Гергана Христова, Стефан Мавродиев, Доротея Тончева – поклон пред балчишката публика след изиграната пиеса “Деца на света” от Стефан Цанев.                                                       Фото: М. КОСТОВА

През ми­на­ла­та се­д­ми­ца бях мно­го тъ­ж­на. Ка­то вси­ч­ки, ко­и­то гле­да­ха на сце­на­та на ч-ще „П.Хи­лен­дар­с­ки” Бал­чик  „тъ­ж­на­та ко­ме­дия” на Сте­фан Ца­нев „Де­ца на све­та”. Не­ве­ро­я­т­но­то пре­въ­п­лъ­ще­ние на по­пу­ляр­ни­те ак­тьо­ри До­ро­тея Тон­че­ва, /на ко­я­то е по­с­ве­те­на пи­е­са­та/, на Сте­фан Ма­в­ро­ди­ев и мла­да­та Гер­га­на Хри­с­то­ва, про­съл­зи­ха ре­до­в­на­та ля­т­на те­а­т­рал­на пу­б­ли­ка. Те­ж­ко и въз­дей­с­т­ва­що се по­в­та­ря­ше ка­то ре­ф­рен на оте­г­чи­тел­на пе­сен, че ма­ги­с­т­ра­ла­та ще до­й­де до ро­д­но­то се­ло и жи­во­тът ще ста­не по-бо­гат и ху­бав. Ма­ги­с­т­ра­ла­та ка­то оли­це­т­во­ре­ние на на­де­ж­да­та, из­ми­с­ле­на от ня­кой друг, за по­тъ­ва­щи­те в ме­лан­хо­лия ста­ри ро­ди­те­ли, ко­и­то са­ми се мъ­чат да „из­п­лу­ват”ка­то вла­гат вси­ч­ки­те си сре­д­с­т­ва и мал­ко ос­та­на­ла ам­би­ция във въз­с­та­но­вя­ва­не­то на ста­ро­то ро­до­во ка­фе­не. И то е на­п­ра­ве­но. Мо­дер­но, спо­ред на­шен­с­ки­те стан­дар­ти. И ни­кой не ми­на­ва по­к­рай не­го. Мо­же би, ко­га­то ма­ги­с­т­ра­ла­та сти­г­не до не­го. Мо­же би, ко­га­то де­ца­та се вър­нат и вле­ят жи­вот в са­мо­та­та на два­ма­та стар­ци, ко­и­то от­ча­я­но бро­ят дни­те от Ве­ли­к­ден до Ко­ле­да и от Ко­ле­да до Ве­ли­к­ден, ка­то се на­дя­ват, че ще ви­дят от­да­в­на за­бя­г­на­ли­те ка­то ку­че­та от ро­ди­на­та си „де­ца на све­та”.

Един­с­т­ве­но ста­ри­ят ла­п­топ, ку­пен „вто­ра ръ­ка”, но­си жи­вин­ка в по­ти­с­ка­ща­та ат­мо­с­фе­ра на то­зи за­б­ра­вен от де­ца­та дом. Де­ца­та, ко­и­то са си на­ме­ри­ли дом да­леч в чу­ж­би­на, чи­я­то ро­ди­на е там, къ­де­то им е до­б­ре. Са­ми­ят ав­тор ка­з­ва, че ня­ма с ка­к­во да вър­не три­те си дъ­ще­ри в Бъл­га­рия, за­що­то в нея ня­ма пер­с­пе­к­ти­ва за тях. Вся­ко бъл­гар­с­ко се­мей­с­т­во има де­ца „на­вън” и стра­да за тях. И стра­да­ни­е­то е все­ки ден, все­ки час, вся­ка ми­ну­та. Ко­га­то на сце­на­та се раз­п­ла­ка на фи­на­ла и не­на­д­ми­на­та­та До­ро­тея Тон­че­ва, ви­дях, че до мен пла­че ре­жи­сьо­рът Иван Пър­ва­нов, пре­д­се­да­те­лят на чи­та­ли­ще­то Стан­ка Ган­че­ва, ме­с­т­на­та са­мо­дей­на ак­т­ри­са Та­тя­на Не­н­ко­ва и мно­го още по­з­на­ти и не­по­з­на­ти, вни­к­на­ли в ро­ли­те на ак­тьо­ри­те, из­п­ла­ка­ли сво­я­та мъ­ка по де­ца­та си не­въз­в­ръ­щен­ци, раз­б­ра­ли по­с­ла­ни­е­то на ав­то­ра: „Пи­е­са­та „Де­ца на све­та” е на­пъл­но съ­в­ре­мен­на и мно­го же­с­то­ка. Тя е за най-стра­ш­но­то, за то­ва как Бъл­га­рия не за­с­лу­жа­ва и гу­би де­ца­та си…Най-мла­ди­те, най-све­с­т­ни­те, най-ум­ни­те за­ми­на­ват. А те­зи, ко­и­то ос­та­ват, стра­дат и за­ви­ж­дат.”

По по­вод пре­ми­е­ра­та в Мла­де­ж­кия те­а­тър в Со­фия ре­жи­сьо­рът Кра­си­мир Спа­сов ка­з­ва за гла­в­ни­те ге­рои – „За­х­вър­ле­ни в без­в­ре­ми­е­то на сво­и­те ста­ри­ни, на кръ­с­то­пъ­тя на ни­що­то, те са по-са­ми от вся­ко­га.” Кой да ги ус­по­кои – „жри­ца­та на лю­бо­в­та” ли? Де­т­с­ка­та учи­тел­ка, из­х­вър­ле­на от бъл­гар­с­ка­та ре­ал­ност на ма­ги­с­т­ра­ла­та, за­що­то ко­го да учи и въз­пи­та­ва – де­ца­та, ко­и­то ги ня­ма в Бъл­га­рия или те­зи, ко­и­то ни­ко­га ня­ма да се ро­дят ка­то бъл­гар­че­та. Кой да ги ус­по­кои? По­ли­ти­ци­те, ко­и­то обе­ща­ват и ка­к­то е из­ве­с­т­но на вси­ч­ки, лъ­жат. С та­зи лъ­жа тра­ги­ч­но­то е, че мно­го хо­ра уми­рат. Ка­к­то и ге­ро­ят на Ст.Ма­в­ро­ди­ев. Ло­шо­то е, че ав­то­рът ни убе­ж­да­ва, че и ние ще ум­рем с лъ­жа­та, че жи­ве­ем в ху­ба­ва стра­на, сред кра­си­ва при­ро­да, в ко­я­то вси­ч­ко ще се оп­ра­ви, но без де­ца­та ни.

Маруся КОСТОВА