Ме­до­но­с­на­та пче­ла е ед­но от чу­де­са­та на при­ро­да­та. Ед­но от най-уди­ви­тел­ни­те не­ща у пче­ли­те е те­х­ни­ят со­ци­а­лен жи­вот. Тру­д­но е да се раз­ка­з­ва за не­го, ако не си спе­ци­а­лист пче­лар. Но аз ще пре­дам са­мо де­тайл, кой­то гле­дах в един уди­ви­те­лен до­ку­мен­та­лен филм за пче­ли­те.

В ко­ше­ра се по­я­вя­ва вто­ра ца­ри­ца, две­те се сби­ват за на­д­мо­щие, бор­ба­та им  за­вър­ш­ва на­ра­в­но и де­в­с­т­ве­на­та мла­да ца­ри­ца по­ве­ж­да по­ло­ви­на­та ро­як на­вън. След дъл­го ски­тал­че­с­т­во и пе­ри­пе­тии те се за­сел­ват в хра­лу­па на дър­во. Но тук не е та­ка си­гур­но, ка­к­то в ко­ше­ра. На­па­да­ни  са от стър­ше­ли, ко­и­то са мно­го по-го­ле­ми и по-сил­ни от тях. Ис­тин­с­ки хи­щ­ни­ци, въ­о­ръ­же­ни с чу­до­ви­щ­ни оръ­жия. Но, ма­кар из­п­ра­ве­ни сре­щу та­къв не­ра­вен и сви­реп про­ти­в­ник, пче­ли­те не се пре­да­ват. На­х­вър­лят се без­с­т­ра­ш­но вър­ху аг­ре­со­ра. Си­ли­те са не­ра­в­ни, но пче­ли­те са са­мо­жер­т­ве­ни до смърт. Би­т­ка­та про­дъл­жа­ва дъл­го. Бор­ба­та е на жи­вот и смърт в бу­к­вал­ния сми­съл. Стър­ше­ли­те са ги­ган­т­с­ки чу­до­ви­ща спря­мо пче­ли­те и те да­ват мно­го жер­т­ви. Би­т­ка­та из­г­ле­ж­да без­на­де­ж­д­на и из­гу­бе­на. Из­г­ле­ж­да та­ка­ва за на­шия чо­ве­ш­ки раз­съ­дък. Но яв­но в те­х­ни­те мал­ки пчел­ни мо­зъ­че­та е за­ло­же­но не­що дру­го, ко­е­то ги ка­ра да не се стра­ху­ват, да не се пре­да­ват и да не от­с­тъ­п­ват.

Пче­ли­те – мно­го на брой – за­о­би­ка­лят стър­ше­ла и с тре­п­те­не­то на крил­ца­та си го пре­г­ря­ват. Той се за­ду­ша­ва и уми­ра.

Не зная как да на­ре­ка то­зи ин­с­тинкт. Не е ин­с­тинкт за са­мо­съ­х­ра­не­ние. Не е ин­с­тинкт за съ­х­ра­не­ние на ин­ди­ви­да, а ин­с­тинкт за съ­х­ра­не­ние на об­щ­но­ст­та. Ед­ни се жер­т­ват за­ра­ди дру­ги. Ед­ни уми­рат, за да ожи­ве­ят дру­ги. Жи­во­тът на ед­ни е це­на­та, за да оце­ле­ят дру­ги. То­ва се сре­ща не са­мо в жи­во­тин­с­кия свят. Сре­ща се и в чо­ве­ш­ко­то об­ще­с­т­во. Но та­зи це­на е стра­ш­на.

От ин­с­тин­к­та за съ­х­ра­не­ние на об­щ­но­ст­та днес ни е ос­та­на­ло са­мо то­ва – да от­да­ва­ме по­чит на са­мо­жер­т­ва­та. На Вто­ри юни, ко­га­то за­ви­ят си­ре­ни­те. На сим­во­ли­ч­ни­те про­вер­ки, ко­га­то ко­ле­ни­чим и тър­же­с­т­ве­но се про­из­на­сят име­на­та на Бо­тев, Ле­в­с­ки, Бен­ко­в­с­ки, Во­лов, Ка­б­ле­ш­ков…

То­ва ни е ос­та­на­ло от со­ци­ал­ния ин­с­тинкт на са­мо­жер­т­ва­та. Пре­вър­на­ли сме и нея в па­ра­д­на це­ре­мо­ния.

За­що­то днес, в 21-ви век, ние сме ста­на­ли по-ум­ни от хо­ра­та през 19-ти век. Днес ин­с­тин­к­тът за оце­ля­ва­не е за­ме­нил ин­с­тин­к­та за са­мо­жер­т­ва.

И ето, оцеляваме.

За да оце­ле­ем, до­ри на­пу­с­ка­ме Бъл­га­рия. Два ми­ли­о­на бъл­га­ри ве­че жи­ве­ят и ра­бо­тят дру­га­де. На­пу­с­на­ха съ­ща­та Бъл­га­рия, за ко­я­то хи­ля­ди дру­ги бъл­га­ри от 19-век по­жер­т­ва­ха жи­во­та си. Ед­ни я на­пу­с­кат със съл­зи на очи, дру­ги я на­пу­с­кат с хул­ни ду­ми на ус­та. А те­зи, ко­и­то ос­та­ва­ме, сме въ­т­ре­ш­ни еми­г­ран­ти. И съ­що ед­ни от нас пла­чат, а дру­ги не­пре­с­тан­но ху­лят и ру­га­ят.

Всъ­щ­ност ис­ках да раз­ка­жа за от­с­то­я­ва­не­то на сво­бо­да­та. Ис­ках да ка­жа, че сво­бо­да­та е по-го­ля­ма­та, по-ви­с­ша­та цен­ност от жи­во­та. И ко­га­то цен­но­с­ти­те са по­д­ре­де­ни имен­но в то­зи ред, то­га­ва об­ще­с­т­во­то про­с­пе­ри­ра. Не­за­ви­си­мо да­ли е пчел­но или чо­ве­ш­ко.

Бъл­гар­с­ко­то об­ще­с­т­во, бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва са про­с­пе­ри­ра­ли ико­но­ми­че­с­ки, ду­хо­в­но, со­ци­ал­но в пър­ви­те де­се­ти­ле­тия след Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то, до­ка­то при­н­ци­път на са­мо­жер­т­ва­та е бил жив, бил е до­с­то­ен за по­д­ра­жа­ние. Ка­к­во чу­в­с­т­во за обич към Бъл­га­рия, за до­с­тойн­с­т­во и дълг към нея са има­ли оне­зи сто­ти­ци бъл­гар­с­ки сту­ден­ти, уче­щи в ев­ро­пей­с­ки­те уни­вер­си­те­ти, ко­и­то са се връ­ща­ли тук, за да се за­пи­шат ка­то до­б­ро­вол­ци в Бъл­гар­с­ка­та ар­мия през Бал­кан­с­ки­те вой­ни. И да за­ги­нат – ка­то по­д­по­ру­чик Дим­чо Де­бе­ля­нов. Да жер­т­ват жи­во­та си за Бъл­га­рия.

През то­ва вре­ме шме­ке­ри тру­пат бо­га­т­с­т­ва. Имен­но то­ва за­по­ч­ва да ра­зя­ж­да об­ще­с­т­во­то. Ко­га­то ин­ди­ви­ду­а­ли­з­мът взе­ме връх, об­ще­с­т­во­то ве­че не е ор­га­ни­зъм. Слу­ч­ва се съ­що­то и ко­га­то ду­хът на­пу­с­не тя­ло­то –  жи­ви­ят ор­га­ни­зъм се пре­в­ръ­ща се в раз­ла­гащ се труп. За по-бла­го­з­ву­ч­но, за да не ни стря­с­ка тол­ко­ва то­зи из­раз, из­по­л­з­ва­ме друг, по-бла­го­въ­з­пи­тан – тлен­ни ос­тан­ки.

Тлен­ни ос­тан­ки ос­та­ват, ко­га­то цен­но­с­ти­те раз­ме­нят ме­с­та­та си, ко­га­то цен­но­с­т­на­та ска­ла се пре­с­т­ру­к­ту­ри­ра, ко­га­то жи­во­тът ста­не по-го­ля­ма­та цен­ност от сво­бо­да­та.

Ко­га­то от­с­то­я­ваш сво­бо­да­та си, от­с­то­я­ваш жи­во­та си, но об­ра­т­но­то не е вяр­но – ко­га­то от­с­то­я­ваш един­с­т­ве­но жи­во­та си, гу­биш и сво­бо­да­та си и мно­го дру­ги цен­но­с­ти и та­ка жи­во­тът се пре­в­ръ­ща в са­мо­цел, са­мо­до­вол­с­т­во и са­мо­до­с­та­тъ­ч­ност. Ко­га­то от­с­то­я­ваш жи­во­та си ка­то най-ва­ж­на цен­ност, пла­щаш же­с­то­ка­та це­на да из­гу­биш дру­ги­те цен­но­с­ти.

И за­по­ч­ва раз­ло­же­ни­е­то…

То­ва са раз­ми­ш­ле­ния, по­ро­де­ни от на­ши­те не­мо­щ­ни, хи­ла­ви, без­ду­ш­ни, стра­х­ли­ви, без­лю­д­ни и без­п­ло­д­ни про­те­с­ти. Ето за­що са без­п­ло­д­ни. Ето за­що ще тря­б­ва да тър­пим Пе­е­в­с­ки да ко­ман­д­ва ако не ДАНС, то по­не ме­ди­и­те и ла­ф­ки­те. Ще ап­ло­ди­ра­ме ду­ду­ка и ще се на­дя­ва­ме да ни до­не­се сво­бо­да. Ще пу­с­нем бю­ле­ти­на за цен­зу­ра без Бъл­га­рия. Ще по­в­та­ря­ме – де­мо­к­ра­ция, де­мо­к­ра­ция…. Ще си ля­га­ме ра­но, ще спим до къ­с­но, ще ру­га­ем ра­но­бу­д­ни­те, за­що­то е не­де­мо­к­ра­ти­ч­но да се оку­пи­ра.

Ще ча­ка­ме пра­ви­тел­с­т­во­то да па­д­не са­мо, ко­га­то по­ли­ти­че­с­ки­те си­ли се из­по­ка­рат по­ме­ж­ду си или ко­га­то за­д­ку­ли­с­ни­те ку­к­ло­во­ди ре­шат.

Ще учим ук­ра­ин­ци­те на де­мо­к­ра­ция. Ще учим Бо­тев на де­мо­к­ра­ция. Ще учим Ле­в­с­ки, Бен­ко­в­с­ки и поп Грую Бан­с­ки на де­мо­к­ра­ция.

И вси­ч­ко то­ва е, за­що­то жи­во­тът ве­че е по-го­ля­ма цен­ност от сво­бо­да­та. И в ре­зул­тат на то­ва са се раз­па­д­на­ли и дру­ги­те цен­но­с­ти, ко­и­то гра­дят об­ще­с­т­во­то.

За­то­ва ве­че не вяр­ва­ме и в Ии­сус, за­що­то Той ка­з­ва, че Сво­бо­да­та е по-ви­с­ша цен­ност от жи­во­та и по­ка­з­ва, че жи­во­тът мо­же да бъ­де жер­т­ван за­ра­ди Сво­бо­да­та. То­ва е Ис­ти­на­та, ко­я­то ни пра­ви сво­бо­д­ни.

С та­зи Ис­ти­на се жи­вее тру­д­но, а без нея по-ле­с­но. За­то­ва я от­с­т­ра­ня­ва­ме от се­бе си, от­ма­х­ва­ме я, да не на­ру­ша­ва спо­кой­с­т­ви­е­то ни.

Спо­кой­с­т­ви­е­то на су­ро­га­ти­те и ер­за­ци­те.

Теодора ДИМОВА

http://kultura.bg/