Визитка на драматурга

Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Написала е 8 пиеси досега, поставяни в театри в цялата страна. И през този театрален сезон в София продължават да играят две нейни пиеси – „Пясъчен пъзел” в Театър 199 и „Да поиграем на чилик” в Държавен пътуващ театър. Най-новата й пиеса – „Боже! Крокодили!”, се репетира в момента в Държавния сатиричен театър. Режисьор на постановката е бащата на Яна – Илия Добрев, изиграл най-сполучливо в българското кино ролята на Левски. Майка й Нина Стамова играе една от женските роли. Добрева има две награди от международни конкурси за драматургия – в Германия през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация „Гео Милев” пък я награди миналата година за принос към националната ни драматургия. На 14 септември Яна, съпругът й и 10-годишният им син Вихър заминаха за Канадa.

Ко­га­то на 9 юли мъ­жът ми из­че­з­на от къ­щи. Ко­га­то на 10 юли ве­чер­та го на­ме­рих пре­бит и из­х­вър­лен на един стро­еж. Ко­га­то ле­ка­рят от Бър­за по­мощ за­я­ви, че ня­ма да го ка­чи в ли­ней­ка­та, за­що­то бил на­р­ко­ман. Ко­га­то му по­с­та­ви та­зи „ди­а­г­но­за”, без въ­о­б­ще да го пре­г­ле­да, ей та­ка, от раз­с­то­я­ние. Ко­га­то все пак ус­пя­х­ме да сти­г­нем до „Пи­ро­гов”. Ко­га­то там го дър­жа­ха пет ча­са в ко­ри­до­ра, пре­х­вър­ля­ха го от ка­би­нет на ка­би­нет, кре­щя­ха му и не раз­б­ра­ха, че це­ли­ят му мо­зък е в кръ­во­и­з­ли­ви. Ко­га­то до­ри твър­дя­ха, че ни­що му ня­ма и бя­ха го­то­ви да не го при­е­мат в бол­ни­ца­та. Ко­га­то мо­лех са­ни­та­ри­те да не блъ­с­кат ко­ли­ч­ка­та с бол­но­то му тя­ло. Ко­га­то се ока­за, че не ста­ва с мол­би, а с па­ри. Ко­га­то по­ли­ци­я­та от­ка­за да во­ди сле­д­с­т­вие, за­що­то мъ­жът ми, кой­то бе­ше в без­съ­з­на­ние, не ис­кал да им съ­дей­с­т­ва. Ко­га­то ги по­пи­тах, ако бе­ше ум­рял, пак ли щя­ха да ча­кат не­го­во­то съ­дей­с­т­вие. Ко­га­то сле­до­ва­те­ли­те да­ва­ха не­вяр­на ин­фор­ма­ция на со­б­с­т­ве­ния си ми­ни­с­тър и се опи­т­ва­ха да е при­к­ри­ят слу­чая. Ко­га­то стра­хът се на­с­та­ни сред бли­з­ки­те ми. Ко­га­то се ока­за, че ни­кой, ни­кой, ни­кой не мо­же да те за­щи­ти. Ко­га­то тря­б­ва­ше да на­е­ма ох­ра­на ка­то че ли сме пре­с­тъ­п­ни­ци.

И най-ве­че ко­га­то не зна­ех ка­к­во да ка­жа на 10-го­ди­ш­ния ни син – къ­де е ба­ща му, кой­то ни­ко­га не от­съ­с­т­ва от къ­щи. Ко­га­то не­до­у­мя­вах как да обя­с­ня на мал­ко­то де­те, че се­га та­т­ко ме­се­ци ня­ма да мо­же да се гри­жи за не­го и да го оби­ча, ка­к­то пре­ди. Ко­га­то сър­це­то ми бе­ше раз­д­ро­бе­но на пар­че­та, за­що­то, ко­га­то пре­би­ват до смърт до­б­ри­те хо­ра, сър­ца­та ле­с­но се пръ­с­кат от мъ­ка.

Тогава реших, че се отричам от България.

От­ри­чам се от та­зи Бъл­га­рия, в ко­я­то жи­ве­ем днес и се­га. От­ри­чам се от та­зи Бъл­га­рия, из ко­я­то пре­с­тъ­п­ни­ци­те се раз­хо­ж­дат не­о­бе­з­по­ко­я­ва­ни. От­ри­чам се от та­зи Бъл­га­рия, ко­я­то е рай за мо­ше­ни­ци­те, да­ла­ве­ра­джи­и­те, кра­д­ци­те, убий­ци­те. И ад за че­с­т­ни­те и по­ч­те­ни­те хо­ра. От­ри­чам се от та­зи Бъл­га­рия, в ко­я­то вла­с­т­ва Аб­со­лю­т­на­та Без­чо­ве­ч­ност. От­ри­чам се от та­зи Бъл­га­рия, в ко­я­то ве­че ня­ма цен­но­с­ти. Ня­ма иде­а­ли. Ня­ма до­с­та­тъ­ч­но сме­ли хо­ра и ис­тин­с­ки ро­до­лю­б­ци. Не е ос­та­на­ла ни­ка­к­ва чу­в­с­т­ви­тел­ност и ни­ка­к­во ува­же­ние към ли­ч­но­ст­та. Има са­мо из­т­ре­б­ле­ние на та­лан­ти. И ка­ма­ри лъ­жи. Ка­то на­при­мер, че пре­с­тъ­п­но­ст­та е на­ма­ля­ла, ка­к­то и еми­г­ра­ци­я­та. Аз ви ка­з­вам, че не е та­ка. Ние с мъ­жа ми сме част от ог­ром­на еми­г­ра­ци­он­на въл­на. В мо­мен­та за­ми­на­ват при те­зи, ко­и­то ка­то нас пре­ди де­сет го­ди­ни оби­ча­ха то­ва мя­с­то, на­ре­че­но „ро­ди­на”. Те­зи, ко­и­то стра­да­ха от иде­а­ли. Те­зи, ко­и­то ми­с­ле­ха, че ро­ди­на­та е свя­та и че е грях да я изо­с­та­виш. Те­зи, ко­и­то из­гу­би­ха мно­го са­мо­ле­ти с при­я­те­ли. Те­зи, ко­и­то пла­че­ха вър­ху опу­с­те­ли­те пи­с­ти на ае­ро­га­ра­та, но упо­ри­то си по­в­та­ря­ха, че чо­век тря­б­ва да жи­вее там, къ­де­то се е ро­дил. И че дру­го­то се ка­з­ва „пре­да­тел­с­т­во”. Те­зи, ко­и­то то­гавa ти­ча­ха по ми­тин­ги­те на СДС и вяр­ва­ха в но­во­то бъ­де­ще Те­зи, ко­и­то ис­ка­ха да жи­ве­ят тук и ни­къ­де дру­га­де. Те­зи, ко­и­то има­ха илю­зии и смя­та­ха, че ако все­ки пре­ко­пае сво­я­та гра­ди­на, не­ща­та ще се оп­ра­вят и вси­ч­ки ще жи­ве­ем по-до­б­ре. Те­зи, ко­и­то де­сет го­ди­ни ра­бо­ти­ха, без да се за­ни­ма­ват с по­ли­ти­ка, без да чле­ну­ват в пар­тии и без да вли­зат в ни­ка­к­ви гру­пи­ро­в­ки. Те­зи, ко­и­то съ­з­да­до­ха цен­ни и по­ле­з­ни не­ща и ги съ­з­да­до­ха със со­б­с­т­ве­ни­те си ръ­це. Те­зи, ко­и­то не пра­ха па­ри. Те­зи, ко­и­то бя­ха по­тен­ци­а­лът на Бъл­га­рия.

Те­зи, ко­и­то в на­ча­ло­то на 90-те взе­ха гре­ш­но­то ре­ше­ние! Да, в на­ча­ло­то на 90-те го­ди­ни ние с мъ­жа ми ис­ка­х­ме да жи­ве­ем тук. За­що­то оби­ча­х­ме Бъл­га­рия. Пре­ди две го­ди­ни, ко­га­то по­да­до­х­ме до­ку­мен­ти за еми­г­ра­ция, ние пак ис­ка­х­ме да жи­ве­ем тук. За­що­то оби­ча­х­ме Бъл­га­рия. Се­га, ко­га­то за­ми­на­ва­ме, ние от­но­во ис­ка­ме да жи­ве­ем тук. Но тук не мо­же да се жи­вее. Все­ки, кой­то не кра­де и не уби­ва, все­ки, кой­то се е опи­тал да на­п­ра­ви не­що в Бъл­га­рия и за Бъл­га­рия, знае ис­ти­на­та – дър­жа­ва­та са­мо пре­чи.

Дър­жа­ва­та не­пре­къ­с­на­то пре­чи. Всъ­щ­ност дър­жа­ва ня­ма. Ня­ма и по­ли­ти­ка. Има са­мо уп­ра­в­ля­ва­щи, ма­фия и би­я­чи­те на ма­фи­я­та. Има чу­до­ви­щ­на, кро­ко­дил­с­ка по­с­ре­д­с­т­ве­ност, ко­я­то се раз­про­с­т­ря на­в­ся­къ­де. Пре­в­зе ця­ла­та власт. За­п­ра­ти ин­те­ли­ген­т­ни­те, ми­с­ле­щи­те, чу­в­с­т­ва­щи­те и мо­же­щи­те хо­ра в па­нел­ни­те им ку­тий­ки – да се чу­дят как да из­х­ран­ват де­ца­та си! Раз­по­ло­жи се. Уни­що­жи вси­ч­ко из­г­ра­де­но до­се­га. Не по­с­т­рои ни­що но­во. И вме­с­то ми­си­о­не­ри, ко­и­то да раз­п­ръ­с­к­ват све­т­ли­на, раз­п­ра­ти на­в­ся­къ­де без­мо­зъ­ч­ни съ­ще­с­т­ва, ко­и­то раз­ма­х­ват пал­ки и гър­мят с пи­с­то­ле­ти, стро­ят къ­щи с ба­сей­ни, тру­д­но връ­з­ват две ду­ми в из­ре­че­ние, слу­шат чал­га и от вре­ме на вре­ме с удо­вол­с­т­вие пре­би­ват ня­кой от съ­в­сем оре­де­ли­те си съ­на­ро­д­ни­ци.

Че­с­ти­то, го­с­по­да Му­т­ри! По­бе­ди­х­те! На­не­со­х­те се зад къ­ща­та ни, ре­ши­х­те, че един ме­тър от за­д­ния ни двор бил ваш ме­тър, по­д­ко­па­х­те ог­ра­да­та ни, че да­же и я по­ли­ва­те все­ки ден, за да па­д­не по-бър­зо, ря­за­х­те ка­бе­ли­те на то­ка и на те­ле­фо­на ни, пла­ши­х­те съ­се­ди­те с пи­с­то­ле­ти. И до­ка­то на­и­в­но вяр­ва­х­ме, че се из­би­ва­те са­мо по­ме­ж­ду си, ока­за се, че из­би­ва­те въ­о­б­ще на­ред. Кой­то не ви е сим­па­ти­чен. За­ра­ди един ме­тър от за­д­ния двор! И ко­га­то се опи­т­ва­х­ме да ре­шим спо­ра по об­щи­ни и по ня­ка­к­ви уп­ра­в­ле­ния по не­за­кон­но­то стро­и­тел­с­т­во, вси­ч­ки вди­га­ха ра­ме­не и ка­з­ва­ха – „То­зи го из­п­ра­ща де­пу­тат. За не­го ни звъ­нят от На­ро­д­но­то съ­б­ра­ние.”

Го­с­по­ди, то­ва ли е Бъл­га­рия! Все­ки ден ние сме уни­зе­ни, сма­за­ни, обе­з­ве­ре­ни. Все­ки ден на­пъл­но за­гу­б­ва­ме сми­съ­ла на не­ща­та, за­що­то все­ки ден се слу­ч­ва по ед­на ис­то­рия, ко­я­то мно­го при­ли­ча на мо­я­та юл­с­ка дра­ма. Слу­ч­ва се на ули­ца­та, в трам­вая, в ма­га­зи­на, в ня­кое от ми­ли­ар­ди­те чи­но­в­ни­че­с­ки уч­ре­ж­де­ния. На­в­ся­къ­де. Ис­то­ри­я­та се съ­с­тои от раз­ли­ч­ни фа­к­ти, от раз­ли­ч­ни ос­кър­б­ле­ния, но всъ­щ­ност то­ва е ед­на и съ­ща ис­то­рия – та­зи на пъл­но­то уни­же­ние на чо­ве­ш­ко­то до­с­тойн­с­т­во. В край­на сме­т­ка в мо­мен­та се пи­ше ис­то­ри­я­та на уни­що­же­ни­е­то на бъл­гар­с­кия дух.

Е, го­с­по­да Му­т­ри и те­зи от Де­пу­та­ти­те, ко­и­то сто­и­те зад тях. На­з­д­ра­ве! По­д­ко­па­на­та ни ог­ра­да ще па­д­не все­ки мо­мент. И за мен тя е сим­вол на по­д­ко­па­на­та Бъл­га­рия, ко­я­то ско­ро съ­в­сем ще ру­х­не. Мо­я­та ог­ра­да, мо­я­та Бъл­га­рия, мо­и­те на­де­ж­ди, мо­я­та за­щи­та, мо­я­та ро­ман­ти­ка, мо­и­те лю­бо­ви, мо­и­те ра­до­с­ти и бол­ки, мо­ят те­а­тър, мо­и­те пи­е­си, мо­ят дя­до. Вси­ч­ко, ко­е­то бе­ше мое. Е, го­с­по­да Му­т­ри и те­зи от Де­пу­та­ти­те, ко­и­то сто­и­те зад тях! Раз­би­х­те ме­ч­ти­те ни, ка­к­то се раз­би­ва чо­ве­ш­ка гла­ва. Да­ли пък да не ви бла­го­да­ря? За­де­то ме из­ле­ку­ва­х­те от па­т­ри­о­ти­з­ма ми. Ве­че не ми­лея за ва­ша­та Бъл­га­рия. Зна­е­те ли, по­да­ря­вам ви ме­тъ­ра от за­д­ния ни двор Взе­ме­те си ме­тъ­ра, взе­ме­те си и ця­ла­та къ­ща! Та вие та­ка и та­ка си взе­х­те вси­ч­ко. Взе­х­те ни и си­ли­те да се бо­рим да ос­та­нем тук. Мо­же­те да ни до­вър­ши­те. Блъ­с­кай­те бъ­б­ре­ци­те, уд­ряй­те, чу­пе­те, ру­ше­те, ри­тай­те, раз­ма­же­те мо­зъ­ци­те ни! Та­ка по-бър­зо ще си ос­та­не­те са­мо вие. И все пак ще има про­б­лем. Един един­с­т­вен про­б­лем. Кол­ко­то и да не ви се вяр­ва, Бо­тев и Ле­в­с­ки ще ви гле­дат от­ня­къ­де. Тях не мо­же­те да ги раз­с­т­ре­ля­те от­но­во. Ня­ма как да ги обе­си­те. Ня­ма как да ги пре­би­е­те. Ня­ма как да ги пре­да­де­те. Те са тук. Те ни­ко­га ня­ма да еми­г­ри­рат. То­ва е, го­с­по­да Му­т­ри и те­зи от Де­пу­та­ти­те, ко­и­то сто­и­те зад тях.

Ние сме по­ре­д­ни­те бъл­га­ри, ко­и­то на­пу­с­кат ва­ша­та Бъл­га­рия. Ние сме по­ре­д­ни­те, ко­и­то се умо­ри­ха да се опи­т­ват да на­п­ра­вят не­що за та­зи стра­на. На­пу­с­ка­ме не по ико­но­ми­че­с­ки, а по чо­ве­ш­ки при­чи­ни. Тук не мо­жеш да се раз­ви­ваш. Тук не мо­жеш да ме­ч­та­еш. Тук не е пре­по­ръ­чи­тел­но да сле­д­ваш мо­рал­ни­те си нор­ми. Мо­рал?! Гу­биш иг­ра­та. За­що­то тук се иг­рае дру­га иг­ра. И тя е мръ­с­на. Ние сме по­ре­д­ни­те бъл­га­ри, ко­и­то за­ми­на­ват, въ­п­ре­ки че ис­кат да жи­ве­ят тук. Ние сме по­ре­д­ни­те из­го­не­ни бъл­га­ри. Са­мо че иде­а­ли­з­мът ве­ро­я­т­но е за­бо­ля­ва­не. А в то­ва от­но­ше­ние мо­е­то се­мей­с­т­во е фа­мил­но об­ре­ме­не­но. Ето за­що от­на­сям със се­бе си ед­на дру­га Бъл­га­рия. Бъл­га­рия на де­ди­те ми. Бъл­га­рия на де­т­с­т­во­то ми. Бъл­га­рия на ро­ди­те­ли­те ми. Бъл­га­рия на брат ми. Бъл­га­рия на при­я­те­ли­те ми. Бъл­га­рия на мо­и­те илю­зии. Взе­мам си слън­це­то на Бъл­га­рия. Взе­мам си и Ро­до­пи­те. Ще се връ­щам в та­зи моя Бъл­га­рия.

За­що­то в край­на сме­т­ка, го­с­по­да му­т­ри и те­зи от де­пу­та­ти­те, ко­и­то сто­и­те зад тях – ва­ша­та Бъл­га­рия си е са­мо ва­ша. Тя ня­ма да е ве­ч­на. Тя все ня­ко­га ще свър­ши. Има при­ро­д­ни и ду­хо­в­ни за­ко­ни, го­с­по­да. Има при­ка­з­ки, в ко­и­то де­ца­та вяр­ват. Има при­ка­з­ки, в ко­и­то вяр­вам и аз. В тях вяр­ват и вси­ч­ки мои бли­з­ки съ­ще­с­т­ва – те­зи, ко­и­то ми по­ма­гат да пре­ко­ся жи­во­та си. Хо­ра­та от мо­я­та кръ­в­на гру­па. На­ши­те сър­ца ту­п­тят в един ри­тъм. А на­ши­те ду­ши го­во­рят бъл­гар­с­ки. И в ко­я­то и то­ч­ка на све­та да се на­ми­ра­ме, ще про­дъл­жим да го­во­рим все то­зи език – Бъл­гар­с­ки­ят на Бо­тев и Ле­в­с­ки. Зна­е­те ли за ка­к­во ста­ва ду­ма в при­ка­з­ки­те, го­с­по­да? В тях До­б­ро­то на­к­рая ви­на­ги по­бе­ж­да­ва.

Яна ДОБРЕВА