По случай 75-годишнината си играе ролята на Дон Жуан в “Завещанието на целомъдрения женкар” от украинския писател Анатолий Крим

Лю­би­те­ли­те на те­а­тъ­ра от Бал­чик из­жи­вя­ха ар­ти­с­ти­ч­на на­с­ла­да от из­пъл­не­ни­е­то на Ва­сил Ми­хай­лов, по­з­нат от 60 го­ди­ни на сце­на­та и от 50 го­ди­ни в бъл­гар­с­ко­то ки­но. Той се пре­въ­п­лъ­ти ис­тин­с­ки в ро­ля­та на Ве­ли­кия пре­лъ­с­ти­тел на жен­с­ки сър­ца Дон Жу­ан, на­п­ра­вил ща­с­т­ли­ва не ед­на же­на. Спо­ред мъл­ва­та – 617 аван­тю­ри е изо­б­ре­тил не­на­си­т­ни­ят в же­ла­ни­е­то си мъж, кой­то ус­пя­ва да на­ка­ра же­ни­те в не­го­ви­те ръ­це сво­бо­д­но да пър­хат с кри­ле и да по­ле­тят към сво­и­те ме­ч­ти. Не­го­ва­та ха­ри­з­ма е тол­ко­ва пле­ни­тел­на, че ко­га­то в пре­д­с­мър­т­ния си час ис­ка да се из­по­вя­да ка­то все­ки по­ч­тен хри­с­ти­я­нин, ни­кой не ис­ка да се от­зо­ве на же­ла­ни­е­то му да бъ­де оп­ро­с­тен, за да не би при об­щу­ва­не­то си с Дон Жу­ан да по­е­ме за­ра­за­та на пре­лю­бо­де­я­ни­е­то от не­го.

На­хо­д­чи­ви­ят ав­тор на пи­е­са­та Ана­то­лий Крим по­д­чер­та­ва, че да из­по­вя­даш жен­с­кия уха­жор  на вси­ч­ки вре­ме­на Дон Жу­ан, е не­въз­мо­ж­но, че то­ва е Си­зи­фов труд. А та­къв са по­ло­жи­ли и ак­тьо­ри­те, ко­и­то пар­т­ни­рат на Ва­сил Ми­хай­лов: Ле­по­ре­ло /при­с­лу­ж­ни­кът/ е Ти­г­ран То­ро­сян; Мо­на­хът-из­по­ве­д­ник, кой­то при­е­ма съ­ве­ти­те на Дон Жу­ан и спе­чел­ва сър­це­то на не­го­ва­та, по­я­ви­ла се из­не­ви­де­ли­ца дъ­ще­ря, е Ле­о­нид Йо­в­чев; Ан­на, ко­я­то раз­би­ра ха­ра­к­те­ра на Дон Жу­ан и ве­че не го об­ви­ня­ва, че е обе­з­че­с­тил май­ка и и е убил ба­ща и, е Гер­га­на Дан­да­но­ва. Тя се убе­ж­да­ва , че всъ­щ­ност на ду­ел Дон Жу­ан за­щи­та­ва май­ка и ка­то же­на, ко­я­то се омъ­ж­ва за стар и бо­гат не­го­д­ник, за да има не­й­на­та не­ро­де­на още дъ­ще­ря за­ко­нен ба­ща. Мо­жеш ли да раз­га­да­еш жен­с­ки­те тай­ни – въз­к­ли­к­ва ге­ро­ят. Ед­на да­ма тря­б­ва да е раз­ли­ч­на ви­на­ги, за да бъ­де пре­от­к­ри­ва­на и оби­ча­на все­ки ден. У же­на­та Дон Жу­ан тър­си не ма­те­ри­ал­ни­те фор­ми, а дръ­з­кия по­г­лед на же­на, ко­я­то ис­ка да лю­би, за­що­то мъ­жът и не я е на­у­чил.

Мо­же би от мър­зел, а мър­зе­лът е най-го­ле­ми­ят враг на лю­бо­в­та, Мо­на­хът, кой­то се пре­в­ръ­ща в Джа­ко­мо Ка­за­но­ва, не пре­д­п­ри­е­ма ни­що, но след то­ва уме­ло на­п­ра­в­ля­ван от ве­ч­ния жен­кар , тръ­г­ва по не­го­вия път към Фран­ция. Не ос­та­вяй вси­ч­ко за дру­гия ден, тръ­г­вай, все­ки нов жи­вот за­по­ч­ва с бой. И шпа­ги­те са го­то­ви. Мо­на­хът ве­че не е при­на­д­ле­жащ на Бо­га, а на лю­бо­в­та. Той е го­тов да ум­ре за нея. Са­ми­ят В.Ми­хай­лов за­да­ва най-фи­ло­со­ф­с­кия въ­п­рос – има ли на не­бе­то лю­бов – за­що­то без нея той не мо­же да си пре­д­с­та­ви жи­во­та. За­то­ва из­г­ра­ж­да об­ра­за на Дон Жу­ан ка­то на це­ло­мъ­д­рен ес­тет, па­зил до по­с­ле­д­на­та си из­по­вед тай­на­та на своя жи­вот, че не мо­же да бъ­де мъж и до края да из­пъл­ни мъ­ж­ки­те си за­дъл­же­ния, но е жи­вял удо­в­ле­т­во­ре­но от то­ва, че е уме­ел да пра­ви же­ни­те ща­с­т­ли­ви . И все пак е из­пъл­нен с но­с­тал­гия, с от­ча­я­ние от не­из­жи­вя­но­то. Ис­тин­с­ки и не­по­д­п­ра­вен зву­чи не­го­ви­ят въ­п­рос за от­въ­д­но­то, на­къ­де­то той по­е­ма, без да е по­д­го­т­вен за смърт­та, ка­то вси­ч­ки нас.

Въл­чи­ят глад по съ­в­ре­мен­на дра­ма­тур­гия ни ка­ра да гле­да­ме с го­ля­мо ува­же­ние към Ана­то­лий Крим и към ре­жи­сьо­ра и ав­то­ра на му­зи­кал­ни­те кар­ти­ни Ивай­ло Хри­с­тов, кой­то ся­каш е ди­шал във вра­та на ав­то­ра, ко­га­то е пи­сал пи­е­са­та, тол­ко­ва до­б­ре е раз­б­рал пи­са­тел­с­кия за­ми­съл – спо­де­ля ак­тьо­рът Ти­г­ран То­ро­сян, кой­то е сви­де­тел на те­зи ду­ми на зна­ме­ни­тия А.Крим. А той, до­во­лен от ак­тьо­ри­те на Те­а­тъ­ра на на­ро­д­на­та ар­мия Со­фия, е по­же­лал сним­ки от спе­к­та­къ­ла „За­ве­ща­ни­е­то на це­ло­мъ­д­ре­ния жен­кар”  за илю­с­т­ра­ции на сво­я­та но­ва кни­га, а за Ва­сил Ми­хай­лов е съ­з­дал ро­ля­та на ша­ф­не­ра в по­с­ле­д­на­та си пи­е­са „Же­ла­е­те ли спал­но?” Сю­же­тът на пи­е­са­та не изо­бил­с­т­ва от съ­би­тия и ге­рои. Пред нас бе един квар­тет, кой­то уме­ло из­пъл­ни сце­ни­ч­но­то про­с­т­ран­с­т­во, бо­га­то на спо­лу­ч­ли­ви де­ко­ри от ста­ра Ис­па­ния. /сце­но­г­раф Вла­ди­мир Ши­ш­ков/.  Мла­де­ж­ки­те уси­лия на Ле­о­нид Йо­в­чев бя­ха по­кър­ти­тел­но на­и­в­ни, ми­ло­ви­д­ни и сър­ца­ти. С то­ва ста­на лю­би­мец на пу­б­ли­ка­та, ко­я­то го на­сър­ча­ва­ше с одо­б­ри­тел­ния си смях. А той ра­зи­г­ра­ва­ше и до­с­та ус­пе­ш­ни ми­ми­ки и же­с­то­ве, стра­хо­ви­то стъ­пил с гръб на края на стъл­би­те, го­тов да па­д­не от не­в­ни­ма­ние и дър­жащ в на­пре­же­ние пу­б­ли­ка­та. Той из­г­ра­ди един об­раз, съ­в­сем раз­ли­чен от то­зи на но­ви­ят гол Хам­лет, с кой­то ста­на из­ве­с­тен в на­ча­ло­то на та­зи те­а­т­рал­на го­ди­на. По­тен­ци­а­лът на ак­тьо­ра е оче­ви­ден. Пре­д­с­тои му го­ля­мо бъ­де­ще, ко­га­то и за не­го ще се пи­шат ро­ли, ка­к­то за Ва­сил Ми­хай­лов, кой­то е без­с­по­рен ав­то­ри­тет и при­мер за мла­ди­те из­г­ре­ли три­де­се­т­го­ди­ш­ни зве­з­ди.

За те­зи, ко­и­то зна­ят ду­е­ли­ра­не­то, не бе­ше тру­д­но да раз­бе­рат, че ак­тьо­ри­те са взе­ли и по ня­кой друг урок по фе­х­то­в­ка, за на­с­т­ро­е­ние и до­с­то­вер­ност.

Т.То­ро­сян  /по­з­нат и ап­ло­ди­ран на 11 де­кем­в­ри 2012 г. от бал­чи­ш­ка­та пу­б­ли­ка с ро­ля­та си на Ан­д­рей Бен­ков от „Же­ле­з­ни­ят све­тил­ник”/е ве­че из­ве­с­тен с из­пъл­не­ни­е­то си на ро­ли на ос­т­ро­ум­ни­ци. Се­га, ка­то Ле­по­ре­ло, той бе­ше във ви­хъ­ра си, ко­га­то изо­б­ли­ча­ва­ше до­б­ро­на­ме­ре­но го­с­по­да­ря си Дон Жу­ан – ка­к­во ще му ос­та­ви – про­с­ку­бан жа­кет и 3 шпа­ги, но и спо­ме­нът за Ве­ли­кия жен­кар, за ко­го­то же­на­та ня­ма въз­раст, кой­то уж е умен, а пък вяр­ва в от­въ­д­но­то, кой­то не знае ка­к­во е из­по­вед, но вяр­ва в оп­ро­ще­ни­е­то, за­що­то е пра­вил же­ни­те ща­с­т­ли­ви. Ка­к­во да се пра­ви – хор­с­ка­та мъл­ва е не­у­дър­жи­ма. Тя е хи­пер­бо­ла, тя е ле­ген­да.

Же­ни мно­го, но Дон Жу­ан е един.  Же­на­та е из­ди­г­на­та в култ чрез ду­ми­те, но за Ле­по­ре­ло на же­на­та и тря­б­ва пръ­ч­ка. Ка­к­во от­но­ше­ние към же­на­та е де­мон­с­т­ри­ра­но. Ка­къв мо­но­лог за не­о­бя­с­ни­мо­то, ко­е­то се слу­ч­ва ме­ж­ду мъ­жа и же­на­та из­ка­з­ва ак­тьо­рът Ва­сил Ми­хай­лов. И той лъ­же. За да не на­ра­ни. За­що­то ис­ти­на­та обе­зо­ръ­жа­ва же­ни­те. А те имат ну­ж­да от фан­та­зи­и­те на лю­бо­в­та. Не­дъ­гът на Дон Жу­ан не му пре­чи да оби­ча же­ни­те и да по­с­ве­ти жи­во­та си на тях. Той ня­ма си­ла­та да ги об­ла­дае, да бъ­де с тях в би­б­лей­с­кия сми­съл. Знае, че плът­та е за на­с­ла­да и при­з­на­то удо­вол­с­т­вие. А омъ­же­ни­те же­ни са най-не­ща­с­т­ни, ка­то пти­ци в кле­т­ка, ко­и­то ча­кат мъ­жът да ги ос­во­бо­ди. Пра­во­то на мъ­жа, кой­то ги по­ко­ря­ва, е в ос­но­ва­та на жен­с­ко­то ща­с­тие, ко­е­то не би­ва да се очер­ня с не­до­ве­рие и пре­ка­ле­но лю­бо­пи­т­с­т­во. В ди­а­ло­га на Дон Жу­ан с Мо­на­ха раз­би­ра­ме, че из­по­ве­д­та е дво­я­ка. Мо­на­хът съ­що се из­по­вя­д­ва. Влю­бен е в Ан­на, ко­я­то скри­шом гле­да в цър­к­ва­та вся­ка не­де­ля и из­га­ря, без да знае как да по­с­ти­г­не лю­бо­в­та си. Той не мо­же да си обя­с­ни за­що же­ни­те са ща­с­т­ли­ви с Дон Жу­ан, пък го мра­зят. Но ом­ра­за­та е при­ви­д­на. Же­ни­те оба­че не при­з­на­ват, че всъ­щ­ност са спа­се­ни от пре­не­б­ре­же­ни­е­то на сво­и­те съ­п­ру­зи. Мъл­ва­та е ка­то при­съ­да за по­с­ти­г­на­то­то ща­с­тие.

В за­к­лю­че­ние чу­х­ме то­ва, ко­е­то ис­ка­х­ме – лю­бо­в­та тря­б­ва да се тър­си, а по­ня­ко­га е мно­го бли­зо. Час е ця­ла ве­ч­ност в лю­бо­в­та. Ня­ма та­къв чо­век, кой­то да знае вси­ч­ко за лю­бо­в­та. Же­на­та тря­б­ва да се съ­п­ро­ти­в­ля­ва цял жи­вот, за да бъ­де раз­га­да­ва­на. Но не тол­ко­ва мно­го, че лю­би­ми­ят да не се про­пие. Ех, све­тът е кри­во ог­ле­да­ло и чо­век гле­да в не­го, за да ви­ди то­ва, ко­е­то ис­ка.

Е, и ние гле­да­х­ме то­ч­но та­ка­ва пи­е­са, ка­к­ва­то ис­ка­х­ме – за не­из­чер­па­е­ма­та те­ма Дон Жу­ан и лю­бо­в­та.

Ма­ру­ся КО­С­ТО­ВА