Три­фон За­ре­зан (или Ден на ло­за­ря) е бъл­гар­с­ки на­ро­ден пра­з­ник в чест на све­ти Три­фон. Че­с­т­ва се от ло­за­ри­те, со­ко­ла­ри­те, гра­ди­на­ри­те и кръ­ч­ма­ри­те на 14 фе­в­ру­а­ри (по Гри­го­ри­ан­с­кия ка­лен­дар) или на 1 фе­в­ру­а­ри (по Но­во­ю­ли­ан­с­кия ка­лен­дар), ко­га­то Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва офи­ци­ал­но от­бе­ля­з­ва Три­фо­но­в­ден. Пра­з­ни­кът се сре­ща още ка­то За­ре­за­но­в­ден, Три­фон Чи­пия, Три­фон За­ре­зой, Три­фон пи­я­ни­ца.

Ра­но су­т­рин­та сто­пан­ка­та оме­с­ва хляб — пре­сен или ква­с­ник. Ос­вен то­ва сго­т­вя и ко­ко­ш­ка, ко­я­то по тра­ди­ция се пъл­ни с ориз или бул­гур. Ко­ко­ш­ка­та се ва­ри ця­ла, а след то­ва се пре­пи­ча на са­джак. В но­ва въл­не­на тор­ба се сла­га пи­та­та, ко­ко­ш­ка­та и бъ­к­ли­ца с ви­но. С та­ки­ва тор­би на ра­мо мъ­же­те оти­ват на ло­зе­то. Там се пре­к­ръ­с­т­ват, взе­мат ко­се­ри­те и от три гла­ви­ни все­ки от­ря­з­ва по три пръ­ч­ки. След то­ва от­но­во се пре­к­ръ­с­т­ват и по­ли­ват с до­не­се­но­то ви­но ло­зи­те. То­зи ри­ту­ал се на­ри­ча „за­ря­з­ва­не“. След то­ва вси­ч­ки се съ­би­рат и из­би­рат „ца­ря на ло­зя­та“. Ед­ва то­га­ва за­по­ч­ва об­що уго­ще­ние. „Ца­рят“ е оки­чен с ве­нец от ло­зо­ви пръ­ч­ки, кой­то но­си на гла­ва­та си, и с друг ве­нец, кой­то сла­га през ра­ме­не­те си. Той ся­да на ко­ле­сар. Ло­за­ри­те те­г­лят ко­ле­са­ря и под зву­ци­те на гай­ди, гъ­дул­ки и тъ­пан се от­п­ра­вят към се­ло­то или гра­да. Там спи­рат пред вся­ка къ­ща. До­ма­ки­ня­та на до­ма из­на­ся ви­но в бял ко­тел, да­ва най-на­пред на ца­ря да пие, след ко­е­то чер­пи и хо­ра­та от сви­та­та му. Ос­та­на­ло­то ви­но в ко­те­ла се пли­с­ва вър­ху ца­ря и се из­ри­ча бла­го­с­ло­ви­я­та: „Хай­де, не­ка е бе­ре­кет! Да пре­ли­ва през пра­го­ве­те!“. Ца­рят от­го­ва­ря на бла­го­с­ло­ви­я­та с „Амин“. След ка­то сти­г­не до своя дом, ца­рят се пре­об­ли­ча с но­ви дре­хи и, оки­чен с вен­ци­те на гла­ва­та и през ра­ме­не­те си, той ся­да на дъл­га тра­пе­за да по­с­ре­щ­не хо­ра от ця­ло­то се­ло. За­то­ва за цар на то­зи пра­з­ник се из­би­ра за­мо­жен чо­век. Сле­д­ва­щи­те два дни, на­ре­че­ни във фол­к­ло­ра „три­фун­ци“, се по­чи­тат за пре­д­па­з­ва­не от въл­ци. То­га­ва же­ни­те не ре­жат с но­жи­ци, за да не се раз­т­ва­ря ус­та­та на въл­ка, не пле­тат, не пре­дат и не ши­ят. При­го­т­вят об­ре­ден хляб и след ка­то раз­да­дат от не­го на съ­се­ди­те, сла­гат за­лъ­ци от хля­ба в кър­ма­та на жи­во­т­ни­те — за пре­д­па­з­ва­не и на до­би­тъ­ка, и на хо­ра­та от въл­ци­те.