В”Дво­ре­ца” Бал­чик, в сър­це­то на Рим­с­ка ба­ня, пре­ми­на­ва­щи­те  през кра­си­во­то мя­с­то ту­ри­с­ти  и бал­чи­к­лии слу­шат не­ж­на му­зи­ка, ид­ва­ща от ин­те­ре­с­ния ин­с­т­ру­мент-кси­ло­фон.

Зву­ци­те се чу­ват още от дър­во­то ма­г­но­лия, раз­на­сят се над ро­зи­те и про­дъл­жа­ват до мор­с­кия бряг, къ­де­то се сли­ват с шу­ма на въл­ни­те. На­в­ле­з­ли в са­мия ни­м­фе­ум сред ко­ло­ни­те, в бли­зост до те­ча­ща­та во­да, ви­ж­да­ме и са­мия му­зи­кант-сла­би­чък мъж, кой­то ус­ми­х­на­то и уч­ти­во ни при­кан­ва да по­с­лу­ша­ме му­зи­ка­та, ко­я­то сви­ри. Ня­кои за­бър­за­но оти­ват към сле­д­ва­щия обект-Па­ра­к­ли­са, но мно­зи­на са ония, ко­и­то се спи­рат. И не съ­жа­ля­ват.

За­що­то му­зи­кан­тът е по­д­го­т­вил но­ти за вся­ка въз­раст, за вся­ка на­ро­д­ност. Ето фран­цу­зи­те слу­шат „Мар­си­ле­за­та”, ев­ре­и­те сво­я­та”Ха­ва на ги­ла”, не­м­ци­те-на­ци­о­нал­ния си марш, ру­мън­ци­те-„Чо­кар­лия”; ня­кои ис­кат Мо­царт, дру­ги Бе­то­вен, бъл­га­ри­те се ра­д­ват на „Ръ­че­ни­ца” от Пе­т­ко Стай­нов. Иран­ци, шве­ди, по­ля­ци, ру­с­на­ци-ни­кой не е пре­не­б­ре­г­нат от Иван Ха­съм­с­ки. Той си е на­п­ра­вил тру­да не са­мо да на­у­чи ти­пи­ч­на­та за на­ци­я­та му­зи­ка, но е по­д­го­т­вил и по­з­д­рав на съ­о­т­ве­т­ния език. Въз­ра­с­т­ни­те хо­ра, де­ца­та, сва­т­ба­ри­те – вси­ч­ки се уди­в­ля­ват на сръ­ч­но­то бо­ра­ве­не с ин­с­т­ру­мен­та.

Сти­хи­я­та на Иван са де­ца­та. С тях па­да го­ля­ма­та ве­сел­ба. Те ви­на­ги по­д­хо­ж­дат към ин­с­т­ру­мен­та по раз­ли­чен на­чин и ка­з­ват тол­ко­ва сме­ш­ни де­т­с­ки не­ща, ко­и­то ос­та­ват в спо­ме­ни­те и сним­ки­те на ро­ди­те­ли­те им за цял жи­вот. Мъ­жът с кси­ло­фо­на ве­че е сви­к­нал да ра­бо­ти с мал­ки­те, а ос­вен то­ва ги оби­ча от сър­це. За­то­ва  се за­ле­п­ват за не­го, по­да­ли ръ­чи­ч­ки за пал­ки­те, об­гър­на­ти от не­го­ви­те си­гур­ни ръ­це и сви­рят ли, сви­рят: ”Тръ­г­нал кос, гол и бос”, смя­тай­ки, че те са­ми­те про­из­ве­ж­дат зву­ци­те.

Ня­кои са пла­хи в на­ча­ло­то, но усе­ти­ли оби­ч­та на му­зи­кан­та, тръ­г­ват си­гур­но към ин­с­т­ру­мен­та, учу­де­ни и за­ин­т­ри­гу­ва­ни. Дру­ги, ко­и­то са би­ли ве­че в”Дво­ре­ца”, му ка­з­ват: ”Аз те по­з­на­вам”.

Той ве­че е тук от бли­зо 15 го­ди­ни – от ран­на про­лет, до съ­щин­с­ка­та есен. Ек­с­кур­зо­во­ди­те го пре­д­с­та­вят пред ту­ри­с­ти­те ка­то”при­д­во­рен му­зи­кант”.

Кой е Иван Ха­съм­с­ки? Ро­ден и от­ра­съл в Тро­ян, за­вър­ш­ва му­зи­кал­на­та гим­на­зия в гр.Пле­вен-спе­ци­ал­ност „Удар­ни ин­с­т­ру­мен­ти”.

Сле­д­ват тур­не­та в Шве­ция, Гер­ма­ния, Нор­ве­гия ка­то ба­ра­ба­нист на ор­ке­с­тър.

Че­с­то се ка­ч­ва на сре­ди­зем­но­мор­с­ки­те кру­и­зи, вклю­чен в про­г­ра­ма­та на ко­ра­ба ка­то му­зи­кант и пе­вец. Той по­се­ща­ва Ли­ван, Ки­пър, Еги­пет Из­ра­ел, Мал­та, Фран­ция, Ита­лия и съ­би­ра впе­ча­т­ле­ния и спо­ме­ни от дру­ги­те дър­жа­ви.  По­с­ле­д­ни­те го­ди­ни,  през зи­ма­та Иван жи­вее в при­ка­з­на­та си ста­ра къ­ща, ос­та­на­ла от дя­до му, в с.Чер­ни Осъм, в бли­зост до Тро­ян­с­кия ма­на­с­тир. Ре­ка­та ми­на­ва до­са­ми къ­ща­та, а во­да­та чрез от­дел­ни ва­ди кра­си жи­во­пи­с­но дво­ра. Къ­ща­та би мо­г­ла да се на­ре­че па­ме­т­ник на кул­ту­ра­та и да бъ­де за­щи­те­на, за­що­то в нея има ба­ра за пра­не,су­шил­ня за пло­до­ве-ти­пи­ч­на за то­зи край, ста­ри на­ве­си, ра­бо­тил­ни­ца за ме­бе­ли, во­де­ни­ца за ме­ле­не на бра­ш­но и др., на­по­м­ня­щи за „Етъ­ра” Га­б­ро­во. Ос­та­на­ло­то е го­ра, ка­к­ва­то я зна­ем в Тро­ян­с­кия бал­кан. През зим­ния пе­ри­од Иван Ха­съм­с­ки на­у­ча­ва но­ви ме­ло­дии, с ко­и­то да из­не­на­да ту­ри­с­ти­те сле­д­ва­ща­та го­ди­на.

Слу­жи­те­ли­те в „Дво­ре­ца” Бал­чик  съ­з­на­ват кол­ко ин­те­ре­с­но е при­съ­с­т­ви­е­то на Иван в та­зи част на ком­п­ле­к­са , и как по­се­ти­те­ли­те, ос­ве­же­ни и об­но­ве­ни, про­дъл­жа­ват мар­ш­ру­та си, от­на­сяй­ки със се­бе си спо­ме­на за чу­де­с­но­то пре­жи­вя­ва­не с му­зи­кан­та  и ме­ло­ди­и­те му, с из­лъ­ч­ва­на­та от не­го до­б­ро­та и вро­де­на ин­те­ли­ген­т­ност.

      Зоица ШАЛТЕВА