Имен­но то­зи миг ни раз­к­ри ху­до­ж­ни­кът Би­сер Ла­за­ров в на­ша­та Ху­до­же­с­т­ве­на га­ле­рия на 7 се­п­тем­в­ри 2010 г. Той е ро­ден през 1963 г. в с. Мо­к­реш, Лом­с­кия Ду­на­в­с­ки край, но още ка­то ма­лък ро­ди­те­ли­те му се пре­ме­с­т­ват да жи­ве­ят в Со­фия, къ­де­то за­вър­ш­ва ху­до­же­с­т­ве­на гим­на­зия през 1982 г. и е на­г­ра­ден с ед­но­к­ра­т­на сти­пен­дия „Вл.Ди­ми­т­ров – Май­с­то­ра” за ця­ло­то му твор­че­с­ко пре­д­с­та­вя­не при за­вър­ш­ва­не­то на гим­на­зи­я­та.Съ­ща­та го­ди­на взе­ма уча­с­тие в из­ло­ж­ба­та на мла­ди­те та­лан­ти в НДК. През 1987 г. за­вър­ш­ва На­ци­о­нал­на­та ху­до­же­с­т­ве­на ака­де­мия, а ка­то на­ча­ло на твор­че­с­ка­та си дей­ност смя­та пре­би­ва­ва­не­то му в Скан­ди­на­в­с­ки­те стра­ни /1994-2003/. През 2006 г. уча­с­т­ва в Би­а­на­ле­то на мал­ки­те фор­ми – Пле­вен и в три ек­с­по­зи­ции в град Нюрн­берг.

През 2008 г. уча­с­т­ва в га­ле­рия „Въ­п­ро­си”под на­д­с­лов „За же­ни­те, ко­и­то оби­ча­ме”. Съ­ща­та го­ди­на от­к­ри­ва са­мо­с­то­я­тел­на из­ло­ж­ба в га­ле­рия „Фа­ни­та” и уча­с­т­ва в бла­го­тн­во­ри­тел­на­та ве­ли­к­ден­с­ка из­ло­ж­ба „Марш на лю­бо­в­та” в хо­тел „Ше­ра­тон” Со­фия. Та­зи го­ди­на се пре­д­с­та­вя в из­ло­ж­ба­та – кон­курс по жи­во­пис на „Али­анс – Бъл­га­рия”. Той е член на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те ху­до­ж­ни­ци, на Асо­ци­а­ци­я­та на ре­с­та­в­ра­то­ри­те в Бъл­га­рия, от 3 го­ди­ни е пре­по­да­ва­тел по жи­во­пис в НХА Со­фия.

Се­га е гост на на­шия град ка­то ни пре­д­с­та­вя 20 пла­т­на. На 14 от тях трай­но при­съ­с­т­ва мо­ре­то, ри­ба­ри­те, ло­д­ки­те и на­пъл­но оп­ро­вер­га­ва ду­ми­те на Иво Ан­д­рич в кни­га­та му „Без­съ­ни­ци”: „Мо­ре­то не ме оби­ча ве­че”. Да не за­б­ра­вя, че в 4 кар­ти­ни са изо­б­ра­зе­ни пей­за­жи от на­шия град – „Ста­ри­ят Бал­чик”, „Бал­чик – па­но­ра­ма”, „Ба­ра­ки край Ту­з­ла­та”, „Бал­чик – по­к­рай­ни­ни­те”. То­ва , мо­же би, по­ка­з­ва, че има спе­ци­ал­но от­н­ше­ние към на­шия град., из­ця­ло по­то­пен в ма­ги­я­та на мо­ре­то ка­то част от не­го­вия съ­к­ро­вен, тем­пе­ра­мен­тен ка­то не­го жи­вот. Ху­до­ж­ни­кът ви­на­ги си ме­ч­тае за мо­ре­то и спо­ред кар­ти­ни­те той е ви­на­ги в не­го. Вяр­вам, че то­ва го спа­ся­ва. С ка­к­ва ле­ко­та и дръ­з­но­ве­ние е на­ри­су­вал те­зи пей­за­жи, в кла­си­че­с­кия сми­съл на ду­ма­та, къ­де­то е скри­та трай­но­ст­та, по­с­ле­до­ва­тел­но­ст­та, по­с­ла­ни­е­то, ко­и­то ще ос­та­ви на сле­д­ва­щи­те по­ко­ле­ния. То­ва, ко­е­то ме по­ра­зи, е от­к­ро­ве­ни­е­то, с ко­е­то е изо­б­ра­зил ми­го­ве­те на съ­с­ре­до­то­ча­ва­не, из­лъ­ч­ва­щи се не от кар­ти­ни­те, а от са­мия не­го. Един не­у­то­лим глад за ху­до­же­с­т­ве­на изя­ва, изо­б­ра­зе­на чрез без­мъл­ви­е­то и ка­ра на­ши­те се­ти­ва да бъ­дат бу­д­ни и да тър­сят сво­е­то осъ­ще­с­т­вя­ва­не. На­дя­вам се, че то­п­ли­на­та, ко­я­то струи от кар­ти­ни­те, не при­съ­с­т­ва са­мо във вдъ­х­но­ве­ни­е­то, а в скри­та­та лю­бов, не са­мо към жи­во­пи­с­та, но и към жи­во­та.
На от­к­ри­та­та из­ло­ж­ба при­съ­с­т­ва­ха ак­тьо­ри­те от висш ранг проф.Ат.Ата­на­сов, бал­чи­к­ли­я­та доц.В.Ран­ков, лю­би­те­ли на то­зи вид из­ку­с­т­во, му­зей­ни ра­бо­т­ни­ци. Ми­с­ля, че тря­б­ва­ше да за­по­ч­на с мно­го­б­рой­на­та гру­па уче­ни­ци от из­ве­с­т­но­то ни ху­до­же­с­т­ве­но учи­ли­ще „Акад.Де­ч­ко Узу­нов” гр.Ка­зан­лък, до­ш­ли в Бал­чик на твор­че­с­ки стаж.Тол­ко­ва мно­го въз­тор­же­ни де­ца до то­зи мо­мент в на­ша­та ху­до­же­с­т­ве­на га­ле­рия не бях ви­ж­дал. От­на­ча­ло за­ви­дях на тя­х­на­та мла­дост и жи­з­не­у­т­вър­ж­да­ващ дух, а по­с­ле на ком­пе­тен­т­ни­те им ко­мен­та­ри, за­бе­ля­з­вай­ки ав­то­ри­те­т­но /да ме из­ви­ня­ва Би­сер Ла­за­ров/ ня­кои не­то­ч­но­с­ти, ка­то из­ця­ло бя­ха по­то­пе­ни в емо­ци­о­нал­на­та сти­хия на сво­е­то из­ку­с­т­во. Ня­ма да скрия сво­е­то въз­хи­ще­ние и че съм раз­тър­сен от та­лан­та и от­к­ро­ве­ни­е­то на ху­до­ж­ни­ка, кой­то за се­тен път ни убе­ди, че за до­б­ро­то из­ку­с­т­во гра­ни­ца ня­ма.

Георги ЙОВЧЕВ