Вси­ч­ки сме сви­де­те­ли, как в дне­ш­но вре­ме не при­з­на­вай­ки ни­ка­к­ви за­ко­ни в мо­рал се ши­рят ал­ч­но­ст­та, за­ви­ст­та и пре­не­б­ре­же­ни­е­то. На­п­ра­во ка­за­но въл­чи вре­ме­на. Би­ло то ме­ж­ду от­дел­ни­те дър­жа­ви, би­ло то ме­ж­ду от­дел­ни­те хо­ра, а ако ще­те и в се­мей­с­т­ва­та ме­ж­ду ро­д­ни бра­тя и се­с­т­ри, ме­ж­ду ро­ди­те­ли и де­ца. Въ­п­ре­ки те­зи по­ро­ци, об­ще­с­т­во­то ни е ра­ж­да­ло и ра­ж­да до­с­той­ни хо­ра, ко­и­то на­пук на вси­ч­ко раз­къ­с­ват око­ви­те на без­ду­ши­е­то и мра­ка, за да по­тър­сят и из­ва­дят от там за­т­во­ре­ни­те чо­ве­ш­ки ду­ши.

Мал­ци­на са ония, ко­и­то мо­гат да на­д­ни­к­нат в ду­ша­та на чо­век. Още по-мал­ко са оне­зи, ко­и­то се опи­т­ват да ги раз­бе­рат, съ­с­т­ра­да­тел­но да им про­те­г­нат ръ­ка в тру­д­на ми­ну­та и да ги на­ка­рат да по­г­ле­д­нат све­та с дру­ги очи.

Ами кол­ко са пък те­зи, ко­и­то мо­гат да чу­ят и раз­би­рат на­ша­та май­ка кър­мил­ни­ца – Зе­мя­та? За ня­ко­го, от ве­ко­ве тя си е все съ­ща­та, но за дру­ги­го тя стра­да и пла­че, ко­га­то не­й­ни­те чо­ве­ш­ки че­да я пре­не­б­ре­г­ват и изо­с­та­вят. Ра­д­ва се и се от­п­ла­ща, ко­га­то пък те­зи й че­да я по­чи­тат и ува­жа­ват. Не­ка да си пре­д­с­та­вим изо­с­та­вен или бу­ре­ня­са­ли дво­ри или ни­ва, да си пре­д­с­та­вим и до­б­ре по­д­ре­де­ни, об­ра­бо­те­ни и за­се­ти та­ки­ва. От коя от те­зи гле­д­ки на ду­ша­та ще й ста­не по-до­б­ре. Та на­ли ду­ши­те на нас хо­ра­та и ду­ша­та на Зе­мя­та са ед­но ця­ло и за­то­ва сме длъ­ж­ни да я раз­би­ра­ме и ми­ле­ем за нея.

Та­ка спо­ред мен на­ши­ят гост Ге­ор­ги Ба­ла­ба­нов ви­ж­да жи­тей­с­ки­те кар­ти­ни око­ло се­бе си. По­до­б­но на из­ку­сен ху­до­ж­ник, той ги из­пи­с­ва вър­ху бе­ли­те ли­с­та на кни­ги­те си, за да се пре­вър­нат в чу­ден раз­каз, а се­т­не све­т­ли­на от фа­кел да за­б­ле­с­тят пред очи­те на чи­та­те­ля. То­ва е ду­хо­в­ни­ят мост, кой­то из­г­ра­ж­да то­зи наш съ­в­ре­мен­ник ме­ж­ду нас и мъ­д­ро­ст­та на вре­ме­то. Та­ки­ва са и ге­ро­и­те му. Хо­ра с не­из­ка­за­на мъ­ка и не­с­по­де­ле­на лю­бов – ка­то Ге­но Кай­зе­ра от раз­ка­за „Бе­ли­те гъ­лъ­би” в кни­га­та „Про­ле­т­ни ве­т­ро­ве”. Ду­ши, мъ­че­щи се да оце­ле­ят от по­да­я­ни­я­та и ми­ло­ст­та на дру­ги­те – де­те­то и май­ка­та от раз­ка­за „Бе­ду­ин­че­то”, дру­ги пък с про­ми­ти до не­у­з­на­ва­е­мост чу­в­с­т­ва за род, ро­д­но и ро­ди­на – ка­то ени­ча­рят Емин. От не един раз­каз про­зи­ра и се­бе­о­т­ри­ца­ни­е­то в ге­ро­и­ка­та на на­ши­те де­ди, ба­щи и бра­тя – ка­то в „Два­та ме­да­ла”, „Гра­ни­ча­рят”, „При­съ­да­та”, от­в­ръ­ща­не­то на до­б­ро­то с при­з­на­тел­ност и до­б­ро от раз­ка­зи­те „На­г­ра­да­та” и „Ин­с­пе­к­то­рът” и та­ка на­та­тък, и та­ка на­та­тък.

Енчо ДИМИТРОВ, член на лит. клуб „Йордан Кръчмаров”, гр. Балчик