То­ва са две­те стра­ни на ура­в­не­ни­е­то, ко­и­то ус­ми­х­на­то и ус­пе­ш­но са ус­пе­ли да из­ра­в­нят ав­то­ри­те на кни­га­та – ак­тьо­ри­те Еле­на Г. На­че­ва – Ла­фа­за­но­ва и Кръ­с­тьо Ла­фа­за­нов. А за­г­ла­в­ни­те стра­ни­ци ки­пят от страст и енер­гия, ка­то че ли до­ка­з­ват, че чо­век ни­ко­га ня­ма да пре­с­та­не да бъ­де сме­шен, за­що­то ние не сме ка­но­ни­зи­ра­ни ли­ч­но­с­ти или съ­вър­ше­ни ан­ге­ли.

Два­ма­та ав­то­ри са ро­де­ни край мо­ре­то – Еле­на в Бур­гас. Зная я от 10-14- го­ди­ш­но мо­ми­че, да­же сме мал­ко гра­д­с­ки, за­що­то бя­х­ме за­е­д­но в кал­та на „Ка­ба­са­кал” или ле­ти­ще Ра­в­нец. Аз бях ави­о­те­х­ник на са­мо­лет Миг-21, а ба­ща и е ле­тец-пи­лот I клас на ХV ави­о­полк от II ПВО ди­ви­зия, гор­до за­щи­та­вал ри­ма­та „В Ра­в­нец да не си ле­тец”.  Ко­га­то мал­ка­та Еле­на се ра­д­ва­ше на смя­на­та на ча­в­дар­с­ка­та с пи­о­нер­с­ка връ­з­ка, ние, ба­т­ко­в­ци­те от ер­ген­с­кия блок в ави­о­га­ра­до­ка се ра­д­ва­х­ме на връ­з­ки­те с ка­ки­те им от Ин­с­ти­ту­та по ме­ж­ду­на­ро­ден ту­ри­зъм – Бур­гас. Но да не се ув­ли­чам, то­ва е дру­га те­ма за раз­го­вор.

Вто­ри­ят ав­тор е Кръ­с­тьо Ла­фа­за­нов. Не го по­з­на­вам ли­ч­но, но знам, че е бил про­с­ла­вен мо­ряк, пре­о­до­лял мно­го бу­ри и кру­ше­ния, но на су­ша­та. До­ри сти­г­нал до ти­т­ла­та „Стар­ши ма­т­рос”, а се­га чух, че бил ста­нал ад­ми­рал на сце­на­та и те­ле­ви­зи­он­ния ек­ран. С ед­на ду­ма – висш офи­цер на не­по­д­п­ра­ве­ния ху­мор и ра­до­с­т­ни съл­зи, ко­и­то се по­я­вя­ват в на­ши­те очи, усе­щай­ки не­го­во­то при­съ­с­т­вие.

В из­да­де­на­та си кни­га, ав­то­ри­те с ус­ми­в­ка и иро­ния ни ка­рат да се по­с­ме­ем за­е­д­но. Те на­на­сят не­у­ло­ви­мо уда­ри вър­ху гор­до­ст­та на глу­па­ци­те и из­мам­ни­ци­те, без да на­ра­нят фи­зи­че­с­ки ни­ко­го. Два­ма­та ав­то­ри упо­ри­то до­ка­з­ват те­за­та, че ня­ма­ме из­бор, а има­ме са­мо из­бо­ри. Пър­ви те ре­а­ги­рат в об­ще­с­т­во­то на Бай-Га­ньо­ви­те из­бо­ри до ду­п­ка. Але­ко­ви­ят ге­рой про­дъл­жа­ва да се дви­жи сред нас и да се чу­ва зло­ве­щи­ят пу­кот, ид­ващ от не­го­ви­те бо­ту­ши. С та­ки­ва се­га са обу­ти не­го­ви­те пра­в­ну­ци.

Ху­мор и мъ­д­рост струи от кни­га­та, раз­пал­вай­ки на­ше­то бу­д­но пул­си­ра­що въ­о­б­ра­же­ние, за­ли­вай­ки ни от­но­во с по­ре­д­на­та ко­фа смях.

Еле­на и Кръ­с­тьо Ла­фа­за­но­ви опи­с­ват мно­го ми­го­ве, пре­жи­ве­ни в би­ти­е­то ни, ка­то ги об­си­п­ват със зве­з­д­но си­я­ние. Те из­по­л­з­ват твор­че­с­ка из­ми­с­ли­ца – сол­та на вся­ко ху­до­же­с­т­ве­но ли­те­ра­тур­но про­из­ве­де­ние. Сме­хът не е по-на­зад от ди­ша­не­то, хра­не­не­то, раз­м­но­жа­ва­не­то, за­то­ва то е по­х­вал­но усър­ден, за­ра­зи­те­лен и здра­во­с­ло­вен.

Тря­б­ва да си мно­го та­лан­т­лив, за да до­пу­с­неш при­с­ме­ха до се­бе си. Сме­ей­ки се, ние по­па­да­ме в тя­х­но­то „си­во­д­не­вие”, за­е­д­но сме на ну­ди­с­т­ки плаж, опи­т­ва­ме ке­ра­ми­чен кал­кан и лам­пи с щи­п­ки… Ав­то­ри­те спо­де­лят с ци­ган­с­ки при­в­кус „Ху­ба­ва ра­бо­та, ама ак­тьор­с­ка”.

Ху­мо­рът е фи­ло­со­фия за бъл­га­ри­на. Част от кръ­во­о­б­ра­ще­ни­е­то, за­що­то чо­век за­по­ч­ва да оби­ча то­зи, на ко­го­то се при­с­ми­ва. Ето един ди­а­лог:

Боклукчията: Това гаджето ти ли е?

Авторът: Булката.

Боклукчията: Оу, бабачко, каква мандама. Голям шмекер си, бате, па де я намери?

Авторът: На боклука. Защо се смееш? На боклука се намират много хубави неща, нали?

За сме­ха са ну­ж­ни два­ма. Са­мо лу­ди­ят се смее сам. В се­к­тор „По­чи­та­те­ли” стра­те­ги­че­с­ки е кон­с­та­ти­ра­но, че „по га­дже­то ти се по­з­на­ва пи­е­не­то”. В кни­га­та Ла­фа­за­но­ви не са за­б­ра­ви­ли да об­ле­кат дре­ха, от ко­я­то лъ­ха лю­бо­в­та към сво­бо­д­ния и обе­к­ти­вен смях. За­то­ва „Пъл­но­лу­дие или две ко­фи смях” е ед­но не­об­хо­ди­мо по­ма­га­ло, за да по­па­д­нем в те­х­ния хар­мо­ни­чен свят, очер­тал кон­ту­ри­те на твор­че­с­ка­та им си­ла и про­тест сре­щу не­га­ти­в­ни­те яв­ле­ния в на­шия жи­вот. Вси­ч­ки хо­ра се сме­ем или пла­чем. Един се смее със съл­зи, друг през съл­зи.

И все пак чо­ве­кът се смее по ця­ла­та зе­мя по един и съ­щи на­чин, но по съ­в­сем дру­ги при­чи­ни, ка­з­ва проф. Илия Бе­ш­ков. Мо­же би за­то­ва тря­б­ва да про­че­тем кни­га­та на Ла­фа­за­но­ви – „Пъл­но­лу­дие или две ко­фи смях”, за да се по­с­ме­ем за­е­д­но и за­е­д­но с тях да ста­нем по-из­ви­се­ни от вче­ра.

Георги ЙОВЧЕВ