В зо­ра­та на де­мо­к­ра­ци­я­та скан­ди­ра­х­ме: “НЕ НА СТРА­ХА!” .И вяр­ва­х­ме ис­к­ре­но, че е до­шъл ча­сът. За­що­то кол­ко­то по-мал­ко страх има в нас, тол­ко­ва по-бли­зо е сво­бо­да­та. Ка­к­ва е кон­с­та­та­ци­я­та днес, 20 го­ди­ни по-къ­с­но. Стра­хът тук, уви, и то с раз­ли­ч­ни ли­ца.

Стра­хът от без­ра­бо­ти­ца е по­в­се­ме­с­тен. Тран­с­фор­ми­рал се е от по­ли­ти­че­с­ки гла­в­но в ико­но­ми­че­с­ки. Си­ва­та и чер­на­та ико­но­ми­ка де­б­нат все­ки.От те­ле­ви­зи­он­ния ек­ран че­с­то ма­с­ти­ти спе­ци­а­ли­с­ти по­у­ча­ват да не по­с­тъ­п­ва­ме на ра­бо­та, щом не ни оси­гу­ря­ват или оси­гу­ро­в­ка­та се пра­ви вър­ху по-ни­с­ко за­п­ла­ща­не, съ­ще­с­т­ву­ва вто­ра ка­са. Би­ли ли са те без­ра­бо­т­ни и зна­ят ли ка­к­во е да ня­маш па­ри за хляб!? Да не на­по­м­ням, че по вре­ме на кри­за те­зи об­с­то­я­тел­с­т­ва се на­г­не­тя­ват до­пъл­ни­тел­но и ус­ло­ви­я­та за раз­про­с­т­ра­не­ние на яв­ле­ни­е­то се уве­ли­ча­ват мно­го­к­ра­т­но.

Стра­хът от обир, кра­ж­ба. Ря­д­ко са те­зи, на ко­и­то да не е оби­ран дом, ви­ла, да не е кра­де­на ко­ла. Още по-ря­д­ко са те­зи, ко­и­то мо­гат да се по­х­ва­лят, че от по­ли­ци­я­та са на­п­ра­ви­ли раз­к­ри­тия, хва­на­ли са пре­с­тъ­п­ни­ци­те. Но че­с­то са ни обя­с­ня­ва­ли, и то със строг, нра­во­у­чи­те­лен тон, че не ох­ра­ня­ва­ме до­с­та­тъ­ч­но до­б­ре со­б­с­т­ве­но­ст­та си. Не мо­жем да по­вяр­ва­ме, но има на све­та гра­до­ве и дър­жа­ви, в ко­и­то не се за­к­лю­ч­ват вра­ти­те на до­мо­ве­те и ко­ли­те.

Стра­хът от на­си­лие  до­ма­ш­но, над де­ца, над же­ни, ме­ж­ду­съ­се­д­с­ко, за от­мъ­ще­ние, за­ра­ди са­мо­то на­си­лие, от аг­ре­си­в­ност. И на ко­го да се оп­ла­чеш!? За за­п­ла­хи ли, за­б­ра­ви. До­ри ко­га­то е пре­бит ня­кой или за­лят с ки­се­ли­на, за­дър­жа­ни и осъ­де­ни са сме­ш­но ма­лък про­цент .Та­ки­ва са за­ко­ни­те. Ка­к­то се чу­ва на­по­с­ле­дък, и то след мно­же­с­т­во кри­ти­ч­ни до­к­ла­ди от Ев­ро­пей­с­кия съ­юз, за­ко­ни­те у нас са на­пи­са­ни в за­щи­та на пре­с­тъ­п­ни­ци­те. Цял град, ця­ла Бъл­га­рия знае за ня­кой, че е пре­с­тъ­п­ник, са­мо в съ­да не мо­же да се до­ка­же.

Стра­хът в мал­кия град. За­що­то хо­ра­та се по­з­на­ват или за­що­то ми­с­лят, че се по­з­на­ват. Към кой­то и от­го­во­рен фа­к­тор да се обър­неш за ад­ми­ни­с­т­ра­ти­в­на ус­лу­га на­при­мер, въз­мо­ж­но­ст­та за про­я­ва на ли­ч­но от­но­ше­ние е мно­го го­ля­ма, а то­ва е нож с две ос­т­ри­е­та. Ако ре­чеш да кри­ти­ку­ваш на все­о­с­лу­ша­ние, ко­е­то се слу­ч­ва из­к­лю­чи­тел­но ря­д­ко, и то не кон­к­ре­т­но, а по при­н­цип, не е яс­но кое

Сво­бо­да­та на сло­во­то. Уж от­да­в­на ве­че е сво­бо­д­но, ама не съ­в­сем. Цен­зу­ра­та и ав­то­цен­зу­ра­та са ме­с­т­но ве­ли­чие ще при­е­ме кри­ти­ка­та пер­со­нал­но и кол­ко ще се за­се­г­не. по­ве­че свър­за­ни със за­п­ла­ща­не­то, с кор­по­ра­ти­в­ни ин­те­ре­си,със за­па­з­ва­не на ра­бо­та­та. Иво Ин­джев, из­ве­с­тен жур­на­лист, по ка­к­ви при­чи­ни бе увол­нен, спом­ня­те си, на­ли. Мар­га­ри­та Ми­х­не­ва 20 пъ­ти е сме­ня­ва­ла ра­бо­т­но­то си мя­с­то не по со­б­с­т­ве­но же­ла­ние и пре­ди, и се­га. Ог­нян Сте­фа­нов за­що бе­ше пре­бит не­от­да­в­на!? За още кол­ко “на­ка­за­ни” жур­на­ли­с­ти не зна­ем. Са­мо че днес ме­то­ди­те на от­мъ­ще­ние, по­ра­ди ка­за­ни не­ли­це­п­ри­я­т­ни ду­ми по ад­рес на ви­со­ко­по­с­та­ве­ни ли­ч­но­с­ти и не тол­ко­ва, са да­леч по-пре­фи­не­ни.

Ед­ни стра­хо­ве днес из­че­з­на­ха, дру­ги се по­я­ви­ха на тя­х­но мя­с­то. Тре­ти стра­хо­ве се по­д­си­ли­ха, но ко­ре­ни­те им са да­леч пре­ди 1989, са­мо че то­га­ва по­ч­ти не се го­во­ре­ше за то­ва. И как ще се ос­во­бо­дим от тях? Да вяр­ва­ме, че съ­де­б­на­та си­с­те­ма ще се ре­фор­ми­ра, за кoето има си­г­на­ли. За­що­то не­на­ка­за­на­та пре­с­тъ­п­ност ра­ж­да но­ва. И най-ва­ж­но­то, чрез сил­но гра­ж­дан­с­ко об­ще­с­т­во, то­ест ко­га­то ня­кой по­з­нат, съ­сед или не­по­з­нат по­с­т­ра­да да не кри­ем гла­ва­та си в пя­съ­ка и да гле­да­ме се­ир, а най-мал­ко да за­с­та­нем от­к­ри­то до не­го, за­що­то ут­ре ние мо­же да сме жер­т­ва. То­ва е мно­го ле­с­но, но и мно­го тру­д­но, имай­ки пре­д­вид чо­ве­ш­ка­та при­ро­да и на­ша­та на­ро­до­п­си­хо­ло­гия.

Мария ЙОЛОВА