Заслужено награден моноспектакъл
Oct 2nd, 2013 | От Marusia | Category: В РЕГИОНА, ИЗКУСТВОДимитър Живков е роден 1984 година във Враца. Работил е в театрите в Сливен и Стара Загора, от 2009 г. е в трупата на Сатирата. Тази година получава наградата „Аскеер” в категорията „Изгряваща звезда” за авторския му моноспектакъл „Живак” с режисьор Димитър Стефанов. Сценографията е на Димитър Димитров, музиката на Мартин Каров. Актьорът се превъплъщаваше във впечатляващ брой персонажи – Здравко, г-н Димитров, Бабата, Взводния, Снайпера, Анна, Йоцко, Веси, Баце Мише, Спас Певеца, Стрина Милетка.
Публиката от първата минута на спектакъла се смееше неподправено, от сърце. В тези трудни, протестни времена, когато смятах, че е почти невъзможно някой да предизвика усмивка на лицето ми и аз бях разсмяна. Хуморът беше повече весел и без сарказъм в началото представлението. Колкото то отиваше към края си, толкова повече прозираше тъга, примесена все повече с иронията НА действителността ни. В началото Здравко беше само момче, предизвикващо смях най-вече с белите си, после войник, и то влюбен в Анна, макар и до болка простоват, недодялан до глупост. С напредване във времето пред нас изпъкваше все по-наперенияТ мъж, осезателно и властно триумфиращ в лицето нА г-н Димитров. Познати такива образи, в безброй варианти има, У всеки от нас, уви!
Едно от средствата, и то най-важното, с които се изразяваше хуморът, бе автентичният, врачански диалект в лицето Здравко. И ако във Врачанско или Софийско, всичко разказано на типичен врачански е смешно, то за балчишката публика е многократно по-смешно. Но разказано истински, а не пресилено. Тази постановка задължително трябва да бъде видяна от някои телевизионни предавания, и по-точно от едно.
Има какво да се поучат, макар и по-големи. Това бе лирическо отклонение. Нали анализ се прави най-добре по метода на сравнението. Та като казах сравнение се сетих за друго. Не са много постановките, които можах да изгледам тук, в Балчик. Няма да конкретизирам, но определено тази ми най-хареса и една от причините за това бе, че липсваха пресилените крясъци и втълпен артистизъм. Представянето на другите образи също беше със съответния говор и интонация, което рязко ги отличаваше един друг и се получаваха контрастни диалози. И не бяха представени еднопланово. Артистичните жестове, мимики, въобще играта на Мартин бе премерена, с точната доза хумор. Наистина съжалих, че посещаемостта не бе голяма. Импровизации в модернистичен стил също нямаше. Не че съм против импровизациите, но понякога ми идват в повече и не само на мен.
Декорите бяха оскъдни, главният декор бе едно голямо, разделено на три огледало, един стол и още съвсем малко неща. Но доста сполучливо избрани от режисьора и умело използвани от актьора. И като автор се е справил повече от добре Димитър Живков, много сполучливо произведение, не само моноспектакъл. Може би има някакви недостатъци, не съм професионалист, но на фона на всичко друго, което имам възможност да видя и съм видяла всички тези образи от живота на Здравко от малък до неговото израстване и сливане с г-н Димитров, смесицата от традиции и в много моменти с хумор до пошлост, общуването с безброй персонажи по житейския му път бяха представени от Димитър Живков блестящо. Ще кажете, че се превъзнасям и редя словоизлияния да се харесам. На кого и за какво!? Ако не за друго, претендирам за това, че съм критична. Това не значи винаги права. Естествено прочитът ми на моноспектакъла е на лаик, на обикновен „средно статически” зрител. Но нали за нас играете, вие актьорите, да не намаляват зрителите, а да се увеличават. А колко хубаво би било да има няколко гледни точки в прочита на един спектакъл, да има сблъсък на мнения, да се поражда дискусия. Дали не се размечтах?
Мария ЙОЛОВА