В про­вин­ци­а­лен мор­с­ки град аз жи­вея и до­мът ми е мно­го бли­зо до кея. Сто­ях си пред не­го, а но­щ­та на­с­ре­ща ми ид­ва­ше за­га­дъ­ч­но об­ле­че­на в обе­ща­ва­що ма­с­ти­ле­но-ли­ла­во.

В то­зи мо­мент ед­но го­ля­мо ве­че мо­ми­че пред ме­не се спря и ме за­пи­та за не­що (ве­че не си спом­ням то­ч­но). От­го­во­рих и не­при­ну­де­но, до­ри уз­нах, че вся­ка ве­чер пее ру­с­ки ро­ман­си в ре­с­то­ран­та от­с­ре­ща.

– Аз съм влю­бен в тях, но имам про­б­ле­ми, ка­к­то с кра­ка­та, та­ка и с гла­ва­та. – та­ка се опи­тах да про­дъл­жа ди­а­ло­га, са­мо то­ва ус­пя да ми про­мъл­ви ус­та­та.

– Свършвам в 10. Искаш ли тука да дойда?

– Да, разбира се. Ще те очаквам. – отговорих аз озадачено.

Бях на те­ра­са­та и ра­до­с­т­но из­не­на­дан не са­мо от фа­к­та, че тя до­й­де сму­ща­ва­що то­ч­но на­в­ре­ме. Мно­го за­дъ­ха­на, кол­ко­то мла­да, ли­че­ше, че бе­ше бър­за­ла. От­го­ре на туй и омай­ва­що ху­ба­ва. А ро­к­ля­та, с ко­я­то бе­ше об­ле­че­на, ста­ра­тел­но ме ог­ле­ж­да­ше ве­че от­в­ся­къ­де – ле­ко на­пе­ре­на и за­бе­ле­же­те бе­ше ма­с­ти­ле­но-ли­ла­ва. По­с­ле вля­зо­х­ме в хо­ла. Тя сва­ли от гър­ба си ки­та­ра­та, сво­я­та връ­х­на дре­ха, ог­ле­да се бър­зо на­о­ко­ло и ко­ке­т­ли­во кон­с­та­ти­ра:

– Не оча­к­вах да е тол­ко­ва ху­ба­во, тук до­ри е мно­го ую­т­но.

Мал­ко сму­те­но на свой ред и аз не­що не­ло­ги­ч­но про­мър­мо­рих:

– Пре­д­по­ла­гам, че ро­ман­си­те, ко­и­то зна­еш, на­вяр­но не са мал­ко. До­ри съм го­тов до су­т­рин­та да те слу­шам.

– Ка­то те гле­дам, май ще за­с­пиш до­то­га­ва – от­вър­на ми тя на­с­ме­ш­ли­во и опи­т­но за­ка­ч­ли­во.

Пре­гър­на ки­та­ра­та, про­ка­ра не­ж­ни пръ­с­ти вър­ху стру­ни­те и вси­ч­ко за­по­ч­на оп­ти­ми­с­ти­ч­но – не­тър­пе­ли­во. Ве­се­ли ро­ман­си бя­ха, до­ри без да усе­тя за­по­ч­нах да щра­кам в такт с пръ­с­ти. След вся­ка пе­сен пре­ве­ж­да­х­ме те­к­с­та на бъл­гар­с­ки, ос­та­нах по­ра­зен от сми­съ­ла, кой­то бе­ше скрит в ду­ми­те и ме­ж­ду ду­ми­те …

– Ще про­дъл­жиш ли? – за­пи­тах я аз.

Тя ме по­г­ле­д­на стран­но, ня­как свен­ли­во.

– Зная още пе­с­ни, но се умо­ри ръ­ка­та ми, при­ти­с­кай­ки гри­фа, за­що­то и пре­ди то­ва сви­рих. По­с­ле взе сво­я­та ки­та­ра, връ­х­на­та си дре­ха и тръ­г­на към вра­та­та ня­как вя­ло. Ала вне­за­п­но се спря и се обър­на към мен.

– Ако же­ла­еш … – про­мъл­ви ми тя с по­г­лед, по-за­га­дъ­чен от то­зи на бо­ги­ня­та на ло­ва – Ди­а­на, а мо­же би и на Аф­ро­ди­та – ро­де­на­та от мор­с­ка­та пя­на.

– Да! – от­вър­нах въз­тор­же­но, бла­го­да­рей­ки ве­д­на­га на бо­га и най-ве­че на шан­са.

По­лу­нощ ми­на­ва­ше. Ру­со­ля­ва­та гла­ва на лу­на­та над нас ве­се­ло се ус­ми­х­на, до­ри с ед­но­то си око съ­у­ча­с­т­ни­че­с­ки ми на­ми­г­на.

Ще ме запитате какво стана после ли? После е романсът.

Георги ЙОВЧЕВ