Комедия за нашата действителност
Mar 27th, 2013 | От Marusia | Category: В РЕГИОНА“Няма да платим, няма да платим” от Дарио Фо – на балчишка сцена
През миналата седмица балчиклии видяха една разкрепостена, витална и мъдра комедия дел арте , създадена от италианския драматург Дарио Фо и неговата съпруга актрисата Франка Раме. Комедията „Няма да платим, няма да платим” е създадена преди 30 години и още звучи нейният зловещ смях и убийствена безперспективност.
Актьорите от ДТ „Й.Йовков” Добрич успешно се превъплътиха в маските на героите от този нахвърлян сюжет за сценарий като убедително откриха настроението на публиката и го ръководеха към разсъжденията си за актуалната и сега действителност, канава на „професионалната”пиеса. Любов Николова, Георги Калчев, Владимир Трендафилов , Татяна Христова и Радомир Андонов бяха безкрайно силни в ролите си. Те накараха публиката да им е съпричастна в постъпките и настроенията – бяха оправдани стопроцентово за техния протест, че няма да платят и даже ще откраднат, това, което трупащите богатство им дължат. Жените откраднаха нужни и ненужни неща от местния супермаркет. След тях и мъжете се втурнаха в черноборсаджийство. Нежният женски и коравият мъжки протест се съединиха в едно – ултраляво мислене и действие на отчаяните и бедни хора от най-ниската социална прослойка.
Режисьорът Костадин Бандутов правилно направлява актьорите към подчертаване болезнените теми на ежедневието, но и към изтъкване на основната тема – да съзреш и се радваш на живота.
Определено сценографът Димитър Митев е открил единството на актьорската игра със съвършенството на постановъчната работа, значението на декорите, костюмите, осветлението и пр. Постоянното повторение само на един музикален фрагмент не бе достатъчно. Повече италианска музика, щеше да доведе до повече емоции у публиката.
Макар че комедия дел арте се появява през 16 век, днес отново се възражда, защото тя е израз на вълнуващите възможности, свързани с разширения ренесансов кръгозор на хората, които могат с трезва преценка да видят недостатъците на действителността, независимо през кой век се играе комедията.
Когато гледах пиесата в Добрич, тя беше по-жизнена, актьорите непрекъснато импровизираха, но може би защото там залата беше пълна, а не на половина, както в Балчик.
Все пак запомнящо ще остане скечовото представяне на някои типични човешки черти и поведение при по-сложни житейски ситуации. Например мнимото раждане на младата жена (Татяна Христова), от която потичат маслини и саламура, превъплъщението в четири роли на прекрасния Радомир Андонов, запомнящата се дикция на умната, излизаща от всяка ситуация Любов Николова, непринуденост, оживеност и пищност, характерни за италианския национален характер демонстрираха в редовете между публиката Владимир Трендафилов и Георги Калчев. Просто като по учебник за актьорско майсторство добричките артисти показаха много таланти в една роля и макар че комедията завърши тъжно, тя прозвуча удовлетворяващо и оптимистично, защото кое е най-важното в този кратък живот – децата, раждането на новото поколение, което трябва да живее по-добре.
Острото жило на писателското остроумие в края на тази пиеса ни дава правото да признаем Нобеловата награда за литература, дадена на 72-годишния Дарио Фо през 1997 г. и справедливо да се радваме на този лауреат , макар да не е от български произход.
Маруся КОСТОВА