка­ме­лия Кон­до­ва. Ние ис­ка­ме не­й­на­та сър­ца­та по­е­зия.

Сти­хо­с­бир­ка­та “Бай Ге­ор­ги има тъ­ж­ни ра­ме­не” ще ста­не стар­то­ва пло­ща­д­ка за сле­д­ващ по­лет на пти­ца­та на по­е­зи­я­та, на­ре­че­на Ка­ме­лия.

Ге­ор­ги ЙО­В­ЧЕВ