Тайната, скрита в диалога
Jul 17th, 2013 | От Marusia | Category: ДРУГИ, ЗАБАВНА И ПОЛЕЗНА, ИЗКУСТВОВ провинциален морски град аз живея и домът ми е много близо до кея. Стоях си пред него, а нощта насреща ми идваше загадъчно облечена в обещаващо мастилено-лилаво.
В този момент едно голямо вече момиче пред мене се спря и ме запита за нещо (вече не си спомням точно). Отговорих и непринудено, дори узнах, че всяка вечер пее руски романси в ресторанта отсреща.
– Аз съм влюбен в тях, но имам проблеми, както с краката, така и с главата. – така се опитах да продължа диалога, само това успя да ми промълви устата.
– Свършвам в 10. Искаш ли тука да дойда?
– Да, разбира се. Ще те очаквам. – отговорих аз озадачено.
Бях на терасата и радостно изненадан не само от факта, че тя дойде смущаващо точно навреме. Много задъхана, колкото млада, личеше, че беше бързала. Отгоре на туй и омайващо хубава. А роклята, с която беше облечена, старателно ме оглеждаше вече отвсякъде – леко наперена и забележете беше мастилено-лилава. После влязохме в хола. Тя свали от гърба си китарата, своята връхна дреха, огледа се бързо наоколо и кокетливо констатира:
– Не очаквах да е толкова хубаво, тук дори е много уютно.
Малко смутено на свой ред и аз нещо нелогично промърморих:
– Предполагам, че романсите, които знаеш, навярно не са малко. Дори съм готов до сутринта да те слушам.
– Като те гледам, май ще заспиш дотогава – отвърна ми тя насмешливо и опитно закачливо.
Прегърна китарата, прокара нежни пръсти върху струните и всичко започна оптимистично – нетърпеливо. Весели романси бяха, дори без да усетя започнах да щракам в такт с пръсти. След всяка песен превеждахме текста на български, останах поразен от смисъла, който беше скрит в думите и между думите …
– Ще продължиш ли? – запитах я аз.
Тя ме погледна странно, някак свенливо.
– Зная още песни, но се умори ръката ми, притискайки грифа, защото и преди това свирих. После взе своята китара, връхната си дреха и тръгна към вратата някак вяло. Ала внезапно се спря и се обърна към мен.
– Ако желаеш … – промълви ми тя с поглед, по-загадъчен от този на богинята на лова – Диана, а може би и на Афродита – родената от морската пяна.
– Да! – отвърнах възторжено, благодарейки веднага на бога и най-вече на шанса.
Полунощ минаваше. Русолявата глава на луната над нас весело се усмихна, дори с едното си око съучастнически ми намигна.
Ще ме запитате какво стана после ли? После е романсът.
Георги ЙОВЧЕВ