Ка­то на­б­ли­жи 14 фе­в­ру­а­ри вси­ч­ки ме­дии за­по­ч­ват да ни об­лъ­ч­ват с един и съ­щи въ­п­рос: „А вие ка­к­во ще пра­з­ну­ва­те – Три­фон За­ре­зан или све­ти Ва­лен­тин”? Ве­че го­ди­ни тая ди­ле­ма из­мъ­ч­ва бъл­гар­с­ко­то об­ще­с­т­во на­къ­де да се на­со­чи – към ро­д­ния пра­з­ник на пи­ян­с­т­во­то или ве­че ка­то ев­ро­ин­те­г­ри­ра­ни да из­бе­рем лю­бо­в­чий­с­т­во­то?

Фор­ми­рат се ня­кол­ко ла­ге­ра. Най-го­ля­ма­та гру­па е та­зи на „па­т­ри­о­ти­те”. Ко­рав чо­век е бъл­га­ри­нът и не оби­ча раз­ни ми ти там ли­га­ви лю­бо­ви. Той знае, че на­ши­ят на­род има свои тра­ди­ции, ко­и­то са го за­па­зи­ли. За­то­ва из­би­ра ча­ш­ка­та. Би би­ло ле­с­но да ка­жем, че един мъж не е ни­ка­къв мъж, ако не пие ви­но и ра­кия. От­ка­к­то се по­м­ня ра­ки­я­та и ви­но­то са спа­си­те­лен из­ход от вси­ч­ки жи­тей­с­ки про­б­ле­ми. Тор­мо­зят те на ра­бо­та? Же­на ти те ядо­с­ва? Па­ри­те не сти­гат? Мра­зиш по­ли­ти­ци­те? Има са­мо един на­чин да се отър­веш от чер­ни­те ми­с­ли – то­ва е спир­то­с­ва­не­то им. Но ка­к­во го­во­ря – пи­е­не­то не е про­с­то спа­си­те­лен по­яс. То мо­же да бъ­де цел на жи­во­та. Кол­ко­то и да те тор­мо­зят през де­ня или през се­д­ми­ца­та, зна­еш, че ще до­й­де кра­ят на де­ня, кра­ят на се­д­ми­ца­та и ти ще мо­жеш да се от­да­деш в то­п­ла­та пре­г­ръ­д­ка на ал­ко­хо­ла. Как ме­ко се раз­ли­ва в тя­ло­то, от­пу­с­ка те и жи­во­тът не из­г­ле­ж­да чак тол­ко­ва лош. Как да не по­че­теш с пра­з­ник жи­ви­тел­на­та те­ч­ност – ве­рен дру­гар на вси­ч­ки „ис­тин­с­ки” бъл­га­ри. И ка­то „ис­тин­с­ки” бъл­га­ри гор­до за­я­вя­ват, че чу­ж­ди пра­з­ни­ци не пра­з­ну­ват. Ня­кои пък ка­з­ват, че не пра­з­ну­ват све­ти Ва­лен­тин, за­що­то е ка­то­ли­че­с­ки све­тец, а си пра­з­ну­ват „пра­во­с­ла­в­ния” Три­фон За­ре­зан, ка­то та­ка ус­пя­ват до­ри да фор­ми­рат в гла­ва­та си ня­ка­к­ва пра­во­с­ла­в­на ка­но­ни­ч­ност на пи­ян­с­т­во­то.

Дру­га гру­па е съ­с­та­ве­на пре­дим­но от по-мла­ди хо­ра без пре­д­ра­з­съ­дъ­ци. За тях тра­ди­ци­и­те ня­мат осо­бе­но го­ля­ма стой­ност. Най-ва­жен е ку­по­нът. А ка­къв ще е то­зи ку­пон, ако не за­вър­ши със секс, пар­дон лю­бов. На 14-ти фе­в­ру­а­ри се­к­сът за по-го­ля­ма тър­же­с­т­ве­ност се на­ри­ча лю­бов. И ка­то до­ка­за­тел­с­т­во за та­зи „лю­бов” гра­до­ве­те на­п­ра­во се да­вят от за­ха­ро­са­ни сим­во­ли за сла­д­ни­ка­ви­те усе­ща­ния – ро­зо­ви и чер­ве­ни плю­ше­ни сър­чи­ца, ба­ло­ни, амур­че­та, бон­бо­ни, пре­зер­ва­ти­ви с вся­ка­к­ви вку­со­ве и аро­ма­ти, бе­льо, пар­фю­ми, цве­тя и се­к­си из­не­на­ди от по-изо­б­ре­та­тел­ни­те. То­зи ден се пре­в­ръ­ща в ис­тин­с­ки култ към се­к­са. И раз­би­ра се, за­дъл­жи­тел­ни­те хар­ти­е­ни „ва­лен­тин­ки” с ге­ни­ал­ни по­е­ти­ч­ни про­ни­к­но­ве­ния ка­то:

„Пра­щам ти то­ва ку­пи­дон­че, мое сла­д­ко бон­бон­че, да ти съ­о­б­щя в то­зи час кол­ко мно­го те оби­чам аз”.

Те­к­с­то­ве­те на тия кар­ти­ч­ки за­с­лу­жа­ват да бъ­дат раз­г­ле­да­ни в един се­ри­о­зен на­у­чен труд. Но тук за­се­га ще изо­с­та­вя та­зи те­ма. Ва­ж­но­то е да се ка­же, че еу­фо­ри­я­та за­ра­зя­ва до­ри та­ки­ва хо­ра, ко­и­то на пръв по­г­лед из­г­ле­ж­дат се­ри­о­з­ни. Но да­же и те не ис­кат да бъ­дат об­ви­не­ни, че не по­чи­тат лю­бо­в­та. По-ло­шо, че не об­ръ­щат вни­ма­ние на га­дже­та­та и же­ни­те си, ко­и­то тря­б­ва да се сра­мят, че са­мо те не се раз­хо­ж­дат по ули­ци­те с цве­тя и ба­ло­ни, и че на сле­д­ва­щия ден ня­ма да има с ка­к­во да се по­х­ва­лят на при­я­тел­ки, ко­ле­ж­ки и съ­у­че­ни­ч­ки, а ще тря­б­ва да ка­жат ста­ро­то: „Мо­ят пак се на­пи ка­то сви­ня и ме за­б­ра­ви. Вси­ч­ки мъ­же са пра­се­та”.

Има и та­ки­ва, ко­и­то взе­мат ком­п­ро­ми­с­но ре­ше­ние и обе­ди­ня­ват два­та пра­з­ни­ка. Кол­ко­то и па­ра­до­к­сал­но да зву­чи – те са най-бли­зо до съ­щ­но­ст­та на то­ва, ко­е­то се пра­з­ну­ва. За­що­то ка­к­ва ще е та­зи съ­в­ре­мен­на лю­бов, ако пре­ди нея два­ма­та влю­бе­ни са на бе­зал­ко­хол­но? И ка­к­во ще е то­ва пи­е­не, ако след не­го ня­ма секс?

С риск да бъ­да об­ви­не­на, че съм по­ре­д­на­та ком­п­ле­к­сар­ка, ко­я­то мра­зи ал­ко­хо­ла или не раз­би­ра от лю­бов, ще ви ка­жа, че вси­ч­ко то­ва са глу­по­с­ти. Раз­би­ра се, че ня­ма ни­що ло­шо в то­ва чо­век да пий­не с при­я­те­ли, ни­то пък да из­ра­зи лю­бо­в­та си към лю­би­мия чо­век. И за то­ва не е ну­жен спе­ци­а­лен ден. Ина­че се по­лу­ча­ва, че лю­бо­в­та ни е ед­но­д­не­в­на. Или ка­за­но по-то­ч­но – ед­но­д­не­в­ка. Ми­съл­та ми е, че не тря­б­ва да се из­ди­га в култ по­ро­кът. Та­ка лъ­с­ва един на­пъл­но ези­че­с­ки и не­з­д­рав све­то­г­лед, кой­то се е впил в съ­в­ре­мен­на­та бъл­гар­с­ка кул­ту­ра и до­ри има на­хал­с­т­во­то да се пре­д­с­та­вя за хри­с­ти­ян­с­ки.

Ис­ти­на­та е, че ня­ма ни­ка­къв све­ти Три­фон За­ре­зан. Има све­ти мъ­че­ник Три­фон, чи­я­то па­мет се че­с­т­ва на 14 фе­в­ру­а­ри (по стар стил). Той жи­вял през ІІІ век в ма­ло­а­зий­с­ка­та об­ласт Фри­гия. Май­ка му и ба­ща му би­ли дъл­бо­ко вяр­ва­щи хри­с­ти­я­ни, ко­и­то от­ра­но се по­т­ру­ди­ли в сър­це­то на де­те­то им да се раз­го­ри лю­бов към Хри­с­тос. И тру­дът на те­зи до­б­ри ро­ди­те­ли ско­ро дал сто­к­ра­тен плод. Св. Три­фон бил още де­те, ко­га­то по не­го­ви­те чи­с­ти и ис­к­ре­ни мо­ли­т­ви Бог вър­шел чу­де­са. На 17-го­ди­ш­на въз­раст той из­ле­ку­вал от ду­ше­в­на бо­лест дъ­ще­ря­та на са­мия рим­с­ки им­пе­ра­тор Гор­ди­ан. И още мно­го бол­ни из­ле­ку­вал св. Три­фон с мо­ли­т­ви­те си. По-къ­с­но за­по­ч­нал да уп­ра­в­ля­ва го­ни­те­лят на хри­с­ти­я­ни­те им­пе­ра­тор Де­ций Тра­ян. И по за­по­вед на ме­с­т­ния уп­ра­ви­тел Три­фон бил аре­с­ту­ван и из­п­ра­вен на съд за­ра­ди вя­ра­та си. „За­с­та­на­ли­ят на­с­ре­ща – обър­нал се към не­го уп­ра­ви­те­лят – да ни ка­же сво­е­то име, сво­я­та съ­д­ба и да из­по­вя­да сво­я­та вя­ра”. От­го­во­рът бил: „Име­то ми е Три­фон. Съ­д­ба у нас ня­ма, за­що­то вяр­ва­ме, че вси­ч­ко ста­ва по Бо­жи про­ми­съл, а не по съ­д­ба и дви­же­ние на зве­з­ди­те, ни­то пък слу­чай­но, ка­к­то вие вяр­ва­те. По жи­вот не съм роб, а сво­бо­ден. Един­с­т­ве­но на Хри­с­та слу­жа. Хри­с­тос е мо­я­та вя­ра. Хри­с­тос е мо­я­та сла­ва и по­х­ва­ла”. За­ра­ди те­зи ду­ми св. Три­фон при­ел же­с­то­ки из­те­за­ния и на­к­рая мъ­че­ни­че­с­ка смърт.

То­зи чо­век оба­че ня­ма ни­що об­що с по­к­ро­ви­те­ля на ло­зя­та Три­фон За­ре­зан. Спо­ред бъл­гар­с­кия фол­к­лор той бил ло­зар (и в ня­кои вер­сии – брат на Пре­с­ве­та Бо­го­ро­ди­ца). Ве­д­нъж до­ка­то си по­д­ря­з­вал ло­зе­то той ви­дял Бо­жи­я­та Май­ка, Ко­я­то то­ку-що би­ла ро­ди­ла Хри­с­та. И по­не­же си бил зе­в­зек взел, че й се при­с­мял. Тя се за­се­г­на­ла и го „про­к­ле­ла”, и всле­д­с­т­вие на то­ва, Три­фон без да ис­ка си от­ря­зал но­са с ло­зар­с­ка­та но­жи­ца. За­то­ва и ста­нал За­ре­зан. Са­ми мо­же­те да се до­се­ти­те как спо­ред фол­к­ло­ри­с­ти­те из­г­ле­ж­да то­ва от­ря­з­ва­не в сим­во­ли­чен план.

Ед­ва ли е ну­ж­но да обя­с­ня­вам аб­сур­д­но­ст­та на та­зи ле­ген­да, ка­к­то и кол­ко чу­ж­да е тя на Хри­с­ти­ян­с­ко­то Пре­да­ние. Но ра­бо­та­та не е в то­ва. Три­фон За­ре­зан е про­с­то про­дъл­жи­тел на съ­ще­с­т­ву­ва­ли­те пре­ди не­го пра­з­ни­ци в чест на бо­га на пи­ян­с­ка­та ве­сел­ба Ди­о­нис. А те­зи пра­з­ни­ци ни­как (ама ни­как) не са бе­зо­би­д­ни. Осо­бе­но ако гле­да­ме на тях от хри­с­ти­ян­с­ка гле­д­на то­ч­ка.

Ди­о­нис е дре­в­но­г­ръ­ц­ки бог с тра­кий­с­ки про­из­ход, по­к­ро­ви­тел на ви­но­то, ло­зар­с­т­во­то и ве­се­ли­е­то. В дре­в­ния Рим е по­чи­тан под име­то Ба­к­хус (Вакх). Той е син на Зевс от не­за­кон­на не­го­ва връ­з­ка (чест не­гов на­вик) – спо­ред ед­на вер­сия с оби­к­но­ве­на­та же­на Се­ме­ла, а спо­ред дру­га с вла­де­тел­ка­та на по­д­зем­но­то цар­с­т­во Пер­се­фо­на. И в два­та слу­чая оба­че ре­в­ни­ва­та съ­п­ру­га на гръ­мо­вер­же­ца – Хе­ра (в рим­с­кия ва­ри­ант Юно­на) раз­би­ра за слу­чая и пра­ви не­ве­ро­я­т­на сце­на (чест не­ин на­вик), след ко­я­то Ди­о­нис ед­ва отър­ва­ва ко­жа­та. Пра­з­ни­ци­те по­с­ве­те­ни на Ди­о­нис (про­чу­ти­те ми­с­те­рии, при­д­ру­же­ни с дра­ма­ти­ч­ни пре­д­с­та­в­ле­ния) в Гър­ция би­ли на­ри­ча­ни ди­о­ни­сии, а в Рим – ва­к­ха­на­лии. Фа­к­тът, че ду­ма­та ва­к­ха­на­лия е ос­та­на­ла ка­то си­но­ним на въз­мо­ж­но най-от­в­ра­ти­тел­но­то пир­ше­с­т­во ни­как не е слу­ча­ен. За­що­то би­ло имен­но та­ка… Раз­би­ра се, то­ва не е учу­д­ва­що – след ка­то сред бо­го­ве­те ца­ри та­ка­ва нра­в­с­т­ве­на де­г­ра­да­ция, то ка­к­ви ли мо­гат да бъ­дат тър­же­с­т­ва­та в тя­х­на чест?! Пра­з­ни­ци­те в чест на Ди­о­нис (или Вакх и от­там ва­к­ха­на­лии) пре­ра­с­т­ва­ли в про­дъл­жи­тел­ни пи­ян­с­ки ор­гии, ко­и­то би­ли въз­при­е­ма­ни ка­то жер­т­во­п­ри­но­ше­ния към не­го.

За­що ви раз­ка­з­вам то­ва ли? За да ста­не яс­но, че при­е­ли­ят мъ­че­ни­че­с­ка кон­чи­на, из­по­вя­д­вай­ки Хри­с­та и изо­б­ли­ча­вай­ки ези­че­с­ко­то не­че­с­тие св. Три­фон ня­ма ни­що об­що с пи­ян­с­т­во­то. Вяр­но е, че той е по­чи­тан ка­то по­к­ро­ви­тел на ло­за­ри­те. То­ва е за­ра­ди чу­до, ко­е­то све­те­цът из­вър­шил, спа­ся­вай­ки ни­ви­те на ед­ни хо­ра от на­се­ко­ми. От­там ид­ва и тра­ди­ци­я­та на то­зи ден да се бла­го­с­ла­вят ло­зя­та. Но то­ва е за­що­то ло­зо­ви­ят плод е сре­д­с­т­во за из­вър­ш­ва­не на Тайн­с­т­во­то на Све­то­то При­ча­с­тие, а не за­що­то се по­о­щ­ря­ва тър­се­не­то на по­вод за на­пи­ва­не. Ня­кой ще ка­же: “Ама ние за­то­ва се съ­би­ра­ме, за да по­че­тем све­те­ца”. А аз се пи­там ко­га то­ч­но за­по­ч­на­х­ме да че­с­т­ва­ме све­ти­и­те в кръ­ч­ма­та?

Не­ща­та със св. Ва­лен­тин сто­ят го­ре-до­лу по съ­щия на­чин. Че­с­то ка­з­ват, че то­ва е ка­то­ли­че­с­ки све­тец. То­ва не е вяр­но. Ис­ти­на­та е, че не­го­ви­ят об­раз е до­с­та не­я­сен. Той за­ги­нал мъ­че­ни­че­с­ки за вя­ра­та в Рим на 14 фе­в­ру­а­ри 270 го­ди­на, а ве­ро­я­т­но е ка­но­ни­зи­ран от па­па Ге­ла­сий в края на V век. За­то­ва е не­ко­ре­к­т­но твър­де­ни­е­то, че е ка­то­ли­че­с­ки, тъй ка­то зна­ем, че Рим от­па­да от Цър­к­ва­та чак през ХІ век, а в V е един от стъл­бо­ве­те на Пра­во­с­ла­ви­е­то. От­дел­на е те­ма­та, че то­зи све­тец е по­чи­тан по­ч­ти из­ця­ло са­мо на За­пад. По-къ­с­но вър­ху па­мет­та на св. Ва­лен­тин са на­т­ру­па­ни до­с­та ле­ген­ди, за да се оп­ра­в­да­ят пра­з­нен­с­т­ва с по-ра­нен и от­к­ро­ве­но ези­че­с­ки ха­ра­к­тер.

Пе­ри­о­дът ме­ж­ду сре­да­та на яну­а­ри и сре­да­та на фе­в­ру­а­ри е бил по­с­ве­тен на бра­ка ме­ж­ду Зевс и Хе­ра (Юно­на). Ед­но­в­ре­мен­но с то­ва в Дре­вен Рим в сре­да­та на фе­в­ру­а­ри се че­с­т­вал и пра­з­ни­кът на бо­га на пло­до­ро­ди­е­то Лу­пер­кус (рим­с­кия ек­ви­ва­лент на гръ­ц­кия бог Пан). Още от де­те той при­ли­чал на ко­зел, но то­ва не му пре­че­ло да е из­к­лю­чи­те­лен „ку­пон­джия” – сви­рел пре­к­ра­с­но, а ко­га­то ня­кой пъ­т­ник се за­гу­бел в го­ра­та, Лу­пер­кус оби­чал да му из­ли­за на­с­ре­ща и да го стря­с­ка с чу­до­ви­щ­на­та си фи­гу­ра. Ка­то част от пре­чи­с­т­ва­щия ри­ту­ал жре­ци­те на Лу­пер­кус при­на­ся­ли в не­го­ва чест ко­зи. След то­ва пи­е­ли ви­но, а от ко­зи­те ко­жи пра­ве­ли ре­мъ­ци, с ко­и­то раз­го­ле­ни юно­ши се втур­ва­ли да ши­бат ри­ту­ал­но ко­го­то им по­па­д­не за ща­с­т­ли­во за­до­мя­ва­не и пло­до­ви­тост. Те­зи ре­мъ­ци се на­ри­ча­ли фе­б­руа, от­къ­де­то е и име­то на ме­се­ца – фе­в­ру­а­ри. В рам­ки­те на тър­же­с­т­ва­та мо­ми­че­та­та ос­та­вя­ли лю­бо­в­ни­те си по­с­ла­ния (пре­до­б­раз на на­ши­те кар­ти­ч­ки „ва­лен­тин­ки”) на спе­ци­ал­но мя­с­то, а мла­де­жи­те за­по­ч­ва­ли да уха­ж­ват та­зи, чи­е­то пи­с­мо са из­те­г­ли­ли.

Ди­о­нис и Лу­пер­кус че­с­то са изо­б­ра­зя­ва­ни ка­то при­я­те­ли, за­то­ва и по-го­ре ка­зах, че гру­па­та, ко­я­то по­до­ба­ва­що от­бе­ля­з­ва и два­та „пра­з­ни­ка” ед­но­в­ре­мен­но е най-бли­зо до съ­щ­но­ст­та. Раз­би­ра се, се­га не че­с­т­ва­ме Ди­о­нис, ни­то Хе­ра, ни­то Лу­пер­кус. Но има ли зна­че­ние. Пра­з­ну­ва­ме пи­ян­с­т­во­то и раз­в­ра­та (из­ха­бя­вай­ки по то­зи на­чин до бе­зо­б­ра­зие ду­ма­та лю­бов). Ви­ж­те ка­к­во ка­з­ва св. Йо­ан Зла­то­уст: „Ези­ч­ни­ци­те тъ­к­мо за­то­ва са гну­с­ни, че са бо­го­т­во­ре­ли чо­ве­ш­ки­те стра­с­ти: плъ­т­с­ка­та по­хот те на­ри­ча­ли Ве­не­ра, гне­ва – Марс, пи­ян­с­т­во­то – Ба­к­хус и т.н. Ма­кар ти и да не си пра­виш ве­ще­с­т­ве­ни идо­ли ка­то ези­ч­ни­ци­те, но ти с го­ля­мо усър­дие слу­жиш на съ­щи­те тия стра­с­ти, Хри­с­то­ви­те чле­но­ве пра­виш чле­но­ве на блу­д­ни­ца и ос­к­вер­ня­ваш се­бе си с без­за­ко­ния.”

На­и­с­ти­на ли ис­ка­ме да бъ­дем про­дъл­жи­те­ли на по­до­б­на тра­ди­ция? На­и­с­ти­на ли ми­с­лим, че тя е кул­тур­но на­с­ле­д­с­т­во? За­що­то зад нея не стои един или друг „бог”, а дя­во­лът, кой­то ви­на­ги се е опи­т­вал да се пре­д­с­та­ви за бог, за да ни въ­в­ле­че във ве­ч­на по­ги­бел! И в съ­щ­но­ст­та си ези­че­с­ки­те пра­з­нен­с­т­ва не мо­гат да бъ­дат на­ри­ча­ни по ни­ка­къв друг на­чин, ос­вен бе­со­в­с­ки.

Но най-стра­ш­но­то е, че сме за­б­ра­ви­ли, че всъ­щ­ност на 14 фе­в­ру­а­ри се че­с­т­ва па­мет­та на на­шия про­с­ве­ти­тел в Хри­с­та – св. Кон­с­тан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф. Он­зи, бла­го­да­ре­ние на ко­го­то из­ля­зо­х­ме от ги­бел­ния мрак на ези­че­с­т­во­то и при­е­х­ме спа­си­тел­на­та све­т­ли­на на Хри­с­то­ва­та вя­ра. Но „бла­го­че­с­ти­ви­ят и пра­во­с­ла­вен бъл­гар­с­ки на­род” ед­ва ли ще бъ­де по ули­ци­те, за да из­ра­зи при­з­на­тел­но­ст­та си към про­с­ве­ти­те­ля.

Един при­я­тел във Фей­с­бук бе­ше на­пи­сал, че око­ло 14 фе­в­ру­а­ри мно­го хо­ра се оп­ла­к­ват, че ня­мат га­дже­та, но ни­кой не се оп­ла­к­ва на 24 май, че е не­г­ра­мо­тен. Ле­ко бих го ко­ри­ги­ра­ла – 14 фе­в­ру­а­ри е ден, кой­то има ед­на­к­ва стой­ност с 24 май. Един за­б­ра­вен бъл­гар­с­ки пра­з­ник. За­що­то е за­б­ра­ве­но са­мо­то на­ше про­с­ве­ще­ние. За­б­ра­вен е са­ми­ят стре­меж към свя­тост. За­б­ра­вен е де­нят, в кой­то един от най-ва­ж­ни­те за бъл­га­ри­те хо­ра се е пре­се­лил на Не­бе­то, за да бъ­де ве­чен за­с­тъ­п­ник пред Бо­га за нас. За­ме­нен е с не­що „по-ро­зо­во и по-ве­се­ло”. То­ч­но та­ка, ка­к­то в на­ве­че­ри­е­то на пра­з­ни­ка на На­ро­д­ни­те бу­ди­те­ли ос­та­вя­ме де­ца­та си да сла­гат ма­с­ки на дя­во­ли за Хе­ло­у­ин.

Днес не­пре­къ­с­на­то се го­во­ри кол­ко тру­д­но се жи­вее в Бъл­га­рия, кол­ко са ло­ши уп­ра­в­ни­ци­те ни, как не­вин­но стра­да­ме и как на­ци­я­та ни за­с­та­ря­ва. Но ис­ти­на­та е, че един на­род, кой­то пре­д­по­чи­та да пие и да по­да­ря­ва ро­зо­ви сър­чи­ца в де­ня на ус­пе­ни­е­то на своя про­с­ве­ти­тел не мо­же да оча­к­ва ни­що дру­го ос­вен по­с­те­пен­но из­че­з­ва­не. Той сам осъ­ж­да се­бе си на то­ва, ка­то се от­ка­з­ва от ис­тин­с­кия жи­тей­с­ки при­о­ри­тет, ка­то из­би­ра за­ба­в­ле­ни­е­то пред све­то­ст­та, ка­то пре­д­по­чи­та жи­во­тин­с­ко­то пред ан­гел­с­ко­то.

Све­ти Кон­с­тан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф ни да­де бу­к­ви, чрез ко­и­то да се мо­лим на Бо­га. Днес те все по-мал­ко слу­жат за то­ва. И все по-мал­ко ос­та­ват хо­ра­та, ко­и­то мо­гат да раз­ка­жат, че оно­ва, ко­е­то ни до­не­се све­ти Ки­рил, е ис­тин­с­ка лю­бов. И че тя е на­ме­ри­ла сво­е­то ос­но­ва­ние на Не­бе­то. И че та­зи лю­бов на­и­с­ти­на опи­я­ня­ва – пре­в­ръ­щай­ки те в друг чо­век. Ня­кой, за ко­го­то ве­че не ми­с­лим… до­ри и в ми­на­ло вре­ме.

Милена ДОЙЧЕВА