Бе­ше Пър­ви май, бой­ни­ят пра­з­ник на тру­да! То­зи ло­зунг го по­м­ня още от уче­ник и със за­дъл­жи­тел­ни­те ма­ни­фе­с­та­ции пред из­б­ра­ни­те ДРУ­ГА­РИ НА ПАР­ТИ­Я­ТА. След де­мо­к­ра­ти­ч­ни­те про­ме­ни от 1990 г. то­зи офи­ци­а­лен пра­з­ник, обя­вен от те­зи ДРУ­ГА­РИ, из­ве­с­т­но вре­ме бе­ше за­г­лъ­х­нал и сва­лен от ка­лен­да­ра ка­то та­къв. За жа­лост, след 2001 г. вси­ч­ки пра­ви­тел­с­т­ва след то­ва на ОДС, пак го въз­ди­г­на­ха ка­то офи­ци­а­лен пра­з­ник със съ­о­т­ве­т­ния не­ра­бо­тещ ден.

Не мо­же да не се при­з­нае, че той е про­дукт на ус­пе­ш­на­та бор­ба на ра­бо­те­щи­те от „ло­ша­та Аме­ри­ка” за из­ве­с­т­ни пра­ва ка­то 8-ча­сов ра­бо­тен ден и др. По-къ­с­но, оба­че, ко­му­ни­с­ти­че­с­ки­те пар­тии в све­та го при­с­во­и­ха ка­то те­хен бо­ен пра­з­ник. Не­ка са­мо да ви­дим те­к­с­та на хим­на за 1 май и ще от­к­ри­ем ед­но го­ля­мо про­ти­во­ре­чие, при­съ­що са­мо на ко­му­ни­с­ти­те и то­га­ва ще пре­це­ним да­ли да го пра­з­ну­ва­ме та­ка офи­ци­ал­но: „На крак, о, па­рии пре­з­ре­ни, на крак, о, ро­би на тру­да, по­ти­с­на­ти и уни­зе­ни, ста­вай­те сре­щу вра­га!”По­с­ле се хвър­ля­ме там в бой и.т.н. Се­га си за­да­вам въ­п­ро­са за­що ко­му­ни­с­ти­те се чу­в­с­т­ват ро­би на тру­да? Та на­ли тру­дът об­ла­го­ро­дя­ва и е на­п­ра­вил чо­ве­ка чо­век? За­що чу­в­с­т­ву­ва ра­бо­то­да­те­ля си, евен­ту­ал­но да­ли той е дър­жа­ва­та или ча­с­т­на фир­ма, ка­то враг? Та на­ли и все­ки, кой­то ра­бо­ти по­ве­че и че­с­т­но, съ­що мо­же да ста­не ра­бо­то­да­тел на дру­ги хо­ра. Но не, ко­му­ни­с­тът не мо­же да раз­съ­ж­да­ва та­ка. Той си е раз­де­лил об­ще­с­т­во­то на кла­си: ра­бо­т­ни­че­с­ка кла­са в про­ти­во­бор­с­т­во на дру­га­та и ра­бо­то­да­тел­с­ка – ка­пи­та­ли­с­ти­че­с­ка, то­ва са ус­пе­ли­те фа­б­ри­кан­ти и пре­д­п­ри­е­ма­чи в гра­до­ве­те, ка­к­то и фер­ме­ри­те на се­ло.

Спом­ням си, че при со­ци­а­ли­з­ма не мо­же­ше ле­с­но да си на­ме­риш ра­бо­та, ако не дай си, Бо­же, про­из­хо­ж­даш от за­мо­ж­но се­мей­с­т­во. В мол­ба­та се за ра­бо­та тря­б­ва­ше да пи­шеш, че си от бе­д­но ра­бо­т­ни­че­с­ко или сел­с­ко се­мей­с­т­во. От там вси­ч­ки бя­ха пре­и­ме­ну­ва­ни на ра­бо­т­ни­ци, не­за­ви­си­мо от про­фе­си­я­та им. За съ­жа­ле­ние, и се­га ду­ма­та „ра­бо­т­ник” се при­к­ре­п­ва към вся­ка про­фе­сия, ко­е­то зву­чи сме­хо­т­вор­но. На­при­мер ме­ди­цин­с­ки ра­бо­т­ник, а не ле­кар или про­с­то ме­дик; на­у­чен ра­бо­т­ник, а не про­с­то учен; со­ци­а­лен ра­бо­т­ник, а не со­ци­а­лен слу­жи­тел, агент или ин­с­пе­к­тор; пра­вен ра­бо­т­ник, а не про­с­то пра­вист. /Да не за­б­ра­вя­ме, че при ко­му­ни­з­ма ни уче­ха, че про­фе­си­я­та „ад­во­кат” щя­ла да бъ­де из­ли­ш­на. И за да се по­чу­в­с­т­ва все­ки ра­бо­т­ник при со­ци­а­ли­з­ма/ко­му­ни­з­ма бе­ше за­дъл­жен да хо­ди на тру­до­ви бри­га­ди по се­ла­та за при­би­ра­не на ре­кол­та­та ръ­ч­но, та бил той и хи­рург, и учи­тел и др. Ор­га­ни­зи­ра­ха се за­дъл­жи­тел­ни бри­га­ди и в стро­и­тел­с­т­во­то, въ­п­ре­ки про­фе­си­я­та, ко­я­то в мо­мен­та уп­ра­ж­ня­ва да­де­ни­ят чо­век.

Аз, не­за­ви­си­мо, че през 70-те го­ди­ни на ми­на­лия век ра­бо­тех ка­то ве­те­ри­нар­но-са­ни­та­рен ин­с­пе­к­тор, бях от­к­ло­нен за­дъл­жи­тел­но да ра­бо­тя в стро­и­тел­с­т­во­то це­ли 45 дни. Уча­с­т­вах в стро­е­жа на жи­ли­щ­ния блок зад ста­ра­та бол­ни­ца, а вто­ра­та част от бри­га­да­та си из­пъл­них при стро­е­жа и ос­тъ­к­ля­ва­не­то на но­вия то­га­ва за­вод ГРМП. По­не се на­у­чих да ре­жа стъ­к­ла. Във вси­ч­ки те­зи бри­га­ди на­се­ле­ни­е­то бе­ше при­ну­ж­да­ва­но да ра­бо­ти без­п­ла­т­но.

Да при­по­м­ним и мла­де­ж­ки­те бри­га­ди на Ха­им­бо­аз /Про­хо­да на Ре­пу­б­ли­ка­та/, къ­де­то де­се­т­ки хи­ля­ди бя­ха при­ну­ж­да­ва­ни да ра­бо­тят те­жък труд с кир­ки, ло­па­ти и ко­ли­ч­ки, на­д­зи­ра­ва­ни от вер­ни ком­со­мол­ци, с во­ен­ни чи­но­ве.

Спом­ням си един ане­к­дот от вре­ме­то на со­ци­а­ли­з­ма: Има хо­ра, ко­и­то си из­кар­ват хля­ба са­мо с един пръст – то­ва са на­чал­ни­ци­те; дру­ги си из­кар­ват хля­ба с два пръ­с­та – то­ва са на­ро­д­ни­те пре­д­с­та­ви­те­ли; с три пръ­с­та – све­ще­ни­ци­те; с че­ти­ри пръ­с­та – чан­та­джи­и­те; с пет пръ­с­та – во­ен­ни­те и на­к­рая с две­те ръ­це – ра­бо­т­ни­ци­те, ис­тин­с­ки­те, спо­ред мен.

Та­ка, че ни­що ло­шо ня­ма да има пра­з­ни­ци, па ма­кар и ка­то то­зи на тру­да, но не е не­об­хо­ди­мо да е тол­ко­ва шу­мен, от­б­лъ­с­к­ващ и за­п­ла­ши­те­лен. Не­ка си бъ­де про­с­то пра­з­ник, за­що­то на­и­с­ти­на тру­дът е ху­ба­во не­що.

Иван МАЛЕВ