Ди­ми­тър Жи­в­ков е ро­ден 1984 го­ди­на във Вра­ца. Ра­бо­тил е в те­а­т­ри­те в Сли­вен и Ста­ра За­го­ра, от 2009 г. е в тру­па­та на Са­ти­ра­та. Та­зи го­ди­на по­лу­ча­ва на­г­ра­да­та „Ас­ке­ер” в ка­те­го­ри­я­та „Из­г­ря­ва­ща зве­з­да” за ав­тор­с­кия му мо­но­с­пе­к­та­къл „Жи­вак” с ре­жи­сьор Ди­ми­тър Сте­фа­нов. Сце­но­г­ра­фи­я­та е на Ди­ми­тър Ди­ми­т­ров, му­зи­ка­та на Мар­тин Ка­ров.  Ак­тьо­рът се пре­въ­п­лъ­ща­ва­ше във впе­ча­т­ля­ващ брой пер­со­на­жи – Здра­в­ко, г-н Ди­ми­т­ров, Ба­ба­та, Взво­д­ния, Снай­пе­ра, Ан­на, Йо­ц­ко, Ве­си, Ба­це Ми­ше, Спас Пе­ве­ца, Стри­на Ми­ле­т­ка.

Пу­б­ли­ка­та от пър­ва­та ми­ну­та на спе­к­та­къ­ла се сме­е­ше не­по­д­п­ра­ве­но, от сър­це. В те­зи тру­д­ни, про­те­с­т­ни вре­ме­на, ко­га­то смя­тах, че е по­ч­ти не­въз­мо­ж­но ня­кой да пре­ди­з­ви­ка ус­ми­в­ка на ли­це­то ми и аз бях раз­с­мя­на. Ху­мо­рът бе­ше по­ве­че ве­сел и без сар­ка­зъм в на­ча­ло­то пре­д­с­та­в­ле­ни­е­то. Кол­ко­то то оти­ва­ше към края си, тол­ко­ва по­ве­че про­зи­ра­ше тъ­га, при­ме­се­на все по­ве­че с иро­ни­я­та НА дей­с­т­ви­тел­но­ст­та ни. В на­ча­ло­то Здра­в­ко бе­ше са­мо мом­че, пре­ди­з­ви­к­ва­що смях най-ве­че с бе­ли­те си, по­с­ле вой­ник, и то влю­бен в Ан­на, ма­кар и до бол­ка про­с­то­ват, не­до­дя­лан до глу­пост. С на­пре­д­ва­не във вре­ме­то пред нас из­пъ­к­ва­ше все по-на­пе­ре­ни­яТ мъж, осе­за­тел­но и вла­с­т­но три­ум­фи­ращ в ли­це­то нА г-н Ди­ми­т­ров.  По­з­на­ти та­ки­ва об­ра­зи, в без­б­рой ва­ри­ан­ти има, У все­ки от нас, уви!

Ед­но от сре­д­с­т­ва­та, и то най-ва­ж­но­то, с ко­и­то се из­ра­зя­ва­ше ху­мо­рът, бе ав­тен­ти­ч­ни­ят, вра­чан­с­ки ди­а­лект в ли­це­то Здра­в­ко. И ако във Вра­чан­с­ко или Со­фий­с­ко, вси­ч­ко раз­ка­за­но на ти­пи­чен вра­чан­с­ки е сме­ш­но, то за бал­чи­ш­ка­та пу­б­ли­ка е мно­го­к­ра­т­но по-сме­ш­но. Но раз­ка­за­но ис­тин­с­ки, а не пре­си­ле­но. Та­зи по­с­та­но­в­ка за­дъл­жи­тел­но тря­б­ва да бъ­де ви­дя­на от ня­кои те­ле­ви­зи­он­ни пре­да­ва­ния, и по-то­ч­но от ед­но.

Има ка­к­во да се по­у­чат, ма­кар и по-го­ле­ми. То­ва бе ли­ри­че­с­ко от­к­ло­не­ние. На­ли ана­лиз се пра­ви най-до­б­ре по ме­то­да на сра­в­не­ни­е­то. Та ка­то ка­зах сра­в­не­ние се се­тих за дру­го. Не са мно­го по­с­та­но­в­ки­те, ко­и­то мо­жах да из­г­ле­дам тук, в Бал­чик. Ня­ма да кон­к­ре­ти­зи­рам, но оп­ре­де­ле­но та­зи ми най-ха­ре­са и ед­на от при­чи­ни­те за то­ва бе, че ли­п­с­ва­ха пре­си­ле­ни­те кря­съ­ци и втъл­пен ар­ти­с­ти­зъм. Пре­д­с­та­вя­не­то на дру­ги­те об­ра­зи съ­що бе­ше със съ­о­т­ве­т­ния го­вор и ин­то­на­ция, ко­е­то ря­з­ко ги от­ли­ча­ва­ше един друг и се по­лу­ча­ва­ха кон­т­ра­с­т­ни ди­а­ло­зи. И не бя­ха пре­д­с­та­ве­ни ед­но­п­ла­но­во. Ар­ти­с­ти­ч­ни­те же­с­то­ве, ми­ми­ки, въ­о­б­ще иг­ра­та на Мар­тин бе пре­ме­ре­на, с то­ч­на­та до­за ху­мор. На­и­с­ти­на съ­жа­лих, че по­се­ща­е­мо­ст­та не бе го­ля­ма. Им­п­ро­ви­за­ции в мо­дер­ни­с­ти­чен стил съ­що ня­ма­ше. Не че съм про­тив им­п­ро­ви­за­ци­и­те, но по­ня­ко­га ми ид­ват в по­ве­че и не са­мо на мен.

Де­ко­ри­те бя­ха ос­къ­д­ни, гла­в­ни­ят де­кор бе ед­но го­ля­мо, раз­де­ле­но на три ог­ле­да­ло, един стол и още съ­в­сем мал­ко не­ща. Но до­с­та спо­лу­ч­ли­во из­б­ра­ни от ре­жи­сьо­ра и уме­ло из­по­л­з­ва­ни от ак­тьо­ра. И ка­то ав­тор се е спра­вил по­ве­че от до­б­ре Ди­ми­тър Жи­в­ков, мно­го спо­лу­ч­ли­во про­из­ве­де­ние, не са­мо мо­но­с­пе­к­та­къл. Мо­же би има ня­ка­к­ви не­до­с­та­тъ­ци, не съм про­фе­си­о­на­лист, но на фо­на на вси­ч­ко дру­го, ко­е­то имам въз­мо­ж­ност да ви­дя и съм ви­дя­ла   вси­ч­ки те­зи об­ра­зи от жи­во­та на Здра­в­ко от ма­лък до не­го­во­то из­ра­с­т­ва­не и сли­ва­не с г-н Ди­ми­т­ров, сме­си­ца­та от тра­ди­ции и в мно­го мо­мен­ти с ху­мор до по­ш­лост, об­щу­ва­не­то с без­б­рой пер­со­на­жи по жи­тей­с­кия му път бя­ха пре­д­с­та­ве­ни от Ди­ми­тър Жи­в­ков бле­с­тя­що. Ще ка­же­те, че се пре­въз­на­сям и ре­дя сло­во­и­з­ли­я­ния да се ха­ре­сам. На ко­го и за ка­к­во!? Ако не за дру­го, пре­тен­ди­рам за то­ва, че съм кри­ти­ч­на.  То­ва не зна­чи ви­на­ги пра­ва. Ес­те­с­т­ве­но про­чи­тът ми на мо­но­с­пе­к­та­къ­ла е на ла­ик, на оби­к­но­вен „сре­д­но ста­ти­че­с­ки” зри­тел. Но на­ли за нас иг­ра­е­те, вие ак­тьо­ри­те, да не на­ма­ля­ват зри­те­ли­те, а да се уве­ли­ча­ват. А кол­ко ху­ба­во би би­ло да има ня­кол­ко гле­д­ни то­ч­ки в про­чи­та на един спе­к­та­къл, да има сблъ­сък на мне­ния, да се по­ра­ж­да ди­с­ку­сия. Да­ли не се раз­ме­ч­тах?

Мария ЙОЛОВА