Финален поклон пред балчиклии на актьорите, представили пиесата на В. Сигарев “Детектор на лъжата”: Красимир Доков, Ивана Папазова и Красимир Ранков (актьор и режисьор) 

Фото: М.Костова

На­с­т­ро­е­ни да гле­да­ме ко­ме­дия се втур­на­х­ме към ч-ще „П.Хи­лен­дар­с­ки”Бал­чик, къ­де­то на 1 ок­том­в­ри ни оча­к­ва­ше на­ши­ят съ­г­ра­ж­да­нин Кра­си­мир Ран­ков с пло­в­ди­в­с­ки­те си ко­ле­ги Кра­си­мир До­ков и Ива­на Па­па­зо­ва и ру­с­ка­та пи­е­са „Де­те­к­тор на лъ­жа­та” от 36-го­ди­ш­ния Ва­си­лий Си­га­рев. Ма­кар и млад, дра­ма­тур­гът е из­ве­с­тен ве­че в ця­ла Ев­ро­па и не­го­ви­те пи­е­си са ед­ни от най-иг­ра­ни­те, пък до­с­ко­ро ни­кой не е пре­д­по­ла­гал, че в Свер­д­ло­в­с­ка об­ласт /Вер­х­ная Сел­да/ ще се ро­ди та­къв та­лант.

Съ­б­рал на­б­лю­де­ния за дей­с­т­ви­тел­но­ст­та В.Си­га­рев е на­пи­сал 19 пи­е­си, 9 спе­к­та­къ­ла и има за то­ва над 25 раз­ли­ч­ни на­г­ра­ди. Във вси­ч­ки пи­е­си при­з­на­ва, че тър­си за­дъл­жи­тел­ния мо­рал в края. Ка­к­то в при­ка­з­ки­те – да има по­у­ка и зри­те­ли­те да не се чу­дят ка­к­во ста­ва след то­ва, ка­к­то в мно­же­с­т­во бъл­гар­с­ки фил­ми в ми­на­ло­то.

Ма­кар и да не е ис­тин­с­ка слу­ч­ка­та, опи­са­но­то се­мей­с­т­во Би­зе­ви все­ки мо­же да оп­ри­ли­чи със сво­е­то или съ­се­д­с­ко­то. В не­го се ка­рат за па­ри, за из­пи­тия ал­ко­хол, за не­си­гур­на­та ра­бо­та, за не­при­з­на­ни­е­то, ли­п­са­та на при­я­те­ли, за от­да­в­на от­ле­тя­ла­та лю­бов. На­дя и Бо­рис Би­зе­ви, след един дъ­лъг ди­а­лог, в кой­то се вме­с­т­ва с ум­ни кон­с­та­та­ции и Ни­ко­лай Ни­ко­ла­е­вич Ле­бе­дев /хи­п­но­ти­за­то­рът, бле­с­тя­що пре­д­с­та­вен от Кра­си­мир До­ков/ раз­би­рат, че всъ­щ­ност се оби­чат, но от­да­в­на са го за­б­ра­ви­ли. Ко­га­то от вре­ме на вре­ме си го спом­нят, ста­ват не­ж­ни, чу­в­с­т­ве­ни и до­б­ри. И то­ва е ре­жи­сьор­с­ка­та по­ан­та – да си вну­шим са­мо­о­п­ре­де­ле­ни­е­то, че сме до­б­ри, но от­да­в­на не сме се про­я­вя­ва­ли ка­то та­ки­ва и за­що ли?

Не ми ха­ре­са­ха по­то­ци­те от гну­с­ни ду­ми, ко­и­то стру­я­ха от ус­та­та на ге­ро­и­ня­та на Ив.Па­па­зо­ва. Тя е тол­ко­ва кре­х­ка, в дей­с­т­ви­тел­ност, и в ро­ля­та си, че не ис­кам да я при­е­ма та­ка­ва. Про­ве­рих ори­ги­нал­ния текст на ру­с­ки и ви­дях, че ав­то­рът на­и­с­ти­на на­си­ща не­й­на­та реч с вул­га­ри­з­ми, но тук е мо­же­ло да се на­ме­си не­й­на­та ин­ту­и­ция и да по­ка­же ли­ч­но от­но­ше­ние, ми­мо но­вия ре­жи­сьор­с­ки про­чит на Кр.Ран­ков, кой­то е пре­ка­ле­но на­ту­ра­ли­с­ти­чен. Как по­с­ле, след те­зи оби­ди, На­дя /Ив.Па­па­зо­ва/ ще оти­де и ще пре­гър­не Бо­рис, а той, без­чу­в­с­т­ве­ни­ка, ще и про­с­ти.

Ето част от въ­п­ро­си­те за цен­но­ст­та на се­мей­с­т­во­то в на­шия жи­вот /до­с­ко­ро при­о­ри­те­т­на те­ма са­мо в за­па­д­на­та дра­ма­тур­гия/, ко­и­то пре­ди­з­ви­ка В.Си­га­рев. Мно­го то­ч­но, ли­ч­но пре­о­с­ми­с­ле­но Кра­си­мир До­ков ин­тер­п­ре­ти­ра ро­ля­та си на ер­ген, кой­то ви­ж­да се­мей­с­т­во от­б­ли­зо и се вклю­ч­ва не­до­дя­ла­но в ин­т­ри­га­та; ро­ля­та си на хи­п­но­ти­за­тор, ка­то че ли ви­на­ги е бил та­къв /хи­п­но­ти­за­тор/; ро­ля­та си на учен, не­до­о­це­нен ка­к­то на­в­ся­къ­де по све­та, впро­чем На­дя, са­ни­тар­ка­та от бол­ни­ца­та, ви­ж­да у не­го не­до­с­ти­жи­мия мъж и учен; ро­ля­та си на чо­век, кой­то тря­б­ва да оце­лее и тър­си из­вън­ре­д­на ча­с­т­на ра­бо­та, от ко­е­то тър­пи ко­ми­ч­ни по­с­ле­д­с­т­вия.

Бо­рис не по­м­ни къ­де е скрил тай­ни­ч­ко за­п­ла­та­та си от же­на си На­дя. Къ­де, на­у­ча­ват чрез хи­п­но­ти­за­то­ра, че е зад то­а­ле­т­но­то ка­зан­че. Кол­ко сло­ж­но и сме­ш­но. Как се е до­се­тил – се пи­та На­дя. То­зи не е са­мо ал­ко­хо­лик – ми­с­ли за не­го Ле­бе­дев. Па­ри­те се на­ми­рат, но ге­ро­и­те от­к­ри­ват и мно­го ис­ти­ни за се­бе си, спо­де­лят ни­ко­га не­с­по­де­ля­ни тай­ни, уж чрез хи­п­но­за, но в дей­с­т­ви­тел­ност на­и­с­ти­на. Ка­к­во ще ста­не след то­ва – ще се спа­си ли бра­кът на Би­зе­ви или ще ум­ре без­въз­в­ра­т­но? „Ние вна­ся­ме сво­я­та ле­п­та за въз­ра­ж­да­не ав­то­ри­те­та на се­мей­с­т­во­то, ук­ре­п­вай­ки го ка­то ба­зо­ва цен­ност в жи­во­та” – ка­з­ва В.Си­га­рев. И ус­пя­ва. Но не знам за­що ре­жи­сьо­рът с тол­ко­ва мно­го сръ­д­ни, ка­ра­ни­ци и ви­ко­ве е ре­шил да по­д­чер­тае ав­то­ро­ва­та ми­съл за то­ва, кое е до­б­ро и кое ло­шо и че има и сре­д­но по­ло­же­ние. Уме­ло вне­се­но­то му­зи­кал­но от­к­ло­не­ние на пе­е­щи­те на бал­ко­на мъ­же – Бо­рис и Ни­ко­лай, яв­но е бле­с­тя­ща идея на ре­жи­сьо­ра Кр.Ран­ков, но до­ри и да не е не­го­ва – бе­ше ве­ли­ко пре­съ­з­да­ва­не на ру­с­ка­та на­ро­до­п­си­хо­ло­гия. И са­мо то­ва да бе­ше – сти­га!

Маруся КОСТОВА