Вся­ка го­ди­на, ко­га­то на­с­тъ­пят го­ре­щи­ни­те, оти­вах на се­ло. Се­га е тих, без­ли­чен град, по­тъ­нал в ле­т­ния пра­хо­ляк, а бе­ше го­ля­мо ки­т­но селo. Гра­ди­ни­те с пи­пер, до­ма­ти , гу­лиа , мор­ко­ви бя­ха про­чу­ти в ця­ла Се­ве­ро­и­з­то­ч­на Бъл­га­рия. А сли­ви­те, Бо­же, съ­ну­вах ги се­д­ми­ци пре­ди да тръ­г­нем. Май­ка ми се бе омъ­жи­ла мно­го мла­да “ за град” и ние с бра­то­в­че­ди­те се ви­ж­да­х­ме ре­гу­ляр­но през слън­че­вия се­зон. Ба­ба ми Ве­ли­ч­ка- ед­ра , бла­га  же­на пе­че­ше че­с­то  ка­вар­ма в из­ма­за­на­та с бя­ла пръст пещ и вси­ч­ки  жа­д­но по­г­лъ­ща­х­ме си­ни­я­та, до­ка­то “оти­де на ни­ва­та”.  Съ­се­д­ки­те  Вар­ва­ра и ба­ба Ни­ко­ли­на бя­ха че­с­ти го­с­ти у нас. Ста­ри­ца­та има­ше  ку­че , ро­ша­во, къ­со­к­ра­ко,с бя­ло пе­т­но на че­ло­то. Вър­ве­ше след нея и я гле­да­ше пре­да­но с кро­т­ки­те си очи. Дя­до  се вър­на от па­зар не­о­би­чай­но ра­но. Но­се­ха с чифт ка­ру­ци зе­лен­чук за Вар­на и До­б­рич, за­то­ва за­п­ря­га­ха  и тръ­г­ва­ха по­с­ред нощ. Ба­ба на­ля  на на­ся­да­ли­те мъ­же из­с­ту­де­на  в дъл­бо­кия  кла­де­нец   ра­кия . Мал­ки­ят ми бра­то­в­чед  се за­и­г­ра, ка­чи се ба­в­но в ка­ру­ца­та, и ко­не­те сви­к­на­ли, тръ­г­на­ха . Тъй ка­то дво­рът бе под на­к­лон, вли­за­ше се от го­ля­мо де­ре с ра­в­на сре­д­на  част и стръм­ни бре­го­ве,  на­б­ра­ха ско­рост по на­к­ло­на. На­с­та­на су­ма­то­ха. Ви­ж­да­х­ме  как де­те­то  се дру­са в по­д­с­ка­ча­ща­та ка­ру­ца. Не щеш ли ку­че­то на бу­ля Вар­ва­ра по­д­го­ни впря­га, ко­га­то ко­не­те ми­на­ха по­к­рай не­й­на­та  по­р­та. Мла­ди­ят  пле­мен­ник на дя­до, кръ­с­тен на не­го­во­то име, ско­чи, взе сво­бо­д­ния кон от чал­ма­ря , по­д­ка­ра го пи­нек  и ос­т­ро пре­пу­с­на. Ви­ж­да­х­ме, че раз­с­то­я­ни­е­то на­ма­ля­ва, но след  за­воя ги  из­гу­би­х­ме от по­г­ле­да си. След око­ло час вси­ч­ки въз­дъ­х­на­ха. Ба­те Ко­льо бе сля­зъл от ко­ня и во­де­ше впре­г­на­ти­те  ко­не. С шум и ра­дост, ние де­ца­та ху­к­на­х­ме към ка­ру­ца­та, ка­чи­х­ме се и се раз­ви­ка­х­ме. Мал­кия бра­то­в­чед ти­хо пла­че­ше, но и стран­но хъл­ца­ше. Ка­то  до­й­до­х­ме до дво­ра, ця­ла тум­ба ро­д­ни­ни ни за­о­би­ко­ли. Май­ка­та на де­те­то пла­че­ше с глас и дру­ги­те се мъ­че­ха да я ус­по­ко­ят. Сне­ха Ми­т­ко от  ка­ру­ца­та, по­б­ле­д­нял и сте­нещ. Вар­ва­ра пре­д­ло­жи да из­ви­кат  ста­ра­та Мин­чо­ви­ца. Про­чу­та по ле­е­не на кур­шум  и вся­ка­к­ви ма­гии, тя ни­ко­га не от­ка­з­ва­ше по­мощ, пък и из­кар­ва­ше по ня­коя па­ра.Жи­ве­е­ше в юж­ния край, в ма­ха­ла­та на “ши­ро­ки­те ро­к­ли”. То­ва бя­ха  бъл­га­ри, пре­сел­ни­ци от Ру­мъ­ния, ко­и­то но­се­ха ня­кол­ко ка­та   дъл­ги по­ли. Зим­но вре­ме бе до­б­ре, но ля­то­то из­не­мо­г­ва­ха, но за­то­ва пък ни­ко­га не но­се­ха га­щи.  Ме­с­т­ни­те мъ­же не­з­ло­б­ли­во се ше­гу­ва­ха с то­зи те­хен оби­чай. Ко­га­то до­й­де, ба­ба­та из­ка­ра ме­ден тас, в друг ма­лък чу­вен сло­жи къс оло­во и за­по­ч­на да го то­пи на пре­д­ва­ри­тел­но  за­па­ле­ния о­джак. Гла­ва­та на де­те­то бе по­к­ри­та с  бя­ла кър­па. По­с­т­ла­ха  чер­га на сре­да­та на дво­ра, май­ка­та взе мом­че­то в ръ­це и се­д­на на мин­де­ра.

Ба­ба ми има­ше  го­лям ох­ра­нен ко­та­рак, със  сив дъ­лъг ко­съм, То­тю. Ня­ма­ше бе­ля по окол­ни­те къ­щи, в ко­я­то  да не уча­с­т­ва  и  той. Бе  къ­де от­к­ра­д­на­ти  на­де­ни­ци, бе къ­де  ме­со  за су­ше­не.   Не го за­бе­ля­за­ха ко­га се е при­б­ли­жил. Ние, де­ца­та, гле­да­х­ме с го­лям ин­те­рес  дей­с­т­ви­я­та на вра­ч­ка­та. До­не­со­ха съ­до­ве с го­ре­ща и сту­де­на во­да. Ба­ба­та из­ми ръ­це­те си  и през   ця­ло­то вре­ме ти­хо го­во­ре­ше ня­ка­к­ви за­к­ли­на­ния. На­ве­де се над гла­ва­та на Ми­т­ко, дър­жей­ки  съ­да с раз­то­пе­но оло­во. В то­зи миг, не­о­ча­к­ва­но ку­че­то ско­чи и по­д­го­ни ед­рия ко­та­рак.  Дво­ра бе пуст, , и То­тю ти­чай­ки ми­на зад гър­ба на вра­ч­ка­та. Ку­че­то по­ч­ти го бе­ше до­ко­па­ло, но То­тю се шму­г­на под  по­ли­те и. Ма­не­в­ра­та   на ко­та­ра­ка го обър­ка, то бя­с­но за­лая. Ба­ба­та по­щу­ря, ко­та­ра­кът ска­ча­ше ка­то бе­сен ,  чу­вай­ки на сан­ти­ме­т­ри от уши­те си не­и­с­то­вия лай. Го­ре­що­то оло­во се раз­ля и без мал­ко да из­го­ри кра­ка­та на май­ка­та. Две от же­ни­те хва­на­ха дъл­ги­те по­ли на вра­ч­ка­та от про­ти­во­по­ло­ж­ни­те стра­ни,и  ги по­в­ди­г­на­ха за да из­ле­зе ко­та­ра­ка. До­ня­къ­де ус­пя­ха, но ку­че­то ви­дя То­тю и се впу­с­на да го ду­ши. Ко­та­ра­кът из­с­ко­чи  с око­ко­ре­ни очи  и ти­че­ш­ком се ка­чи на чал­ма­ря. Же­ни­те ту­ри­ха про­к­ли­на­ща­та  вси­ч­ко  жи­во ба­ба на зе­мя­та и за­по­ч­на­ха да по­чи­с­т­ват кръ­в­та от про­д­ра­ни­те и къл­ки с  по­то­пе­на в сту­де­на во­да кър­па. Же­на­та се по­у­с­по­кои, и ви­ж­дай­ки по­д­пий­на­ли­те , ус­ми­х­на­ти  ка­ру­ца­ри  по­ле­ка-ле­ка спря да къл­не. А ко­га­то след час  я да­ри­ха на из­про­во­дяк, при­ба­ви­ха още и па­ри, на­с­т­ро­е­ни­е­то и съ­в­сем се по­до­б­ри. С въз­г­ла­си “По жи­во, по здра­во” я  ка­чи­ха на ка­ру­ца­та.

Г.ЙОРДАНОВ-Гого