“Няма да платим, няма да платим” от Дарио Фо – на балчишка сцена

През ми­на­ла­та се­д­ми­ца бал­чи­к­лии ви­дя­ха ед­на раз­к­ре­по­с­те­на, ви­тал­на и мъ­д­ра ко­ме­дия дел ар­те , съ­з­да­де­на от ита­ли­ан­с­кия дра­ма­тург Да­рио Фо и не­го­ва­та съ­п­ру­га ак­т­ри­са­та Фран­ка Ра­ме. Ко­ме­ди­я­та „Ня­ма да пла­тим, ня­ма да пла­тим” е съ­з­да­де­на пре­ди 30 го­ди­ни и още зву­чи не­й­ни­ят зло­вещ смях и убий­с­т­ве­на без­пер­с­пе­к­ти­в­ност.

Ак­тьо­ри­те от ДТ „Й.Йо­в­ков” До­б­рич ус­пе­ш­но се пре­въ­п­лъ­ти­ха в ма­с­ки­те на ге­ро­и­те от то­зи на­х­вър­лян сю­жет за сце­на­рий ка­то убе­ди­тел­но от­к­ри­ха на­с­т­ро­е­ни­е­то на пу­б­ли­ка­та и го ръ­ко­во­де­ха към раз­съ­ж­де­ни­я­та си за ак­ту­ал­на­та и се­га дей­с­т­ви­тел­ност, ка­на­ва на „про­фе­си­о­нал­на­та”пи­е­са. Лю­бов Ни­ко­ло­ва, Ге­ор­ги Кал­чев, Вла­ди­мир Трен­да­фи­лов , Та­тя­на Хри­с­то­ва и Ра­до­мир Ан­до­нов бя­ха без­к­рай­но сил­ни в ро­ли­те си. Те на­ка­ра­ха пу­б­ли­ка­та да им е съ­п­ри­ча­с­т­на в по­с­тъ­п­ки­те и на­с­т­ро­е­ни­я­та – бя­ха оп­ра­в­да­ни сто­п­ро­цен­то­во за те­х­ния про­тест, че ня­ма да пла­тят и да­же ще от­к­ра­д­нат, то­ва, ко­е­то тру­па­щи­те бо­га­т­с­т­во им дъл­жат. Же­ни­те от­к­ра­д­на­ха ну­ж­ни и не­ну­ж­ни не­ща от ме­с­т­ния су­пер­мар­кет. След тях и мъ­же­те се втур­на­ха в чер­но­бор­са­джий­с­т­во. Не­ж­ни­ят жен­с­ки и ко­ра­ви­ят мъ­ж­ки про­тест се съ­е­ди­ни­ха в ед­но – ул­т­ра­ля­во ми­с­ле­не и дей­с­т­вие на от­ча­я­ни­те и бе­д­ни хо­ра от най-ни­с­ка­та со­ци­ал­на про­с­лой­ка.

Ре­жи­сьо­рът Ко­с­та­дин Бан­ду­тов пра­вил­но на­п­ра­в­ля­ва ак­тьо­ри­те към по­д­чер­та­ва­не бо­ле­з­не­ни­те те­ми на еже­д­не­ви­е­то, но и към из­тъ­к­ва­не на ос­но­в­на­та те­ма  – да съ­з­реш и се ра­д­ваш  на жи­во­та.

Оп­ре­де­ле­но сце­но­г­ра­фът Ди­ми­тър Ми­тев е от­к­рил един­с­т­во­то на ак­тьор­с­ка­та иг­ра със съ­вър­шен­с­т­во­то на по­с­та­но­въ­ч­на­та ра­бо­та, зна­че­ни­е­то на де­ко­ри­те, ко­с­тю­ми­те, ос­ве­т­ле­ни­е­то и пр. По­с­то­ян­но­то по­в­то­ре­ние са­мо на един му­зи­ка­лен фра­г­мент не бе до­с­та­тъ­ч­но. По­ве­че ита­ли­ан­с­ка му­зи­ка, ще­ше да до­ве­де до по­ве­че емо­ции у пу­б­ли­ка­та.

Ма­кар че ко­ме­дия дел ар­те се по­я­вя­ва през 16 век, днес от­но­во се въз­ра­ж­да, за­що­то тя е из­раз на въл­ну­ва­щи­те въз­мо­ж­но­с­ти, свър­за­ни с раз­ши­ре­ния ре­не­сан­сов кръ­го­зор на хо­ра­та, ко­и­то мо­гат с тре­з­ва пре­цен­ка да ви­дят не­до­с­та­тъ­ци­те на дей­с­т­ви­тел­но­ст­та, не­за­ви­си­мо през кой век се иг­рае ко­ме­ди­я­та.

Ко­га­то гле­дах пи­е­са­та в До­б­рич, тя бе­ше по-жи­з­не­на, ак­тьо­ри­те не­пре­къ­с­на­то им­п­ро­ви­зи­ра­ха, но мо­же би за­що­то там за­ла­та бе­ше пъл­на, а не на по­ло­ви­на, ка­к­то в Бал­чик.

Все пак за­по­м­ня­що ще ос­та­не ске­чо­во­то пре­д­с­та­вя­не на ня­кои ти­пи­ч­ни чо­ве­ш­ки чер­ти и по­ве­де­ние при по-сло­ж­ни жи­тей­с­ки си­ту­а­ции. На­при­мер  мни­мо­то ра­ж­да­не на мла­да­та же­на (Та­тя­на Хри­с­то­ва), от ко­я­то по­ти­чат ма­с­ли­ни и са­ла­му­ра, пре­въ­п­лъ­ще­ни­е­то в че­ти­ри ро­ли на пре­к­ра­с­ния Ра­до­мир Ан­до­нов,  за­по­м­ня­ща­та се ди­к­ция на ум­на­та, из­ли­за­ща от вся­ка си­ту­а­ция Лю­бов Ни­ко­ло­ва, не­при­ну­де­ност, ожи­ве­ност и пи­щ­ност, ха­ра­к­тер­ни за ита­ли­ан­с­кия на­ци­о­на­лен ха­ра­к­тер де­мон­с­т­ри­ра­ха в ре­до­ве­те ме­ж­ду пу­б­ли­ка­та Вла­ди­мир Трен­да­фи­лов и Ге­ор­ги Кал­чев. Про­с­то ка­то по уче­б­ник за ак­тьор­с­ко май­с­тор­с­т­во до­б­ри­ч­ки­те ар­ти­с­ти по­ка­за­ха мно­го та­лан­ти в ед­на ро­ля и  ма­кар че ко­ме­ди­я­та за­вър­ши тъ­ж­но, тя про­з­ву­ча удо­в­ле­т­во­ря­ва­що и оп­ти­ми­с­ти­ч­но, за­що­то кое е най-ва­ж­но­то в то­зи кра­тък жи­вот – де­ца­та, ра­ж­да­не­то на но­во­то по­ко­ле­ние, ко­е­то тря­б­ва да жи­вее по-до­б­ре.

Ос­т­ро­то жи­ло на пи­са­тел­с­ко­то ос­т­ро­у­мие в края на та­зи пи­е­са ни да­ва пра­во­то да при­з­на­ем Но­бе­ло­ва­та на­г­ра­да за ли­те­ра­ту­ра, да­де­на на 72-го­ди­ш­ния Да­рио Фо през 1997 г. и спра­ве­д­ли­во да се ра­д­ва­ме на то­зи ла­у­ре­ат , ма­кар да не е от бъл­гар­с­ки про­из­ход.

Маруся КОСТОВА