Представяне на стихосбирката “Време за песен”

На 22 ок­том­в­ри 2013 г. в мал­ка­та за­ла на ч-ще „П.Хи­лен­дар­с­ки” Бал­чик до­б­ри­ч­ка­та по­е­те­са, жур­на­ли­с­т­ка от Ра­дио Вар­на и на­ша при­я­тел­ка Пе­т­ран­ка Бо­ж­ко­ва пре­д­с­та­ви кни­ж­ка­та си „Вре­ме за пе­сен”. Тя е ро­де­на в с.Ля­с­ко­во, До­б­ри­ч­ка об­ласт и за нас тя е един езо­те­ри­чен Ек­ле­си­аст, на­в­ля­зъл дъл­бо­ко в би­ти­е­то ни със сво­я­та  тайн­с­т­ве­ност  и по­д­б­ра­на про­по­ве­д­ност.

Пе­т­ран­ка Бо­ж­ко­ва е но­си­тел­ка на мно­го пър­ви на­г­ра­ди и от­ли­чия в на­ци­о­нал­ни кон­кур­си и спо­ред мен най-ав­то­ри­те­т­но е уча­с­ти­е­то и и на­г­ра­да­та от На­ци­о­нал­ния по­е­ти­чен кон­курс, по­с­ве­тен на Хри­с­то Фо­тев /25.03.1934 – 27.07.2002/. Тя пу­б­ли­ку­ва сти­хо­ве във в-к”Сло­во­то днес”, в спи­са­ни­я­та „Ан­ти­мо­в­с­ки хан”, „Пла­мък”, „Ве­з­ни”, „Зна­ци”, в раз­ли­ч­ни по­е­ти­ч­ни ан­то­ло­гии и сбор­ни­ци.

Са­мо­то име на сти­хо­с­бир­ка­та „Вре­ме за пе­сен” про­з­въ­ня­ва струн­но в съ­з­на­ни­е­то ни ка­то из­по­вед, от­к­ро­ве­ние, про­по­вед на до­б­ро­то.  33 са сти­хо­т­во­ре­ни­я­та. На 33 г. Ии­сус е раз­п­нат на Кръ­с­та. Вси­ч­ки сти­хо­ве са ка­п­ки во­да от пре­жи­ве­ни ми­го­ве на про­з­ре­ние и ща­с­тие.

По­е­те­са­та ни по­д­се­ща ка­к­во тря­б­ва да пра­вим в „Спе­ш­но”: „Да тръ­г­на през тре­ва­та. Бо­са/ка­то де­те след пе­пе­ру­да./Да гра­б­на ня­кол­ко въ­п­ро­са, /ко­и­то по­с­ред нощ ме бу­дят…”Оп­ти­ми­с­ти­чен е за­вър­ше­кът в „…Но още ти­чам”: „Ме­ч­тая да съм пти­ца, за да мо­га/над дре­б­ни­те си гри­жи да пре­ли­там./По-бли­зо до не­бе­то. И до Бо­га…”

С думи, близки и до непосветените в сакралната поезия, Петранка Божкова ни въвежда в конкретното ни битие. Защото „За всичко си има време, време има за всяка работа под небето”. Не знам колко пъти поетесата е препрочела „Еклесиаст” от нашата Библия, но със свои думи тя ни доказва, че срещу някои факти може да воюваш, но срещу цялата истина – никога. А истината в изкуството е една. Защото то е вечно. Във „Време за песен” четем поетическия съвет: „…Дошло е време думи да редим-/за песен и за плач, или за двете./А после? После пак ще продължим./Нали и после слънцето ще свети?

Петранка Божкова вярва в силните думи. Тя ги използва, за да изрази с тях силни преживявания, които като че ли бликат от кладенец, пълен с чувства и нежност.

Аз имам тъ­нък слух и нюх и усе­тих в тем­бъ­ра на гла­са на ре­ци­ти­ра­ща­та по­е­те­са – за­га­дъ­ч­на по­е­ти­ч­на дъл­бо­чи­на на из­ра­зя­ва­но­то ко­п­не­ние, ак­тьор­с­ки за­ло­ж­би на из­пъл­не­ни­е­то, по­д­чер­та­ва­не на тън­ки­те пси­хо­ло­ги­ч­ни ню­ан­си на про­ни­к­но­ве­ни­е­то: „Не ни е да­де­но да зна­ем вси­ч­ко./жи­во­тът е един. И е за кра­т­ко;/ То­га­ва за къ­де съм се за­ти­ча­ла?…

Изя­щ­но и не­по­д­п­ра­ве­но е на­пи­са­на сти­хо­с­бир­ка­та на Пе­т­ран­ка Бо­ж­ко­ва. Ус­по­ко­и­тел­но и на­сър­чи­тел­но. Как след вси­ч­ко то­ва ня­ма да на­ме­риш „Вре­ме за пе­сен”?

Смятам, че всички, които бяха на срещата с поетесата, ще си четат вечер стиховете и и ще заобичат живота повече.

Георги ЙОВЧЕВ

И ВЪПРЕКИ ТОВА…

Нещастието идва изведнъж
и без да пита. Никога не пита.
Залива ни като пороен дъжд
и впива хищни пръсти във душите.
Нещастието никога не спи,
не си почива даже във неделя.
Изпречва се на пътя ни, мълчи,
прицелва се спокойно. После – стреля.
То има страшно много имена:
предадена любов – пустиня сива,
понякога е чувство за вина,
или пък страх, че нещо си отива…
Понякога е просто самота –
безкрайна, като океан далечен;
горчив урок, пресъхнала трева
и полет, от светкавица посечен…
Понякога е изгорена длан,
протегната в очакване на нежност.
Ръцете ми са в белези и знам
как след това пропадам безнадеждно.
И въпреки това, незнайно как
животът ни абсурден продължава.
Зад океана се показва бряг.
През облаците слънце засиява.
И неусетно, като птичи вик
внезапно щастието ни докосва.
То трае миг…Един-единствен миг.
Но цял живот в душите си го носим.