“СТАРЦИТЕ УМИРАТ В КРАЯ НА СВЕТА” и САШО СЕРАФИМОВ
Jan 15th, 2014 | От Marusia | Category: В РЕГИОНАЩе започна с първото изречение от книгата на Сашо Серафимов „Старците умират в края на света”, за да ви споделя първите си впечатления, при първата ни среща с този човек.
„Една сутрин, както си вървях по пътя,” срещнах един бял стих, на заглавието си със сламена шапка, върху нея беше легнало лятото, а под нея светеха очила, през които извираха две сини метафори, а още по-надолу, от поантата, му излетяха няколко усмихнати птичета: „Ти ли си … еди кой си (и споменава името ми)?… А аз съм… еди си кой (и споменава неговото).”
Изтече много вода след това.
После ретроградни поети написаха най-слабото стихотворение, което съм чел през живота си, и го кръстиха „Демокрация”. Тогава нямаше старци и никой не вярваше, че света има край. Калпаво беше това стихотворение, но успя съвсем да дообърка всички хора, които бяха зашеметени от неритмичната му и клокочеща като апокалипсис мелодия.
И някъде тогава, в тази невъобразима суматоха, Сашо Серафимов намери своята спасителна библия „Старците умират в края на света” За да избави себе си, а чрез себе си и душите на всички, които са я докоснали със взора си, със слуха си, със сърцето си. Тя влезе у мен, а тази вечер ще проникне и у вас.
Сега искам да споделя онези важни неща, които ми се набиха в съзнанието от общуването с поетичните послания.
ТАЗИ КНИГА Е НАПИСАНА С ЛЮБОВ.
С много любов, както твърди и авторът. Затова тя е изпълнена с духовна чистота и просветление. Поетът вижда в „ белите снежинки детството на хората”, в „окапалите листа забравени години”, в „политическите речи изгубения ключ на свободата”.
ЧОВЕШКИЯТ ЖИВОТ е една безначална и безкрайна верига, като всяка брънка от нея е важен миг, състояние, събитие, епоха, заклинание.
ЕЗИКЪТ Е импресионистичен и толкова метафоричен, че от всяка дума извира емоция, изпълнен е с философия и винаги звучи притчово. Едно многобагрено платно, изпълнено с многобройни само загатнати фигури, които по някакъв необясним начин се преливат една в друга и създават илюзията за вълшебно килимче, което те носи из цялата Вселена. Там, където си мечтал да отидеш, но не си имал възможност или смелост да го направиш.
ВРЕМЕННОТО БИТУВА С НЕПРЕХОДНОТО.
Всичко оживява реката, улицата, дървото, сянката… Дава се опоетизиран отговор на ежедневни незначителни въпроси като например: „А знаете ли как започва един вторник?”, „Колко струва една хубава неделя?”, „Как изглежда поетът… надвесен над реката?
УСЕЩА СЕ НЯКАКЪВ ПОДРЕДЕН ХАОС.
Всичко е разхвърляно, а в същото време не е съвсем, всичко е толкова естествено, а в действителност се оказва, че не е така, тръгваш в една посока, а в един момент се усещаш, че вървиш в обратната.
САШОСЕРАФИМОВАТА ПОЕЗИЯ СТРАШНО МИ НАПОМНЯ РАДИЧКОВИТЕ РАЗКАЗИ..
Живеят заедно и се разминават постоянно пошлото и възвишеното, страхливото и героичното, асоциациите са внезапни и абсурдни, а в същото време логични и очаквани. И всичкото това е, защото стиховете са подчинени на голямата идея за ЧОВЕЧНОСТ И СВЕТЛИНА. От там идва и библейското им звучене. Създадени с любов, те излъчват любов.
И още нещо. ОБРАЗИТЕ НА ЛИРИЧЕСКИТЕ ГЕРОИ СЕ ЗАПЕЧАТВАТ В СЪЗНАНИЕТО НА ЧИТАТЕЛЯ като изваяни скулптурни фигури, долавя се загадъчната линия на графиката, усеща се дълбочината на цветовете на живописта, упойва шепотът на приказката. И дъждът мълви тъжната песен, която събира „различното време” на майка и син на гроба на съпруг и отец. Упойва ангелската песен, която дава недвусмислен „Повод за живот”. „ Имаме два крака, за да извървим пътя си, две ръце за прегръдка, една уста да крещим за любов, две очи да се радваме на света, една душа…”
РОДИНАТА И МОРЕТО ето го разковничето за живота с неговите приливи и отливи, победи и отчаяния: „ Старецът пред колибата на брега, облякъл къса риза от листа, в очакването на любимата да излезе от морето, да пие росата от смокиновото листо с птиците, които са му дали песните, с мрака, който му е открил пътя към светлината.”
СОЦИАЛНИТЕ МОТИВИ не само че не убягват в книгата, но и присъстват по един доста романтичен и оригинален начин: „Революция се прави с китари”, отношението към виновниците за съдбата на огромна част от народа е показано с гротесковото отношение към уродливата вълча природа на властимащите. За тях полъхът на изкуство и знание е повод за смут и възмущение, чистотата на възвишеното им е чужда и ги подтиска.
И СМЪРТТА СЕ ЧУВСТВА УЮТНО СРЕД ХОРАТА като контрапункт на щастието и като неизбежно продължение на живота.
В КРАЯ НА КНИГАТА разговорите със старците-мъдреци по някакъв неопределен начин ни отнасят в древността и аз лично долавям приликата на автора с философа Диоген, който е избягал от суетата и шума на живота в бъчвата на морския бряг, за да общува с безкрая и вечността. Едно митологично сливане с природата в нейната пълнота.
Има разбира се още много неща, които бих споделил за книгата и за поезията в нея, но това ще направят самите стихове, които ще чуете след малко. А, вие, направете както е направил Диоген, когато е видял момчето да пие с шепи счупете си е чашите и пийте с шепи поезията на Сашо Серафимов в „Старците умират в края на света”.
Приятни мигове!
Ангел ТОДОРОВ