21 септември – Ден на възвръщането на Балчик към Отечеството

Дни­те от 21 се­п­тем­в­ри до 1 ок­том­в­ри ви­на­ги са има­ли мал­ко по-спе­ци­ал­но зна­че­ние за мен и мо­е­то се­мей­с­т­во. Ед­на­та по­ло­ви­на от не­го е от Юж­на До­б­ру­джа и е пре­жи­вя­ла ли­ч­но и най-ис­тин­с­ки връ­ща­не­то на та­зи зе­мя към Бъл­га­рия след Кра­йо­в­с­ка­та спо­го­д­ба от 1940г. На 21 се­п­тем­в­ри е ос­во­бо­ден Бал­чик, а мал­ко по-къ­с­но, ко­га­то Цар Бо­рис ид­ва на по­се­ще­ние, ба­ба ми му по­да­ря­ва стар ко­т­лен­с­ки ки­лим, а той дър­жи в ръ­це­те си не­в­ръ­с­т­ния ми ба­ща. Мо­мен­ти, ко­и­то днес из­г­ле­ж­дат да­ле­ч­ни, но ето кол­ко пря­ка е връ­з­ка­та ни с тях и с она­зи Бъл­га­рия – по-ис­тин­с­ка, по-жи­ва, по-за­д­ру­ж­на.

Пу­б­ли­ку­вам един мно­го ис­к­рен раз­каз за ос­во­бо­ж­да­ва­не­то на Юж­на До­б­ру­джа от оче­ви­де­ца Сте­фан Та­нев. Той е гла­в­ни­ят ре­да­к­тор на ве­с­т­ник “Ут­ро”, най-го­ле­ми­ят бъл­гар­с­ки ве­с­т­ник пре­ди 1944г. От­къ­сът е от кни­га­та “Сте­фан Та­нев. Дне­в­ник” :

Не­за­б­ра­ви­ми ще ос­та­нат дни­те на за­е­ма­не­то Юж­на До­б­ру­джа от ар­ми­я­та. Дни на въз­торг и на ра­до­с­т­ни съл­зи. До­бе­реш се до Вар­на и ся­каш се по­чу­в­с­т­ву­ваш в друг свят. Съ­вър­ше­но дру­га ат­мо­с­фе­ра. На­ци­о­нал­но чу­в­с­т­во про­бу­де­но. Гра­ма­д­на раз­ли­ка ме­ж­ду Со­фия и Вар­на. Кръ­в­та тук те­че по-бър­зо. По­г­ле­ди, ко­и­то го­рят. Вой­с­ки­те се из­п­ра­щат все та­ка, ка­к­то ня­ко­га, ка­к­то по вре­ме на мо­би­ли­за­ци­я­та пре­ди Бал­кан­с­ка­та вой­на. Та­ка вар­нен­ци из­п­ра­ти­ха гвар­ди­я­та и Ос­ми пе­хо­тен полк. Ви­дях мно­зи­на да пла­чат След тол­ко­ва те­г­ла за пръв път и съл­зи на ра­дост. Един ден още и ру­мън­с­ки­те вой­с­ки ще се из­те­г­лят от пър­ва­та зо­на. Тре­с­ка­та на вар­нен­ци ни за­ра­зя­ва. Ка­ч­ва­ме се в ед­на ко­ла и по­е­ма­ме пъ­тя за Бал­чик На не­кол­ко­с­то­тин ме­т­ра от гра­ни­ч­на­та ли­ния се е на­с­та­нил на би­вак Ос­ми полк. Ми­на­ва­ме край не­го.

Ето ни на гра­ни­ч­ния пункт “По­л­ко­в­ник Мин­ков“. Здра­ви, спре­т­на­ти, из­го­ре­ли мом­че­та. Да ти е дра­го да ги гле­даш.

Ис­ка­ме да про­дъл­жим. По­до­фи­це­рът ни раз­ре­ша­ва на своя гла­ва. Сти­га­ме ру­мън­с­кия пост. Ру­мън­с­ки­те гра­ни­ча­ри ни от­да­ват чест. Гра­ма­д­на раз­ли­ка ме­ж­ду на­ши­те и те­х­ни­те Сра­в­не­ние не мо­же да ста­ва. То­ва не са вой­ни­ци. От­на­сят се към нас с ня­ка­к­во стра­хо­по­чи­та­ние, ако и да сме ци­вил­ни. Вди­г­на­ли са те­ле­фо­на. Ня­мат Връ­з­ка. Не се ре­ша­ват да ни раз­ре­шат да про­дъл­жим.

Връ­ща­ме се. В би­ва­ка на по­л­ка са при­с­ти­г­на­ли кме­то­ве­те на окол­ни­те се­ла. Пре­го­во­ри­те с по­л­ко­в­ник Бе­джев за на­ро­д­на тра­пе­за ме­ж­ду вой­с­ки­те и жи­те­ли­те на се­ла­та. Два дни про­дъл­жа­ват ве­се­ли­я­та. В пър­вия с на­ши­те, във вто­рия със се­ля­ни­те от Ча­у­ш­кьой, от­въд до­се­га­ш­на­та гра­ни­ца, се­ля­ни­те на ко­е­то още след из­те­г­ля­не­то на ру­мън­с­ки­те вой­с­ки се пре­х­вър­лят с до­би­тъ­ка, с же­ни и де­ца при на­ши­те вой­с­ки.

21 се­п­тем­в­ри. Край гра­ни­ца­та, по шо­се­то за Бал­чик, са се сте­к­ли се­ля­ни и се­лян­ки от окол­ни­те се­ла. Хи­ля­ден на­род. Не­о­би­к­но­ве­на ра­дост. Офи­це­ри и вой­ни­ци, ук­ра­се­ни с пе­ш­ки­ри и ри­зи, да­ре­ни от на­се­ле­ни­е­то ма­са цве­тя. Си­гур­но в окол­ни­те се­ла не е ос­та­на­ло ни­то ед­но цве­те. Вси­ч­ко то­ва е спон­тан­но, не­при­ну­де­но. Не мо­жеш да за­дър­жиш хо­ра­та по се­ла­та. На гра­ни­ч­на­та ли­ния ар­ка има опъ­на­та три­ко­льор­на лен­та, ко­я­то ге­не­рал По­пов тря­б­ва да пре­ре­же и вой­с­ки­те да по­те­г­лят към Бал­чик. Бе­джев е на­ре­дил ни­кой да не ми­на­ва пред па­т­ру­ли­те. Пре­х­вър­лям ко­ла­та да­ле­че зад ру­мън­с­кия лост. Ще до­ча­кам це­ре­мо­ни­я­та, ще из­тър­ча на­пред към Бал­чик пре­ди па­т­ру­ли­те да са се раз­вър­на­ли. Ис­кам да бъ­да там кол­ко­то е въз­мо­ж­но по-ра­но. Ис­кам да ви­дя Бал­чик как се от­зо­ва­ва на сво­бо­да­та, пре­ди още ва­ши­те вой­с­ки да са там.

При­с­ти­гат во­ен­ни­те ата­ше­та на Гер­ма­ния, Ита­лия и Ун­га­рия. На­се­ле­ни­е­то им ус­т­рой­ва лу­ди ова­ции. Ре­чи, це­ре­мо­нии. До­ча­к­вам да свър­шат и се хвър­лям в ко­ла­та.

По­л­ко­в­ник Бе­джев ме бе­ше пре­ду­п­ре­дил; “Къ­де ще вър­виш пред вой­с­ки­те? Зна­еш ли на ка­к­во ще по­па­д­неш? Не мо­же! Аз съм от­го­во­рен, ако ста­не не­що с вас! По дя­во­ли­те вси­ч­ко! Хвър­чим към Бал­чик Шо­фи­ра брат ми, ху­до­ж­ни­кът. С нас са и фо­то­ре­пор­те­рът Иван Хри­с­тов и Бо­рис Ки­ров от на­ша­та ре­да­к­ция. Са­мо след ня­кол­ко ми­ну­ти и вой­с­ки­те се из­гу­б­ват от по­г­ле­ди­те ни. Вси­ч­ки сме във фор­ма. Офи­цер­с­ка, са­мо че без па­го­ни. Пър­ва­та ар­ка. Tова е се­ло­то Те­кия. Вси­ч­ки са се сте­к­ли да по­с­ре­щат ос­во­бо­ди­те­ли­те. В се­ло не е ос­та­на­ло ни­то ед­но цве­те. Пре­ду­п­ре­ж­да­ва­ме ги да па­зят цве­тя­та за вой­с­ки­те и про­дъл­жа­ва­ме своя луд бяг към Бал­чик

…

Ра­до­ст­та на на­се­ле­ни­е­то не се на­е­мам да опи­с­вам. Пла­ках на ня­кол­ко пъ­ти. И мно­го дни след то­ва, ви­на­ги ко­га­то за­по­ч­вах да раз­п­ра­вям за по­с­ре­ща­не­то на на­ши­те вой­с­ки в До­б­ру­джа, ви­на­ги се раз­п­ла­к­вах. Не бях и в съ­с­то­я­ние то­га­ва да пи­ша. Пи­ша вси­ч­ко то­ва цял ме­сец по-къ­с­но.

…

От со­б­с­т­ве­ни­ци­те на ви­ли­те в Бал­чик е ос­та­нал са­мо ху­до­ж­ни­кът Кон­с­тан­ти­не­с­ку със съ­п­ру­га­та си. Тя е се­с­т­ра на ру­мън­с­кия по­с­ла­ник в Бер­лин. Раз­п­ра­вя ми:

-Сра­му­вам се от со­б­с­т­ве­на­та си на­ция. Ка­к­ва раз­ли­ка ме­ж­ду вас и нас. Вле­з­на­ха тук тол­ко­ва мно­го бъл­гар­с­ки вой­с­ки. Ви­ли­те са пра­з­ни. Не се на­ме­ри ни­то един вой­ник не да взе­ме не­що, а да от­къ­с­не по­не ед­но цве­те. Ние ни­ко­га не би­х­ме мо­г­ли да се по­х­ва­лим с по­до­б­но дър­жа­ние. Ни­ко­га не оча­к­вах, че бъл­га­ри­те са та­ки­ва.

-Да го на­пи­ша ли вси­ч­ко то­ва, го­с­по­жо?

-Напишете го.

-Ня­ма да го на­п­ра­вя. На­пи­ша ли го, има­те ли пре­д­с­та­ва как ще ви по­с­ре­щ­нат, ко­га­то се вър­не­те 6 Бу­ку­рещ?

-Да си при­з­ная ако не са мо­и­те бли­з­ки там, след то­ва, ко­е­то ви­дя тук, пре­д­по­чи­там да ос­та­на да жи­вея В Бал­чик, сти­га да ни се по­з­во­ли от бъл­гар­с­ки­те вла­с­ти.

На 25 се­п­тем­в­ри вли­за­ме в До­б­рич. Тоя път во­ен­ни­те са взе­ли мер­ки да не ги из­пре­вар­ва­ме. Все пак в по­с­ле­д­ния мо­мент ге­не­рал По­пов ни да­ва раз­ре­ше­ние да вле­з­нем пре­ди не­го, пре­ди вой­с­ки­те.

Це­ли­ят град се е стру­пал на гла­в­на­та ули­ца, око­ло ар­ка­та, по про­дъл­же­ни­е­то и. Ние сме пър­ви­те. Дъжд от цве­тя. Спи­ра­ме ги.

-Дръ­ж­те ги за вой­с­ки­те! За ге­не­ра­ла!

Не е ос­та­нал чо­век вкъ­щи. Бан­да от кра­д­ци би мо­г­ла да се вмъ­к­не в гра­да, да за­по­ч­не обир на вси­ч­ки къ­щи, от по­к­рай­ни­ни­те до цен­тъ­ра, не би има­ло кой да ги ви­ди. Не се и опи­т­вам да опи­с­вам на­с­т­ро­е­ни­е­то на на­ро­да, То не се по­д­да­ва на опи­са­ния. Не е ра­дост, не е и тър­же­с­т­во, а не­що по-дру­го: ос­во­бо­ж­де­ние. Ня­ка­к­во осо­бе­но съ­с­то­я­ние. Не мо­га да пре­дам ка­к­во из­жи­вя­ха те, ос­во­бо­де­ни­те Знам ед­но: чу­в­с­т­ву­вах от вси­ч­ко то­ва да ла­зят тръ­п­ки по ця­ло­то ми тя­ло. Де­сет, пе­т­на­де­сет пъ­ти ва­дех кър­па, за да из­бър­ша съл­зи­те си. Ви­ж­даш при­я­те­ли да се сре­щат, да се пре­г­ръ­щат, це­лу­ват. Сло­жат гла­ва един друг на ра­ме­на­та и пла­чат. Пла­чат от ра­дост. Чу­в­с­т­ву­ваш как ня­кой до те­бе е уло­вил ръ­ка­та ти и я сти­с­ка. Не те и по­з­на­ва. Ей та­ка, ся­каш в то­ва сти­с­ка­не на ръ­ка, ще на­ме­ри от­ду­ш­ник и на вси­ч­ко, ко­е­то ста­ва в ду­ша­та му. Тро­га­тел­ни мо­мен­ти, осо­бе­но ко­га­то за­по­ч­ва на­в­ли­за­не­то на вой­с­ки­те. Кой би мо­гъл да спа­зи ред? Кой би мо­гъл да сдър­жи тая мно­го­хи­ля­д­на тъл­па, ко­я­то се при­ти­с­ка, ко­я­то ис­ка да по­мил­ва оръ­ди­я­та, ко­я­то об­ки­ч­ва с цве­тя все­ки вой­ник, вся­ка пу­ш­ка, вся­ка мо­тор­на ко­ла.

Дър­жат се ре­чи. Не слу­шам ора­то­ри­те. Гле­дам ги. То­ва е по-ин­те­ре­с­но. Ръ­це­те, ко­и­то дър­жат на­пи­са­ни­те ли­с­та, тре­пе­рят ка­то от три­го­ди­ш­на тре­с­ка. От въл­не­ние, от ра­дост. Из­ка­ч­ват се на ед­на ма­са под ар­ка­та, пред ге­не­рал По­по­ва. Кра­чо­ли­те на пан­та­ло­ни­те им ка­то че­ли са тре­пе­т­ли­ко­ви ли­с­та. Не ги дър­жат кра­ка­та от въл­не­ние. Пла­чат вси­ч­ки. Ни­кой не е в съ­с­то­я­ние да сдър­жи съл­зи­те си. Ра­ди­о­п­ре­да­ва­чът пре­да­ва вси­ч­ко. Най-по­с­ле и той се по­д­да­ва на об­що­то въл­не­ние: “Пла­чат вси­ч­ки, пла­че ге­не­ра­лът, пла­ча и аз…Не мо­га!” Но­сят му во­да, сме­ня­ват го.

Ше­с­т­вие по гла­в­на­та ули­ца, на­че­ло с ге­не­ра­ла към пло­ща­да, на кой­то се е из­ди­гал па­ме­т­ни­кът, ру­мън­с­ки­ят па­ме­т­ник в па­мет на ‘’ос­во­бо­ж­де­ни­е­то” на До­б­ру­джа. Ди­г­на­ли са си го са­ми. На не­го­во мя­с­то е из­ди­г­на­та ес­т­ра­да. За­е­ма­ме мя­с­то око­ло ге­не­ра­ла. За­по­ч­ва ми­на­ва­не­то на вой­с­ки­те. Не­с­ти­х­ва­що “ура”. Без­с­пир­но „ура“, ко­е­то из­ли­за из дъл­би­ни­те на ду­ша­та. Но­си се ка­то въл­на. На­род се тъл­пи от вси­ч­ки стра­ни и все­ки гле­да да по­мил­ва с ръ­ка вой­ник, оръ­дие, ка­к­во­то и да е. Ся­каш не вяр­ва на очи­те си, ся­каш ис­ка по­с­ре­д­с­т­вом осе­за­ни­е­то да се уве­ри, че то­ва не е ня­ка­къв сън, ня­ка­к­ва из­ма­ма на зре­ни­е­то, а ис­ти­на, дей­с­т­ви­тел­ност. Пла­чат и чу­ж­ден­ци­те. Пла­чат ан­г­ли­ча­ни, аме­ри­кан­ци не­м­ци, Це­ли­ят чужд пе­чат е пре­д­с­та­вен тук.

– Как е мо­г­ла да се тър­пи та­ка­ва не­п­ра­в­да? Как е мо­г­ло вси­ч­ко то­ва! – въз­му­ща­ват се ан­г­ли­ча­ни.

Ба­б­лен, ко­ре­с­пон­ден­тът на “Ха­вас”, ми ше­п­не:

– Тря­б­ва да го при­з­ная, ни­ко­га не съм ви­ж­дал не­що по­до­б­но, ни­ко­га не съм пре­д­по­ла­гал, че мо­га да ви­дя.

Обяд. През вси­ч­ко­то вре­ме мла­де­ж­та на До­б­рич ше­с­т­ву­ва пред ре­с­то­ран­та, в кой­то обя­д­ва­ме. Но то­ва не са со­фий­с­ки­те ше­с­т­вия. Не се на­гър­б­вам да опи­с­вам и тях. Из­мъ­к­ват ге­не­ра­ла, из­мъ­к­ват До­ра Га­бе, Ба­г­ря­на Пе­на­ко­ва и ги по­на­сят на ръ­це. Лу­да ра­дост.

Не съм в съ­с­то­я­ние да из­дър­жа по­ве­че Не съм от ка­мък, а от не­р­ви. Те не из­дър­жат. Пет дни не знам ка­к­во е сън. От въл­не­ние. Ед­на ко­ла тръ­г­ва за Вар­на. Из­мъ­к­вам се не­за­бе­ля­за­но, хвър­лям се в ко­ла­та и се по­на­сям към Вар­на и от там за Со­фия. От­ка­з­вам се от Си­ли­с­т­ра, от вси­ч­ко оно­ва, ко­е­то има още да се из­жи­вее. Не съм в съ­с­то­я­ние да го по­не­са. Има скър­би, ко­и­то не се по­на­сят, но има и ра­до­с­т­ни въл­не­ния, ко­и­то не се из­дър­жат.

…

2

В На­ро­д­но­то съ­б­ра­ние ре­чи от пре­д­се­да­те­ля Ло­го­фе­тов, реч от ми­нистьр-пре­д­се­да­те­ля Фи­лов. Вси­ч­ко то­ва мо­же да се на­ме­ри във все­ки ве­с­т­ник от тоя ден. Спо­го­д­ба­та от Кра­йо­ва би­ва одо­б­ре­на без ра­зи­с­к­ва­ния. За­се­да­ни­е­то се вди­га. Де­пу­та­ти­те гръм­ват “Шу­ми Ма­ри­ца”. Пе­ят вси­ч­ки в хор. Пе­ят с тях жур­на­ли­с­ти­те, пу­б­ли­ка­та от ло­жи­те. Свър­ш­ват хим­на и за­по­ч­ват “Бо­же, Ца­ря ни па­зи“.

За мо­мент е за­б­ра­ве­но вси­ч­ко, мъ­ка­та за ония на­ши бъл­га­ри от Се­вер­на До­б­ру­джа, ко­и­то ще тря­б­ва да на­пу­с­нат ог­ни­ща от ве­ко­ве, не­до­вол­с­т­во­то.

Ден на ис­тин­с­ка ра­дост, на все­на­ро­д­но тър­же­с­т­во, не­по­м­ра­че­но от ни­що. За миг, за ден, вси­ч­ко оно­ва, ко­е­то е в съ­с­то­я­ние да по­м­ра­чи об­ща­та ра­дост, е за­к­лю­че­но ня­къ­де в ду­ша­та. Ут­ре мо­же би ще от­к­лю­чат то­ва къ­т­че, за да да­дат про­с­тор и на оно­ва, ко­е­то ста­ва там, но на тоя ден вси­ч­ки из­жи­вя­ват с не­с­му­ща­ва­на ра­дост го­ля­мо­то съ­би­тие.

Въ­п­ро­сът за из­сел­ва­не­то се по­с­та­вя на вто­рия ден. Го­во­ри по не­го Ни­ко­ла Му­ша­нов. Се­си­я­та се за­к­ри­ва. Дър­жат тя да ос­та­не ис­то­ри­че­с­ка и по­не ве­д­нъж в дне­в­ни­ци­те на На­ро­д­но­то съ­б­ра­ние, по­не в ед­на от не­го­ви­те се­сии, още от уч­ре­ди­тел­но­то съ­б­ра­ние в Тър­но­во, да ня­ма кри­ти­ки, огор­че­ния, на­па­д­ки. За­к­ри­ва я ми­ни­с­тър-пре­д­се­да­те­лят Фи­лов с къ­са реч:

“ Ма­кар та­зи се­сия да бе­ше мно­го къ­са, тя ще ос­та­не ис­то­ри­че­с­ка по­ра­ди зна­че­ни­е­то на въ­п­ро­си­те, ко­и­то се раз­г­ле­да­ха в нея. Счи­там се осо­бе­но за­дъл­жен да ви бла­го­да­ря за на­чи­на, по кой­то вие из­ка­за­х­те обе­ди­не­ни­е­то и спло­те­но­ст­та на на­ро­д­но­то пре­д­с­та­ви­тел­с­т­во, ко­га­то има­ше да се раз­ре­ша­ва един въ­п­рос от та­ко­ва го­ля­мо на­ци­о­нал­но зна­че­ние.

Не­ка се на­дя­ва­ме, че то­ва еди­не­ние и тая спло­те­ност ще про­дъл­жа­ват да съ­ще­с­т­ву­ват и за­на­пред ме­ж­ду нас, за да мо­же пра­ви­тел­с­т­во­то, с по­д­к­ре­па­та на на­ро­д­но­то пре­д­с­та­ви­тел­с­т­во, да се спра­ви с го­ле­ми­те още за­да­чи, ко­и­то му пре­д­с­то­ят.”

Септември, 1940 г.

От­къ­си от кни­га­та “Сте­фан Та­нев. Дне­в­ник”