В ис­то­ри­я­та има мно­го вер­ни на­ро­д­ни си­но­ве, ко­и­то се из­ди­гат до ви­со­ки­те вър­хо­ве на нра­в­с­т­ве­но­то ве­ли­чие. Но на най-ви­со­кия връх се из­ди­га Апо­с­то­лът Ва­сил Ле­в­с­ки.  140 го­ди­ни от не­го­ва­та ги­бел – спом­няй­ки си за не­го­вия жи­вот, съ­д­ба, иде­а­ли , е ре­д­но да се за­пи­та­ме – ос­та­на­х­ме ли вер­ни на то­ва, ко­е­то той ни за­ве­ща­ва:”Аз съм по­с­ве­тил се­бе си на Оте­че­с­т­во­то си … Да му слу­жа до смърт и да ра­бо­тя по на­ро­д­на­та во­ля.”

Тру­д­но е да се да­де от­го­вор, за­що­то в дне­ш­но вре­ме ко­ле­к­ти­в­на­та бе­зо­т­го­вор­ност ста­на мо­дер­на бо­лест. Ши­ри се на­в­ся­къ­де, не са­мо по ета­жи­те на вла­ст­та и е мно­го удо­б­на за при­к­ри­тие на не­чи­с­та­та съ­вест. Кли­ни­ч­ни­те слу­чаи са мно­го­б­рой­ни. Ле­че­ни­е­то е про­дъл­жи­тел­но и ка­то че ня­ма за­щи­тен ме­ха­ни­зъм за спра­вя­не с то­зи ви­рус.

Пра­вей­ки сво­и­те жур­на­ли­с­ти­че­с­ки раз­с­ле­д­ва­ния, ме­ди­и­те се на­д­п­ре­вар­ват да изя­с­ня­ват при­чи­ни­те и об­с­то­я­тел­с­т­ва­та за не­що, ко­е­то се слу­ч­ва. Ях­ват ме­т­ла­та на на­ро­д­но­то не­до­вол­с­т­во. От то­ва жи­во­тът ни не ста­ва по-лек. В оби­к­но­ве­но­то еже­д­не­вие се слу­ч­ват хи­ля­ди до­б­ри не­ща, ко­и­то от­ми­на­ват с без­раз­ли­чие.  До­б­ри­те но­ви­ни се спо­тай­ват и ча­кат да им до­й­де вре­ме­то, за да из­ля­зат на све­т­ло. По-ва­ж­но е да се знае кой с ко­го, как и ко­га, с ка­к­ви сре­д­с­т­ва во­ю­ва. И в та­зи сло­ж­на иг­ра кой е прав и кой е крив, чо­ве­кът се по­с­та­вя в ком­п­ро­ма­т­на схе­ма. А вре­ме­то си те­че не­у­мо­ли­мо. Ко­ле­ло­то на жи­во­та се за­вър­т­ва. Сви­де­те­ли сме на ста­ч­ки, де­мон­с­т­ра­ции, те­ро­ри­с­ти­ч­ни ата­ки и.т.н. Все още стра­хът се е за­г­не­з­дил в чо­ве­ш­ки­те ду­ши. „ А зи­ма­та пее сво­я­та зла пе­сен…”

По­ли­ти­ци­те ни съ­ве­т­ват да бъ­дем оп­ти­ми­с­ти. Да, но то­зи оп­ти­ми­зъм се пре­в­ръ­ща в оп­ти­ми­с­ти­ч­на тра­ге­дия. Ка­к­во му ос­та­ва на чо­век? Тря­б­ва ли да си за­т­ва­ря очи­те, да се пра­ви на сляп и глух, за да жи­вее спо­кой­но? То­га­ва къ­де е ти­ра­жи­ра­на­та от дъл­ги го­ди­ни „гра­ж­дан­с­ка по­зи­ция и по­ве­де­ние”, от­го­вор­ност, чест, до­с­тойн­с­т­во? Те­зи по­ня­тия са се раз­ми­ли във вре­ме­то. За­о­би­ко­ле­ни  сме от фалш, ли­це­ме­рие, лъ­жа, из­ма­ма и ко­ру­п­ция. Па­т­ри­от е не то­зи, кой­то да­ва ду­ша­та си за на­ро­да, а то­зи, кой­то ис­ка да спа­си се­бе си. На коя стра­на да за­с­та­нем? Къ­де е оти­ш­ла пра­в­да­та? Кри­в­да­та ни се при­с­ми­ва же­с­то­ко.

Уж жи­ве­ем в сво­бо­д­но вре­ме, но не мо­жем да из­ре­чем ед­на ис­ти­на, без по­с­ле­д­с­т­вия. При­ме­ри­те в то­ва от­но­ше­ние са мно­го. Опи­ти­те да се за­ло­жи на нра­в­с­т­ве­ни­те цен­но­с­ти, вя­ра­та и ду­хо­в­но­то все още са сла­би. „Па­ри­ца­та е ца­ри­ца” – ка­з­ва един ге­рой от пъ­те­пи­са  на Але­ко Кон­с­тан­ти­нов „До Чи­ка­го и на­зад”.

Мно­го съ­в­ре­мен­но зву­чат те­зи ду­ми. То­га­ва ка­к­ва кар­ти­на на бъ­де­ще­то се очер­та­ва и ка­к­ви съ­ве­ти да да­дем на мла­ди­те хо­ра? Въ­п­ро­си с по­ви­ше­на тру­д­ност.

Не се на­е­мам да пра­вя про­г­но­зи, за­що­то и за то­ва си има хо­ра, ко­и­то вну­ша­ват как да жи­ве­ем здра­во­с­ло­в­но, да бъ­дем ум­ни, кра­си­ви, бо­га­ти и ща­с­т­ли­ви. Че­теш, слу­шаш, гле­даш и не вяр­ваш на се­ти­ва­та си. Не си убе­ден, че е нор­мал­но да се за­чер­к­ват с ле­ка ръ­ка по­с­ти­же­ни­я­та от бли­з­ко­то ми­на­ло, да се изо­па­ча­ват ис­то­ри­че­с­ки фа­к­ти и да се пре­п­ра­вя ис­то­ри­я­та, ка­к­то ти се ха­ре­с­ва. Да се чу­диш в ка­к­ва дър­жа­ва жи­ве­ем и да­ли е по-до­б­ре да тър­сиш ре­а­ли­за­ция в чу­ж­би­на или в ро­ди­на­та?

За съ­жа­ле­ние – тъ­ж­ни, пре­ди­з­ви­ка­ни ми­с­ли! До­ко­га?

Сте­ла ДА­КО­ВА СТО­Я­НО­ВА