Ще за­по­ч­на с пър­во­то из­ре­че­ние от кни­га­та на Са­шо Се­ра­фи­мов „Стар­ци­те уми­рат в края на све­та”, за да ви спо­де­ля пър­ви­те си впе­ча­т­ле­ния, при пър­ва­та ни сре­ща с то­зи чо­век.

„Ед­на су­т­рин, ка­к­то си вър­вях по пъ­тя,” сре­щ­нах един бял стих, на за­г­ла­ви­е­то си със сла­ме­на ша­п­ка, вър­ху нея бе­ше ле­г­на­ло ля­то­то, а под нея све­те­ха очи­ла, през ко­и­то из­ви­ра­ха две си­ни ме­та­фо­ри, а още по-на­до­лу, от по­ан­та­та, му из­ле­тя­ха ня­кол­ко ус­ми­х­на­ти пти­че­та: „Ти ли си … еди кой си (и спо­ме­на­ва име­то ми)?… А аз съм… еди си кой (и спо­ме­на­ва не­го­во­то).”

Из­те­че мно­го во­да след то­ва.

По­с­ле ре­т­ро­г­ра­д­ни по­е­ти на­пи­са­ха най-сла­бо­то сти­хо­т­во­ре­ние, ко­е­то съм чел през жи­во­та си, и го кръ­с­ти­ха „Де­мо­к­ра­ция”. То­га­ва ня­ма­ше стар­ци и ни­кой не вяр­ва­ше, че све­та има край. Кал­па­во бе­ше то­ва сти­хо­т­во­ре­ние, но ус­пя съ­в­сем да до­о­бър­ка вси­ч­ки хо­ра, ко­и­то бя­ха за­ше­ме­те­ни от не­ри­т­ми­ч­на­та му и кло­ко­че­ща ка­то апо­ка­ли­п­сис ме­ло­дия.

И ня­къ­де то­га­ва, в та­зи не­въ­о­б­ра­зи­ма су­ма­то­ха, Са­шо Се­ра­фи­мов на­ме­ри сво­я­та спа­си­тел­на би­б­лия  „Стар­ци­те уми­рат в края на све­та” За да из­ба­ви се­бе си, а чрез се­бе си и ду­ши­те на вси­ч­ки, ко­и­то са я до­ко­с­на­ли със взо­ра си, със слу­ха си, със сър­це­то си. Тя вле­зе у мен, а та­зи ве­чер ще про­ни­к­не и у вас.

Се­га ис­кам да спо­де­ля оне­зи ва­ж­ни не­ща, ко­и­то ми се на­би­ха в съ­з­на­ни­е­то от об­щу­ва­не­то с по­е­ти­ч­ни­те по­с­ла­ния.

ТА­ЗИ КНИ­ГА Е НА­ПИ­СА­НА С ЛЮ­БОВ.

С мно­го лю­бов, ка­к­то твър­ди и ав­то­рът. За­то­ва тя е из­пъл­не­на с ду­хо­в­на чи­с­то­та и про­с­ве­т­ле­ние. По­е­тът ви­ж­да в „ бе­ли­те сне­жин­ки  де­т­с­т­во­то на хо­ра­та”, в „ока­па­ли­те ли­с­та  за­б­ра­ве­ни го­ди­ни”, в „по­ли­ти­че­с­ки­те ре­чи  из­гу­бе­ния ключ на сво­бо­да­та”.

ЧО­ВЕ­Ш­КИ­ЯТ ЖИ­ВОТ е ед­на без­на­чал­на и без­к­рай­на ве­ри­га, ка­то вся­ка брън­ка от нея е ва­жен миг, съ­с­то­я­ние, съ­би­тие, епо­ха, за­к­ли­на­ние.

ЕЗИ­КЪТ Е им­п­ре­си­о­ни­с­ти­чен и тол­ко­ва ме­та­фо­ри­чен, че от вся­ка ду­ма из­ви­ра емо­ция, из­пъл­нен е с фи­ло­со­фия и ви­на­ги зву­чи при­т­чо­во. Ед­но мно­го­ба­г­ре­но пла­т­но, из­пъл­не­но с мно­го­б­рой­ни са­мо за­га­т­на­ти фи­гу­ри, ко­и­то по ня­ка­къв не­о­бя­с­ним на­чин се пре­ли­ват ед­на в дру­га и съ­з­да­ват илю­зи­я­та за въл­ше­б­но ки­лим­че, ко­е­то те но­си из ця­ла­та Все­ле­на. Там, къ­де­то си ме­ч­тал да оти­деш, но не си имал въз­мо­ж­ност или сме­лост да го на­п­ра­виш.

ВРЕ­МЕН­НО­ТО БИ­ТУ­ВА С НЕ­ПРЕ­ХО­Д­НО­ТО.

Вси­ч­ко ожи­вя­ва  ре­ка­та, ули­ца­та, дър­во­то, сян­ка­та… Да­ва се опо­е­ти­зи­ран от­го­вор на еже­д­не­в­ни не­з­на­чи­тел­ни въ­п­ро­си ка­то на­при­мер: „А зна­е­те ли как за­по­ч­ва един втор­ник?”, „Кол­ко стру­ва ед­на ху­ба­ва не­де­ля?”, „Как из­г­ле­ж­да по­е­тът… на­д­ве­сен над ре­ка­та?

УСЕ­ЩА СЕ НЯ­КА­КЪВ ПО­Д­РЕ­ДЕН ХА­ОС.

Вси­ч­ко е раз­х­вър­ля­но, а в съ­що­то вре­ме не е съ­в­сем, вси­ч­ко е тол­ко­ва ес­те­с­т­ве­но, а в дей­с­т­ви­тел­ност се ока­з­ва, че не е та­ка, тръ­г­ваш в ед­на по­со­ка, а в един мо­мент се усе­щаш, че вър­виш в об­ра­т­на­та.

СА­ШО­СЕ­РА­ФИ­МО­ВА­ТА ПО­Е­ЗИЯ СТРА­Ш­НО МИ НА­ПО­М­НЯ РА­ДИ­Ч­КО­ВИ­ТЕ РАЗ­КА­ЗИ..

Жи­ве­ят за­е­д­но и се раз­ми­на­ват по­с­то­ян­но по­ш­ло­то и въз­ви­ше­но­то, стра­х­ли­во­то и ге­ро­и­ч­но­то, асо­ци­а­ци­и­те са вне­за­п­ни и аб­сур­д­ни, а в съ­що­то вре­ме ло­ги­ч­ни и оча­к­ва­ни. И вси­ч­ко­то то­ва е, за­що­то сти­хо­ве­те са по­д­чи­не­ни на го­ля­ма­та идея за ЧО­ВЕ­Ч­НОСТ И СВЕ­Т­ЛИ­НА. От там ид­ва и би­б­лей­с­ко­то им зву­че­не. Съ­з­да­де­ни с лю­бов, те из­лъ­ч­ват лю­бов.

И още не­що. ОБ­РА­ЗИ­ТЕ НА ЛИ­РИ­ЧЕ­С­КИ­ТЕ ГЕ­РОИ СЕ ЗА­ПЕ­ЧА­Т­ВАТ В СЪ­З­НА­НИ­Е­ТО НА ЧИ­ТА­ТЕ­ЛЯ ка­то из­ва­я­ни скул­п­тур­ни фи­гу­ри, до­ла­вя се за­га­дъ­ч­на­та ли­ния на гра­фи­ка­та, усе­ща се дъл­бо­чи­на­та на цве­то­ве­те на жи­во­пи­с­та, упой­ва ше­по­тът на при­ка­з­ка­та. И дъ­ж­дът мъл­ви тъ­ж­на­та пе­сен, ко­я­то съ­би­ра „раз­ли­ч­но­то вре­ме” на май­ка и син на гро­ба на съ­п­руг и отец. Упой­ва ан­гел­с­ка­та пе­сен,  ко­я­то да­ва не­д­ву­с­ми­с­лен „По­вод за жи­вот”. „ Има­ме два кра­ка, за да из­вър­вим пъ­тя си, две ръ­це за пре­г­ръ­д­ка, ед­на ус­та да кре­щим за лю­бов, две очи да се ра­д­ва­ме на све­та, ед­на ду­ша…”

РО­ДИ­НА­ТА И МО­РЕ­ТО  ето го раз­ко­в­ни­че­то за жи­во­та с не­го­ви­те при­ли­ви и от­ли­ви, по­бе­ди и от­ча­я­ния: „ Ста­ре­цът пред ко­ли­ба­та на бре­га, об­ля­къл къ­са ри­за от ли­с­та, в оча­к­ва­не­то на лю­би­ма­та да из­ле­зе от мо­ре­то, да пие ро­са­та от смо­ки­но­во­то ли­с­то с пти­ци­те, ко­и­то са му да­ли пе­с­ни­те, с мра­ка, кой­то му е от­к­рил пъ­тя към све­т­ли­на­та.”

СО­ЦИ­АЛ­НИ­ТЕ МО­ТИ­ВИ не са­мо че не убя­г­ват в кни­га­та, но и при­съ­с­т­ват по един до­с­та ро­ман­ти­чен и ори­ги­на­лен на­чин: „Ре­во­лю­ция се пра­ви с ки­та­ри”,  от­но­ше­ни­е­то към ви­но­в­ни­ци­те за съ­д­ба­та на ог­ром­на част от на­ро­да е по­ка­за­но с гро­те­с­ко­во­то от­но­ше­ние към уро­д­ли­ва­та въл­ча при­ро­да на вла­с­ти­ма­щи­те. За тях по­лъ­хът на из­ку­с­т­во и зна­ние е по­вод за смут и въз­му­ще­ние, чи­с­то­та­та на въз­ви­ше­но­то им е чу­ж­да и ги по­д­ти­с­ка.

И СМЪРТ­ТА СЕ ЧУ­В­С­Т­ВА УЮ­Т­НО СРЕД ХО­РА­ТА ка­то кон­т­ра­пункт на ща­с­ти­е­то и ка­то не­из­бе­ж­но про­дъл­же­ние на жи­во­та.

В КРАЯ НА КНИ­ГА­ТА раз­го­во­ри­те със стар­ци­те-мъ­д­ре­ци по ня­ка­къв не­о­п­ре­де­лен на­чин ни от­на­сят в дре­в­но­ст­та и аз ли­ч­но до­ла­вям при­ли­ка­та на ав­то­ра с фи­ло­со­фа Ди­о­ген, кой­то е из­бя­гал от су­е­та­та и шу­ма на жи­во­та в бъ­ч­ва­та на мор­с­кия бряг, за да об­щу­ва с без­к­рая и ве­ч­но­ст­та. Ед­но ми­то­ло­ги­ч­но сли­ва­не с при­ро­да­та в не­й­на­та пъл­но­та.

Има раз­би­ра се още мно­го не­ща, ко­и­то бих спо­де­лил за кни­га­та и за по­е­зи­я­та в нея, но то­ва ще на­п­ра­вят са­ми­те сти­хо­ве, ко­и­то ще чу­е­те след мал­ко. А, вие, на­п­ра­ве­те ка­к­то е на­п­ра­вил Ди­о­ген, ко­га­то е ви­дял мом­че­то да пие с ше­пи  счу­пе­те си е ча­ши­те и пий­те с ше­пи по­е­зи­я­та на Са­шо Се­ра­фи­мов в „Стар­ци­те уми­рат в края на све­та”.

Приятни мигове!

Ангел ТОДОРОВ