Empirei – обхваната от пламък изповед
Dec 5th, 2012 | От Marusia | Category: В РЕГИОНАИменно на такова събитие станахме свидетели на 24 ноември 2012 г. в малката зала на читалище „П.Хилендарски” в нашия град при срещата ни с добричката поетеса Камелия Кондова. В препълнената зала, вместо да я посрещнем ние, като домакини, ни посрещна тя гостенката, авторка на 7 стихосбирки с оригинални заглавия капки, които създават впечатление за необятност, колко е красив и прекрасен светът.
Заглавията на самите стихове са като лупа, събрала слънчевите лъчи и енергия на думите, които трябва да пазим и обогатяваме. За това и тя сполучливо ги е превърнала в стих, излъчващ пламък и душевно откровение. Не напразно, поетът-режисьор и драматург Стефан Цанев е възкликнал: „За поезията е важно първото преображение”. Мисля, че Камелия Кондова е постигнала това, защото в „Малки смърти” /2007 г./, с която авторката печели годишната награда за поезия от Съюза на българските писатели за 2008 г., в своята „Зависимост” ни съобщава: „… Изправих се с най-убедителната си анфасна цялост./Но… мен ме нямаше отсреща!/И беше зимно, ала беше слънчево и аз спасително/излязох да си видя сянката това растящо его.”
Самокритично, едновременно и празнично, това е част от нейното обаяние, което ни прехласва и обединява от първия момент. С интонация, която не търпи възражение, тя ни разкрива тайната на цезурата, възстановявайки взаимното доверие и истинското предназначение на думите. Задача трудна, но привлекателна!
Всичко написано е преживяно с ясен център на действие и движение и всъщност опипваме ядрото на констатираното в момента, което е преживяла дълбоко и като финал в „Богомилско стихотворение”, авторката констатира: „…Тогава можеш да си тръгваш вече./Добрите хора лесно се обичат./”
Ето част от нейното екзотично предизвикателство, които са знаците да поддържат нашето съзнание и рефлекси будни, за да утолим жаждата си за истинска поезия. А тя го прави по убедителен начин, напълно удовлетворена от осъществяването на тези лирически мигове.
И тя, като нейната пишеща посестрима Маргарита Петкова има да взема „Оскари”, с които битието им е задължено, макар че в стиховете на Камелия липсва Маргаритината лирична агресивност: „Като дива къпина съм – умея до кръв да ранявам”. Така е в поезията, така е в изкуството, където граници няма.
Първият „Оскар” на Камелия Кондова са децата и: Самуил който през 1994 г. ни съобщава: „Моята майка е много добра и хубава, само дето много пише.”, а дъщеря и Мария допълва батко си в съчинението си в училище на тема „Моето семейство”: „Вкъщи всички четем много, но ме предупредиха да не казвам на никого, защото ще ми се смеят.” Следващият „Оскар” може би е когато Камелия печели поетичния конкурс „Петя Дубарова” в Бургас. Надявам се, че има други оскари. Защото тя демонстрира своята крехкост с достойнство, без да изгуби за миг своето чувство за отговорност и пластичност във всички разновидности на нейния не само творчески живот през всичките годишни сезони. А с такива дарове Природата не е била безразлична към нея естествено с приобщуване с читателя, непринуденост в изказа, с нравствен авторитет, благородство, естествена женска загадъчност, примесени с добруджанско очарование, в унисон със закачлива, леко иронична усмивка.
Как да не целуна ръка на такава жена?
Повече от час нейният глас се носеше в малката зала. Тя не четеше, а рецитираше наизуст своите стихове, като пророчица ни водеше в дебрите на преживените или пропуснати мигове и чувства, както и в нашето бъдеще едновременно.
Може би трябва да спомена за лирическите герои, които са разположени в прекрасен план със запомняща се поетическа композиция, с оригинално пластично мислене и импровизация във всичките и форми. Поетесата показа творческа зрялост, в която ще продължава да се разразява и бушува нейният устрем към искреност и съвършенство. А това ще я задължи да е преди всичко поетеса.
Георги ЙОВЧЕВ