Уважаеми читатели,

Все­ки чо­век в жи­во­та си има слу­ч­ки, ко­и­то  впо­с­ле­д­с­т­вие се пре­в­ръ­щат в спо­ме­ни, а ако са с по-го­лям об­ще­с­т­вен ре­зо­нанс, с го­ди­ни­те се пре­в­ръ­щат в ле­ген­ди. И те – слу­ч­ки­те, спо­ме­ни­те и ле­ген­ди­те, са съ­з­да­де­ни от хо­ра. За та­ки­ва имен­но хо­ра, жи­ве­ли своя оби­к­но­вен жи­вот ме­ж­ду нас, ис­кам да ви раз­ка­жа.

Вси­ч­ко, на­пи­са­но тук, е по дей­с­т­ви­тел­ни слу­чаи. Би­ли са част от жи­во­та ни, но след кон­чи­на­та на по-ста­ро­то по­ко­ле­ние, по­с­те­пен­но за­по­ч­ват да из­б­ле­д­ня­ват и се за­б­ра­вят. То­ва са жи­тей­с­ки съ­д­би, изи­г­ра­ли съ­ще­с­т­ве­на ро­ля в жи­во­та на дру­ги хо­ра, чи­я­то ори­сия съ­що не е би­ла за за­ви­ж­да­не.

В дей­с­т­ви­тел­ност, по­з­на­вах ли­ч­но по-го­ля­ма­та част от мо­и­те ге­рои. Те­х­ни­те раз­ка­зи за оне­зи вре­ме­на, ко­га­то все още не съм бил ро­ден, ни по­с­лу­жи­ха за сю­же­ти на мо­и­те мал­ки раз­ка­зи. Ня­кои от ге­ро­и­те си кръ­с­тих с име­на­та на ре­ал­ни ли­ч­но­с­ти, но всъ­щ­ност те ня­мат ни­ка­к­во уча­с­тие в опи­са­ни­те съ­би­тия.  Ко­га­то пи­шех, те­зи хо­ра бя­ха мно­го да­леч от мен, за да ис­кам по­з­во­ле­ни­е­то им за име­ну­ва­не­то на ге­ро­и­те си, но пък си ос­та­на­х­ме тол­ко­ва бли­з­ки, че без тя­х­но­то при­съ­с­т­вие в жи­во­та, пре­жи­ве­ни­те от мен го­ди­ни ед­ва ли щя­ха да бъ­дат тол­ко­ва кон­т­ра­с­т­ни.

Слу­шал съм ка­к­ви ли не вер­сии. И не до­там по­ч­те­ни из­ка­з­ва­ния за опи­са­ни­те слу­ч­ки с мо­и­те ге­рои. То­ва ли са за­с­лу­жи­ли те? По свой на­чин ис­кам „да из­ви­кам” пред вси­ч­ки: „… Слу­шай­те! Ето ка­к­ви хо­ра жи­вя­ха ня­ко­га ме­ж­ду нас. Хо­ра със сър­ца от пла­мък. В ду­ши­те на ня­кои от тях го­ри яро­с­т­ни­ят огън на бун­та и не­го­ду­ва­ни­е­то, а в дру­ги – пла­мъ­кът на лю­бо­в­та и ми­ло­сър­ди­е­то. Вяр­вам, че все­ки един от тях мо­же да на­ме­ри мя­с­то в сър­ца­та ви.”

Енчо ДИМИТРОВ

Пи­са­не­то не мо­же да бъ­де са­мо­цел, но в съ­що­то вре­ме е въз­мо­ж­ност на все­ки ав­тор да спо­де­ли с по­ве­че и раз­ли­ч­ни по ха­ра­к­тер хо­ра свои ми­с­ли по един или друг про­б­лем, съ­би­тие … Да от­пу­ши ду­ша­та си, да из­ви­ка сил­но, за да бъ­де чут. Ув­ле­че­ни в за­бър­за­но­то ни еже­д­не­вие, мно­го че­с­то про­пу­с­ка­ме да ви­дим, че зад си­во­та­та на де­ня се е слу­чи­ло не­що, ко­е­то е в съ­с­то­я­ние, ако не да ни раз­тър­си, по­не да ни на­ка­ра да спрем за миг, да се ог­ле­да­ме и да усе­тим, че жи­ве­ем – ка­к­во­то и да оз­на­ча­ва то­ва. То­ч­но за по­до­б­но вгле­ж­да­не в де­ня и в се­бе си ни при­кан­ва Ен­чо Ди­ми­т­ров, ав­тор на мал­кия сбор­ник с раз­ка­зи, оза­г­ла­вен „Гла­сът на кръ­в­та”.

Той ня­ма пре­тен­ци­и­те на чо­век, кой­то от­к­ри­ва пред нас не­що не­ви­ж­да­но, не­чу­ва­но и не­по­з­на­то. По-ско­ро в ня­ка­к­ва сте­пен ис­ка да ста­нем съ­п­ри­ча­с­т­ни на не­го­ви­те въл­не­ния и тер­за­ния от ед­на ду­зи­на чо­ве­ш­ки съ­д­би, ко­и­то все­ки ден сре­ща­ме, раз­ми­на­ва­ме се с тях или ги от­ми­на­ва­ме. В слу­чая ня­ма зна­че­ние да­ли съ­би­ти­я­та се раз­ви­ват пре­ди де­сет, пе­т­де­сет или по­ве­че го­ди­ни. Ав­то­рът ис­ка да ни убе­ди, че ако има­ме очи и сър­це, ще раз­бе­рем не­го­ви­те ге­рои и със си­гур­ност ще по­лу­чим не­об­хо­ди­ми­те уро­ци от жи­во­та чрез тях. В ед­на или дру­га сте­пен ще мо­жем по-до­б­ре да опо­з­на­ем хо­ра­та око­ло нас, ще се вгле­да­ме в се­бе си, за да ус­пе­ем да хва­нем жи­во­та, ис­тин­с­кия жи­вот „за ръ­ка”…

Ен­чо Ди­ми­т­ров раз­ка­з­ва про­с­ти­ч­ко. Не до­пу­с­ка до­пъл­ни­тел­но ус­ло­ж­ня­ва­не на си­ту­а­ции, до­из­г­ра­ж­да­не на от­дел­ни об­ра­зи… По-ско­ро раз­ка­зи­те му но­сят оня при­я­тен при­в­кус на до­ку­мен­тал­но­то че­ти­во, ко­е­то ни да­ва въз­мо­ж­ност да се­д­нем на ед­на ма­са с ге­ро­и­те му, да раз­го­ва­ря­ме с тях. До­ри мо­жем да взе­мем не­чия стра­на, да оце­ним ед­на или дру­га по­с­тъ­п­ка. В „Гла­сът на кръ­в­та” ав­то­рът не раз­да­ва при­съ­ди, не е мо­ра­лен съ­д­ник, но чи­та­те­лят мо­же да раз­бе­ре по­зи­ци­я­та му. И най-гла­в­но­то – с все­ки раз­каз Ен­чо Ди­ми­т­ров пра­ви опит да ни на­по­м­ни, че жи­во­тът не за­по­ч­ва с нас и от днес. Спо­ред не­го, съ­з­на­ни­е­то за то­ва би тря­б­ва­ло да ни на­п­ра­ви по-до­б­ри, по­ве­че хо­ра, по­ве­че чо­ве­ци.

Оп­ре­де­ле­но пър­ва­та кни­га с раз­ка­зи на Ен­чо Ди­ми­т­ров по­ка­з­ва, че в то­зи жанр той мо­же да ра­бо­ти и има ка­к­во да ка­же чрез сво­и­те ге­рои. А чу­в­с­т­ви­тел­но­ст­та и емо­ци­о­нал­но­ст­та, с ко­я­то ни ги по­д­на­ся, го­во­ри са­мо за един до­бър из­бор и пе­ро. На до­бър път!

Николай МИРЧЕВ,

Председател на Лит. клуб “Й. Кръчмаров”

– гр. Балчик