Св. Преп. Параскева – Петка Търновска
Петковден 14 октомври

Ули­са­ни в ра­бо­та и раз­ни раз­в­ле­че­ния и су­е­т­ни гри­жи, съ­в­ре­мен­ни­те хри­с­ти­я­ни все по-тру­д­но на­ми­рат вер­ния път, за да по­д­ре­дят пра­вил­но жи­во­та си и да бъ­дат в мир с се­бе си и бог. Ка­к­то ка­з­ва един от по­с­ле­д­ни­те стар­ци пре­ди ко­га­то, ко­га­то ня­кои е тря­б­ва­ло да на­п­ра­ви не­що, ако е бил све­т­с­ки чо­век, пър­во щял да по­ми­с­ли. Ако е бил ду­хо­вен чо­век, щял да по­ми­с­ли и да се по­мо­ли. В дне­ш­но вре­ме, до­ри и ду­хо­в­ни­те хо­ра не са­мо не се мо­лят, но до­ри и не по­ми­с­лят, ко­га­то ста­ва въ­п­рос за се­ри­о­з­ни не­ща. За­то­ва има и тол­ко­ва обър­ка­ни, стре­си­ра­ни и де­п­ре­си­ра­ни хо­ра.
Он­зи, кой­то ни со­чи вер­ния път и ни по­в­ди­га в тру­д­ни мо­мен­ти е сам бог. Той ни на­со­ч­ва чрез сло­во­то си и чрез мо­ли­т­ва­та. Св. про­рок и цар Да­вид въз­к­ли­к­ва „Тво­е­то сло­во е све­т­ли­на на пъ­те­ки­те ми”.
Ед­на от дъл­бо­ко съ­дър­жа­тел­ни­те и по­у­чи­тел­ни­те при­т­чи ко­и­то сам Го­с­под и Ии­сус Хри­с­тос раз­ка­з­ва е при­т­ча­та за по­ка­не­ни­те на ве­че­ря. В нея се го­во­ри за един за­мо­жен и бла­го­ро­ден чо­век кой­то при­го­т­вил бо­га­та ве­че­ря и по­ка­нил мно­го го­с­ти.
В ого­во­ре­ния час, той пра­тил слу­га­та си да ка­же на по­ка­не­ни­те, че вси­ч­ко е го­то­во и тра­пе­за­та ги оча­к­ва.
Но те, на­ми­рай­ки раз­ли­ч­ни оп­ра­в­да­ния от­ка­за­ли да оти­дат. Пър­вия по­ка­нен ка­зал: „Ку­пих си ни­ва и ще тря­б­ва да оти­да да я ви­дя, мо­ля те „из­ви­ни ме”.Дру­ги­ят ре­къл:   ”Ку­пих си пет ра­ла во­ло­ве и оти­вам да ги опи­там; мо­ля те „из­ви­ни ме”. Тре­ти­ят съ­що се оп­ра­в­дал: „Оже­них се, за то­ва не мо­га да до­и­да. То­га­ва сто­па­ни­на на къ­ща­та се раз­сър­дил и на­ре­дил на слу­га­та си да оби­ко­ли ули­ци­те на гра­да и да по­ка­ни на го­ща­в­ка­та бе­д­ни­те, бол­ни­те и сле­пи­те. Те оти­ш­ли, но тей ка­то има­ло още ме­с­та сто­па­ни­на ка­зал на слу­га­та си: „Из­лез по дру­ми­ща­та и пъ­ти­ща­та и кол­ко­то на­ме­риш, на­ка­рай ги да вля­зат, за да се на­пъл­ни къ­ща­та ми. За­що­то ка­з­вам ви ни­кой от по­ка­не­ни­те, ня­ма да вку­си от ве­че­ря­та ми. По­не­же мно­зи­на са зва­ни, а мал­ци­на из­б­ра­ни (Лу­ка 14:24)
Тъл­ку­ва­не­то на при­т­ча­та е сле­д­но­то: Сто­па­ни­нът кой­то при­го­т­вя го­ля­ма­та ве­че­ря е Сам Бог. Слу­га­та е го­с­под Ии­сус Хри­с­тос. По­ка­не­ни­те, т.е. зва­ни­те са юде­и­те (ко­и­то в го­ля­ма­та си част е от­х­вър­лил бла­го­ве­с­ти­е­то). Бе­д­ни­те, сле­пи­те и хро­ми­те са ми­та­ри­те и гре­ш­ни­ци­те, а съ­б­ра­ни­те по пъ­ти­ща и пле­ти­ща са ези­че­с­ки­те на­ро­ди ко­и­то при­е­ли по­ка­на­та за ве­че­ря.
Ве­че­ря­та е Цар­с­т­во­то Не­бе­с­но и най-ве­че СВ. При­ча­с­тие, в ко­е­то Сам Ии­сус Хри­с­тос ни се пре­д­ла­га за оп­ро­ща­ва­не на гре­хо­ве­те и ве­чен жи­вот.
В при­т­ча­та Хри­с­тос из­тъ­к­ва че все­ки от пре­д­ва­ри­тел­но по­ка­не­ни­те по­со­чил раз­ли­ч­ни при­чи­ни за да не оти­де на ве­че­ря­та. Из­ви­не­ни­я­та им оба­че би­ли не­о­с­но­ва­тел­ни, тей ка­то го­ща­в­ка­та се да­ва­ла в удо­б­но за вси­ч­ки ве­чер­но вре­ме. За­ми­с­ля­и­ки се над оп­ра­в­да­ни­я­та на по­ка­не­ни­те все­ки за се­бе си мо­же да на­п­ра­ви из­вод.
В при­т­ча­та Хри­с­тос из­тъ­к­ва яс­но че по­ка­не­ни­те са при­е­ли ве­че­ря­та за не­у­до­б­на и не­съ­в­ме­с­ти­ма с на­чи­на им на жи­вот и за­то­ва са от­ка­за­ли да при­съ­с­т­ват на нея. А бо­га­та­та бо­жия тра­пе­за е Хри­с­то­во­то бла­го­ве­с­тие, ко­е­то е ис­тин­с­ка­та хра­на за ду­ша­та.
Ще от­х­вър­лим ли по­ка­на­та бо­жия, ули­са­ни в ра­бо­та или ще оти­дем в хра­ма за да на­х­ра­ним ду­ша­та си с бо­жи­я­та бла­го­дат?…за­що­то вси­ч­ко ко­е­то по­чи­та­ме ка­то свое, на то­ва ко­е­то не сме съ­г­ла­с­ни да пу­с­нем ни пре­в­ръ­ща в мал­ки вме­с­то в ве­ли­ки.Да по­ми­с­лим за то­ва ка­к­во се слу­ч­ва с чо­век кой­то дър­жи в ръ­ка­та си ня­ка­къв пре­д­мет.
На­при­мер дър­жи в ръ­ка­та си зла­т­на мо­не­та, ни­кой не мо­же да му я от­не­ме, но с та­зи ръ­ка ни­що дру­го не мо­же да на­п­ра­ви-дър­жи мо­не­та­та и не я пу­с­ка.Та­ка ста­ва, ко­га­то умът и сър­це­то на чо­век се при­ле­пят към не­що, към ня­ка­к­ва вещ, с ко­я­то не ис­ка да се раз­де­ли. Чо­век за­т­ва­ря жи­во­та си за та­зи вещ и тя го пре­в­ръ­ща в плен­ник и не му да­ва сво­бо­да.Дру­ги­ят по­ка­нен кой­то си ку­пил пет чи­в­та ра­ла (сим­вол на 5-те чо­ве­ш­ки се­ти­ва-то­ва са хо­ра­та, ко­и­то счи­тат, че вся­ка ра­бо­та, труд, твор­че­с­т­во е тол­ко­ва ва­ж­но, че вси­ч­ко дру­го мо­же да се за­б­ра­ви-Бо­жи­е­то цар­с­т­во, лю­бо­в­та, ми­ло­сър­ди­е­то.)И ста­ва та­ка че чо­век цял жи­вот да се на­дя­ва на „во­ло­ве­те” но ид­ва не­из­бе­ж­но вре­ме­то ко­га­то ду­ша­та на чо­век се раз­де­ля с тя­ло­то и то­га­ва ни­ка­къв труд, и по­х­ва­ла от хо­ра­та не мо­гат да от­во­рят на чо­век бо­жи­е­то цар­с­т­во. И тре­тия по­ка­нен ко­и­то не оти­шъл на бо­га­та­та ве­че­ря се из­ви­нил с то­ва че се оже­нил, на­ме­рил не­ве­с­та от­к­рил ща­с­ти­е­то и ра­до­ст­та.
То­ва сме ние хо­ра­та по­ня­ко­га, за­к­лю­чи­ли се в сво­е­то про­с­т­ран­с­т­во „Аз съм ща­с­т­лив, за­що да си спом­ням за чу­ж­да­та ра­дост или мъ­ка. Как да по­м­ра­ча ра­до­ст­та с чу­ж­да­та бол­ка?
На 14 Ок­том­в­ри цър­к­ва­та въз­по­ме­на­ва па­мет­та Св. Преп. Пе­т­ка Тър­но­в­с­ка. Ро­де­на е през 11в. В град Епи­ват бли­зо до ца­ри­г­рад по­лу­чи­ла бо­га­то на­с­ле­д­с­т­во от ро­ди­те­ли­те си, Пе­т­ка след смърр­та им го раз­да­ла на бе­д­ни­те.След то­ва се по­д­ви­за­ва ка­то от­шел­ни­ца в Йор­дан­с­ка­та Пу­с­ти­ня. След зем­на­та и кон­чи­на в ро­д­ния град мо­щи­те и от­к­ри­ти по чу­де­сен на­чин. Мно­го­к­ра­т­но те би­ли пре­на­ся­ни. Би­ли са в ро­д­ния и град през 1238 го­ди­на.Бъл­гар­с­кия цар Иван Асен по­ла­га мо­щи­те и в Тър­но­в­г­рад в храм по­с­ве­тен в не­й­на че­ст­та. По къ­с­но след па­да­не­то на гра­да по ос­ман­с­ко вла­ди­че­с­т­во мо­щи­те би­ли пре­не­се­ни в град Ви­дин. Ко­га­то и Ви­дин па­да под тур­с­ка власт 1396г. не­т­лен­ни­те и ос­тан­ки би­ли пре­не­се­ни в Бел­г­рад. В 1521 г. след за­в­зе­ма­не­то на гра­да от Сю­лей­ман Ве­ли­ко­ле­п­ний мо­щи­те би­ват из­п­ра­те­ни в ца­ри­г­рад. През 1641 г.ца­ри­г­ра­д­с­ка­та па­т­ри­яр­шия ги пре­да­ва на вла­ж­кия вой­во­да Ва­си­лий Лу­пу, ка­то по-къ­с­но са по­с­та­ве­ни в съ­бо­ре­ния храм „Св.св. При­с­ве­ти­те­ли, къ­де­то по­чи­ват и до се­га и пра­вят мно­же­с­т­во чу­де­са за те­зи ко­и­то при­с­тъ­п­ват към тях с вя­ра. Амин !