Ве­ли­чи­е­то на един на­род не се из­мер­ва с не­го­ва­та чи­с­ле­ност, ка­к­то ве­ли­чи­е­то на чо­ве­ка не се из­мер­ва с не­го­вия ръст. За­с­та­нал чин­но пред тро­га­тел­ния па­ме­т­ник на за­ги­на­ли­те за Бъл­га­рия от Бал­чик, аз ся­каш ко­ле­ни­ча пред па­мет­та на вси­ч­ки, за­ги­на­ли за нея. Ме­ж­ду тях про­чи­там име­то и на своя дя­до, за­вър­нал се с ор­ден от пре­в­зе­ма­не­то фор­то­ве­те на Од­рин, кой­то до края на жи­во­та си след ка­то по­ка­нел го­с­ти­те на тра­пе­за­та и раз­ле­ел от су­хин­дол­с­ко­то ви­но, за­по­ч­вал сво­и­те спо­ме­ни със „… Се­га ис­кам да ви раз­ка­жа за Од­рин”.

Дя­до ми Ан­чо от­да­в­на раз­ка­з­ва на сен­ки­те от от­въ­д­ния свят сво­и­те по­д­ви­зи, а на то­зи наш, зем­ния свят са­мо бе­ло­ка­мен­ни­те вой­ни­ш­ки па­ме­т­ни­ци, там, къ­де­то за ос­та­на­ли, на­по­м­нят за ве­ли­ча­вия по­д­виг на на­ши­те пра­де­ди, изу­ми­ли и въз­хи­ти­ли све­та. То­ва е уди­ви­те­лен при­мер на еди­но­ду­ш­но одо­б­ре­ние на ед­на вой­на, ко­я­то, ка­к­то вси­ч­ки ос­та­на­ли, ще до­не­се ужа­си и смърт. А ето, през ме­сец ок­том­в­ри 1912 г., ко­га­то за­по­ч­ва мо­би­ли­за­ци­я­та, хи­ля­ди бъл­гар­с­ки ра­бо­т­ни­ци, сту­ден­ти, тър­го­в­ци и до­ри уче­ни­ци без за­по­вед, са­мо по за­по­ве­д­та на сър­це­то от ця­ла Ев­ро­па за­по­ч­ват да се сти­чат от га­ри и при­с­та­ни­ща към Бъл­га­рия, до­б­ро­вол­ци от Ру­сия, Фран­ция,  да не го­во­рим за дру­ги­те сла­вян­с­ки на­ро­ди. Вси­ч­ки бър­зат да се вле­ят в ре­ди­ци­те на бъл­гар­с­ка­та ар­мия. То­зи вул­кан от ен­ту­си­а­зъм ра­ж­да тро­га­тел­ни­те ду­ми на дне­ш­ния бъл­гар­с­ки химн на бор­да на па­ра­хо­да, с кой­то сту­ден­тът Цве­тан Ра­до­с­ла­вов бър­за да ос­та­ви бля­с­ка­вия жи­вот в Ви­е­на и да тръ­г­не по пъ­ти­ща­та на вой­на­та. Ка­то че ли за­по­ч­ва от­но­во пи­ян­с­т­во­то на един на­род, кой­то с хо­ра и ръ­че­ни­ци, с му­зи­ка и цве­тя из­п­ра­ща сво­и­те ба­щи и си­но­ве на смърт, за­що­то не­що по ви­с­ше, го­ля­мо, епи­ч­но ги зо­ве да ос­во­бо­дят сво­и­те по­ро­бе­ни бра­тя. Един­с­т­ве­но­то ос­но­ва­ние ед­на вой­на да се на­ре­че спра­ве­д­ли­ва.

Бал­кан­с­ка­та вой­на не е вой­на на ге­не­ра­ли­те – пи­ше ген. Ра­д­ко Ди­ми­т­ри­ев – а на на­ро­да. Той е един­с­т­ве­ни­ят и ис­тин­с­ки ге­рой. При Од­рин, Бу­ла­ир и Бу­нар­хи­сар си­но­ве­те на Бъл­га­рия про­дъл­жи­ха Ру­с­ко-тур­с­ка­та вой­на, из­вър­ш­ват бле­с­тящ по­д­виг по пъ­тя на на­ци­о­нал­но­то обе­ди­не­ние. Вой­на­та в ис­то­ри­че­с­ка­та па­мет на на­ро­да е с из­ви­се­ния на­ци­о­на­лен дух, с об­ра­за на са­мо­о­т­вер­же­ния и до­б­ле­с­тен бъл­гар­с­ки войн, пре­ми­нал през вси­ч­ки из­пи­та­ния за сво­бо­да­та на сво­и­те съ­о­те­че­с­т­ве­ни­ци .

То­ва ни да­ва ос­но­ва­ние, днес 100 го­ди­ни след те­зи съ­би­тия, да се връ­ща­ме от­но­во към тях и да све­ж­да­ме че­ла с бла­го­го­ве­ние и бла­го­дар­ност. И по­чит.

От­к­ри­ва­ме ли ги тук, в Бал­чик ? За­е­ти с ва­ж­ни дър­жа­в­ни де­ла, по­ли­ти­ци­те ня­мат вре­ме за спо­ме­ни. Ди­п­ло­ма­ти­те ус­лу­ж­ли­во се ус­ми­х­ват, за да не раз­ва­лят ме­ж­ду­на­ро­д­ни­те от­но­ше­ния. Уче­ни­те – кой ги пи­та ? За­то­ва се вгле­ж­дам в име­на­та на за­ги­на­ли­те в Бал­кан­с­ка­та вой­на от Бал­чик и се пи­там: За­то­ва ли тръ­г­ва­ха с му­зи­ка и цве­тя, за­то­ва ли да­ва­ха жи­во­та си по бой­ни­те по­ле­та, за да ня­ма ни­кой, кой­то да си спом­ня за тях ? Къ­де са бла­го­дар­ни­те по­том­ци, ро­д­ни­ни и бли­з­ки, за да из­ва­дят от ра­к­ли­те ста­ри сним­ки, пре­д­ме­ти и спо­ме­ни за тях ? Кол­ко са твор­ци­те в то­зи ина­че ду­хо­вен град на­пи­са­ли стих, пе­сен или кни­га ? Ка­к­ви ме­ро­п­ри­я­тия взе ре­ше­ние об­щин­с­ки­ят съ­вет да се про­ве­дат по слу­чай 100- го­ди­ш­ни­на­та от вой­на­та ? Къ­де са ро­до­лю­би­ви­те ор­га­ни­за­ции, още по- па­т­ри­о­ти­ч­ни­те пар­тии и гра­ж­дан­с­ки дви­же­ния ? На­п­ра­з­ни ли са би­ли те­х­ни­те жер­т­ви, без­по­ле­з­ни ли са би­ли те­зи ги­ган­т­с­ки уси­лия или ние, те­х­ни­те по­том­ци, от­но­во ще ма­х­нем с ръ­ка и ще про­дъл­жим да плу­ва­ме в ду­хо­в­на­та ни­ще­та на вре­ме­то.

Ни­кой на­род не мо­же да за­ги­не, ос­вен от са­мо­у­бий­с­т­во !

Анчо АНЧЕВ