Съ­ю­зът на офи­це­ри­те и сер­жан­ти­те от за­па­са и ре­зер­ва гр. Вар­на ор­га­ни­зи­ра по­се­ще­ние на во­ен­но­мор­с­ка ба­за Атия по по­вод тор­пи­ли­ра­не­то на тур­с­кия край­цер ,,Ха­ми­дие” от тор­пе­до­но­се­ца ,,Дръ­з­ки” на 8 но­ем­в­ри 1912 го­ди­на.

Сре­ща­та ръ­ко­во­ди ад­ми­рал Пе­тев, ко­ман­дир на ба­за­та. Той раз­ка­за по­д­ро­б­но за бо­е­ве­те през 1912 го­ди­на. Раз­ка­за за бой­ния дух на на­ши­те ока­ля­ни вой­ни­ци, за бой­ния дух на на­ши­те мо­ря­ци. И за по­бе­ди­те.

По сте­че­ние на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та от ле­т­ци­те при­съ­с­т­ва­х­ме аз и мо­ят съ­ви­пу­с­к­ник Кар­ло Ле­чев. И два­ма­та през се­дем­де­сет­те го­ди­ни ак­ти­в­но уча­с­т­ва­х­ме в бой­ни­те стрел­би от ко­ра­би ка­то вла­че­х­ме ми­ше­ни­те, той със са­мо­лет Ил-28, а аз с МиГ-17. Един от офи­це­ри­те от ави­а­ци­я­та по­и­с­ка да раз­ка­жа за ре­ал­на­та стрел­ба от ко­ра­би­те по моя са­мо­лет.

Всъ­щ­ност слу­ча­и­те бя­ха два.

Бе­ше слън­чев ден през ля­то­то на 1977 го­ди­на. Из­ле­тях от Бал­чик и по­ех на юг. Де­вет ко­ра­ба се бя­ха на­ре­ди­ли в курс 140 гра­ду­са из­то­ч­но от Со­зо­пол. Ле­тях мо­ри­с­то на ко­ра­би­те на ви­со­чи­на 1000 ме­т­ра. Ми­ше­на­та, ко­я­то вла­чех бе пла­т­нен ръ­кав с дъл­жи­на 4 ме­т­ра и ди­а­ме­тър 0.8 ме­т­ра. Въ­же­то бе­ше дъл­го 1000 ме­т­ра, но за да се пе­че­ли вре­ме от 500 ме­т­ра раз­ре­ша­вах стрел­ба­та. За­по­ч­на­ха бой­ни­те стрел­би. При вто­рия за­ход край мен за­по­ч­на­ха да се раз­пу­к­ват сна­ря­ди. Бе­ше ин­те­ре­с­но, до­ри кра­си­во, но опа­с­но. Все­ки мо­мент ня­кой от сна­ря­ди­те мо­же­ше да по­па­д­не в са­мо­ле­та и се взри­ви без да ми по­з­во­ли да се ка­та­пул­ти­рам. По тра­си­ра­щи­те сна­ря­ди ви­дях, че са от пре­д­по­с­ле­д­ния ко­раб.

-Пре­к­ра­те­те стрел­ба­та, стре­ля­те по мен!  до­к­ла­д­вах по ра­ди­о­то.

Стрел­ба­та бе­ше пре­к­ра­те­на не­за­ба­в­но и след кра­т­ка па­у­за на сле­д­ва­щия за­ход про­дъл­жи­ха ра­бо­та.

По вре­ме на сле­д­ва­щи­те стрел­би на съ­що­то мя­с­то в края на уп­ра­ж­не­ни­е­то ми­на­вай­ки в юго­и­з­то­чен курс по­лу­чих ко­ман­да:

-353-ти, ми­не­те още ве­д­нъж.

–  До­б­ре.  от­го­во­рих, тъй-ка­то и без то­ва тря­б­ва­ше да се вър­на об­ра­т­но за Бал­чик.

От­ра­бо­ти­ха на об­ра­т­ния за­ход и по­лу­чих сле­д­ва­ща ко­ман­да:

-352-ти, още един за­ход.

-Не мо­га, го­ри­во­то ня­ма да сти­г­не за ка­ца­не.

-Мно­го Ви мо­ля, има­ме из­пи­т­но уп­ра­ж­не­ние.

-Вие има­те из­пи­т­но уп­ра­ж­не­ние, но аз имам две де­ца.  от­го­во­рих и по­ве­че не по­в­то­ри­ха мол­ба­та си.

От те­зи два слу­чая мор­с­ки­те са на­п­ра­ви­ли общ раз­каз, по­у­к­ра­си­ли са го и раз­ка­з­ва­ли по­ко­ле­ния на­ред все по-цве­ту­що. Зна­е­ше го и слу­жа­щи­ят в мо­мен­та там ка­пи­тан І ранг По­пов.

Ми­на­ха го­ди­ни. Спо­ме­ни­те из­б­ле­д­ня­ват. Но у мен ос­та­на сим­па­ти­я­та към сме­ли­те бъл­гар­с­ки мо­ря­ци.

Имай­ки пре­д­вид но­ва­та во­ен­на стра­те­гия аз не се въз­дър­жах да раз­ка­жа за моя стра­нен сън.

,, Във вой­на сме с Ру­сия. Сре­щу мен ид­ва ра­нен ру­с­ки вой­ник. Про­ти­в­ник. Аз бях до­б­ре въ­о­ръ­жен. Вой­ни­кът се из­п­ра­ви гор­до и ка­за:

–  Ис­кам да те за­пи­там не­що. Знае ли тво­е­то по­ко­ле­ние, че мо­ят пра­дя­до за­ги­на при бо­е­ве­те на Ши­п­ка, за­щи­та­вай­ки ва­ша­та стра­на? Знае ли тво­е­то по­ко­ле­ние, че мо­ят дя­до за­ги­на ка­то до­б­ро­во­лец в Бал­кан­с­ка­та вой­на? Зна­еш ли ти, че ба­ща ми за­ги­на във вой­на­та сре­щу хи­т­ле­ри­з­ма? Ни­ма ти мо­жеш да вди­г­неш оръ­жие сре­щу мен?

Сре­ща­та за­вър­ши в бра­т­с­ка пре­г­ръ­д­ка. Съ­бу­дих се.

То­ва не бе­ше сън. Из­ми­с­лих го. Но то­ва е мо­е­то от­но­ше­ние към ру­с­кия на­род. Съ­бу­дих се с на­де­ж­да да се съ­бу­дят мно­го хо­ра, ко­и­то са за­б­ра­ви­ли ми­на­ло­то. Или са ги при­с­па­ли.

О.р. по­л­ко­в­ник Иван Апо­с­то­лов.