Имен­но на та­ко­ва съ­би­тие ста­на­х­ме сви­де­те­ли на 24 но­ем­в­ри 2012 г. в мал­ка­та за­ла на чи­та­ли­ще „П.Хи­лен­дар­с­ки” в на­шия град при сре­ща­та ни с до­б­ри­ч­ка­та по­е­те­са Ка­ме­лия Кон­до­ва. В пре­пъл­не­на­та за­ла, вме­с­то да я по­с­ре­щ­нем ние, ка­то до­ма­ки­ни, ни по­с­ре­щ­на тя  го­с­тен­ка­та, ав­тор­ка на 7 сти­хо­с­бир­ки с ори­ги­нал­ни за­г­ла­вия  ка­п­ки, ко­и­то съ­з­да­ват впе­ча­т­ле­ние за не­о­бя­т­ност, кол­ко е кра­сив и пре­к­ра­сен све­тът.

За­г­ла­ви­я­та на са­ми­те сти­хо­ве са ка­то лу­па, съ­б­ра­ла слън­че­ви­те лъ­чи и енер­гия на ду­ми­те, ко­и­то тря­б­ва да па­зим и обо­га­тя­ва­ме. За то­ва и тя спо­лу­ч­ли­во ги е пре­вър­на­ла в стих, из­лъ­ч­ващ пла­мък и ду­ше­в­но от­к­ро­ве­ние. Не на­п­ра­з­но, по­е­тът-ре­жи­сьор и дра­ма­тург Сте­фан Ца­нев е въз­к­ли­к­нал: „За по­е­зи­я­та е ва­ж­но пър­во­то пре­об­ра­же­ние”. Ми­с­ля, че Ка­ме­лия Кон­до­ва е по­с­ти­г­на­ла то­ва, за­що­то в „Мал­ки смър­ти” /2007 г./, с ко­я­то ав­тор­ка­та пе­че­ли го­ди­ш­на­та на­г­ра­да за по­е­зия от Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли за 2008 г., в сво­я­та „За­ви­си­мост” ни съ­о­б­ща­ва: „… Из­п­ра­вих се с най-убе­ди­тел­на­та си ан­фа­с­на ця­лост./Но… мен ме ня­ма­ше от­с­ре­ща!/И бе­ше зим­но, ала бе­ше слън­че­во и аз спа­си­тел­но/из­ля­зох да си ви­дя сян­ка­та  то­ва ра­с­тя­що его.”

Са­мо­к­ри­ти­ч­но, ед­но­в­ре­мен­но и пра­з­ни­ч­но, то­ва е част от не­й­но­то оба­я­ние, ко­е­то ни пре­х­ла­с­ва и обе­ди­ня­ва от пър­вия мо­мент. С ин­то­на­ция, ко­я­то не тър­пи въз­ра­же­ние, тя ни раз­к­ри­ва тай­на­та на це­зу­ра­та, въз­с­та­но­вя­вай­ки вза­им­но­то до­ве­рие и ис­тин­с­ко­то пре­д­на­з­на­че­ние на ду­ми­те. За­да­ча тру­д­на, но при­в­ле­ка­тел­на!

Вси­ч­ко на­пи­са­но е пре­жи­вя­но с ясен цен­тър на дей­с­т­вие и дви­же­ние и всъ­щ­ност опи­п­ва­ме яд­ро­то на кон­с­та­ти­ра­но­то в мо­мен­та, ко­е­то е пре­жи­вя­ла дъл­бо­ко и ка­то фи­нал в „Бо­го­мил­с­ко сти­хо­т­во­ре­ние”, ав­тор­ка­та кон­с­та­ти­ра: „…То­га­ва мо­жеш да си тръ­г­ваш ве­че./До­б­ри­те хо­ра ле­с­но се оби­чат./”

Ето част от не­й­но­то ек­зо­ти­ч­но пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­во, ко­и­то са зна­ци­те да по­д­дър­жат на­ше­то съ­з­на­ние и ре­ф­ле­к­си бу­д­ни, за да уто­лим жа­ж­да­та си за ис­тин­с­ка по­е­зия. А тя го пра­ви по убе­ди­те­лен на­чин, на­пъл­но удо­в­ле­т­во­ре­на от осъ­ще­с­т­вя­ва­не­то на те­зи ли­ри­че­с­ки ми­го­ве.

И тя, ка­то не­й­на­та пи­ше­ща по­се­с­т­ри­ма Мар­га­ри­та Пе­т­ко­ва има да взе­ма „Ос­ка­ри”, с ко­и­то би­ти­е­то им е за­дъл­же­но, ма­кар че в сти­хо­ве­те на Ка­ме­лия ли­п­с­ва Мар­га­ри­ти­на­та ли­ри­ч­на аг­ре­си­в­ност: „Ка­то ди­ва къ­пи­на съм – умея до кръв да ра­ня­вам”. Та­ка е в по­е­зи­я­та, та­ка е в из­ку­с­т­во­то, къ­де­то гра­ни­ци ня­ма.

Пър­ви­ят „Ос­кар” на Ка­ме­лия Кон­до­ва са де­ца­та и: Са­му­ил  кой­то през 1994 г. ни съ­о­б­ща­ва: „Мо­я­та май­ка е мно­го до­б­ра и ху­ба­ва, са­мо де­то мно­го пи­ше.”, а дъ­ще­ря и  Ма­рия до­пъл­ва ба­т­ко си в съ­чи­не­ни­е­то си в учи­ли­ще на те­ма „Мо­е­то се­мей­с­т­во”: „Вкъ­щи вси­ч­ки че­тем мно­го, но ме пре­ду­п­ре­ди­ха да не ка­з­вам на ни­ко­го, за­що­то ще ми се сме­ят.” Сле­д­ва­щи­ят „Ос­кар” мо­же би е ко­га­то Ка­ме­лия пе­че­ли по­е­ти­ч­ния кон­курс „Пе­тя Ду­ба­ро­ва” в Бур­гас. На­дя­вам се, че има дру­ги ос­ка­ри. За­що­то тя де­мон­с­т­ри­ра сво­я­та кре­х­кост с до­с­тойн­с­т­во, без да из­гу­би за миг сво­е­то чу­в­с­т­во за от­го­вор­ност и пла­с­ти­ч­ност във вси­ч­ки раз­но­ви­д­но­с­ти на не­й­ния не са­мо твор­че­с­ки жи­вот през вси­ч­ки­те го­ди­ш­ни се­зо­ни. А с та­ки­ва да­ро­ве При­ро­да­та не е би­ла без­раз­ли­ч­на към нея  ес­те­с­т­ве­но с при­об­щу­ва­не с чи­та­те­ля, не­при­ну­де­ност в из­ка­за, с нра­в­с­т­вен ав­то­ри­тет, бла­го­ро­д­с­т­во, ес­те­с­т­ве­на жен­с­ка за­га­дъ­ч­ност, при­ме­се­ни с до­б­ру­джан­с­ко оча­ро­ва­ние, в уни­сон със за­ка­ч­ли­ва, ле­ко иро­ни­ч­на ус­ми­в­ка.

Как да не целуна ръка на такава жена?

Повече от час не­й­ни­ят глас се но­се­ше в мал­ка­та за­ла. Тя не че­те­ше, а ре­ци­ти­ра­ше на­и­зуст сво­и­те сти­хо­ве, ка­то про­ро­чи­ца ни во­де­ше в де­б­ри­те на пре­жи­ве­ни­те или про­пу­с­на­ти ми­го­ве и чу­в­с­т­ва, ка­к­то и в на­ше­то бъ­де­ще ед­но­в­ре­мен­но.

Мо­же би тря­б­ва да спо­ме­на за ли­ри­че­с­ки­те ге­рои, ко­и­то са раз­по­ло­же­ни в пре­к­ра­сен план със за­по­м­ня­ща се по­е­ти­че­с­ка ком­по­зи­ция, с ори­ги­нал­но пла­с­ти­ч­но ми­с­ле­не и им­п­ро­ви­за­ция във вси­ч­ки­те и фор­ми. По­е­те­са­та по­ка­за твор­че­с­ка зря­лост, в ко­я­то ще про­дъл­жа­ва да се раз­ра­зя­ва и бу­шу­ва не­й­ни­ят ус­т­рем към ис­к­ре­ност и съ­вър­шен­с­т­во. А то­ва ще я за­дъл­жи да е пре­ди вси­ч­ко по­е­те­са.

Георги ЙОВЧЕВ