Ка­к­то и с ра­до­ст­та от ви­дя­но­то, съ­т­во­ре­но от ху­до­ж­ни­ка и скул­п­то­ра Кра­си­мир Яков в ста­ра­тел­но по­д­б­ра­на из­ло­ж­ба на ак­ва­рел и мал­ка пла­с­ти­ка в Бал­чи­ш­ка­та ху­до­же­с­т­ве­на га­ле­рия.

Ав­то­рът е ро­ден в град Пле­вен, за­вър­шил Ху­до­же­с­т­ве­на­та ака­де­мия в Со­фия през 1980 г. при проф.Ве­ли­ч­ко Ми­не­ков. Ра­бо­ти в об­ла­ст­та на гра­фи­ка­та, ак­ва­ре­ла, жи­во­пи­с­та, мал­ка­та пла­с­ти­ка и скул­п­ту­ра­та. „Ща­с­т­ли­вец” ще ста­не ем­б­ле­ма на град Пле­вен. С уча­с­тие във Фран­ция, Ки­тай, САЩ, Ру­сия, с из­ло­ж­би в Со­фия, В.Тър­но­во, Не­се­бър, Пле­вен, Бал­чик. То­ва е на­к­ра­т­ко твор­че­с­ки­ят път на ху­до­ж­ни­ка , из­пъл­нил про­с­т­ран­с­т­во­то с то­п­ли­на, про­ни­к­но­ве­ние и спо­та­е­на ра­дост от по­с­ти­г­на­то­то.

То­зи път е пре­д­с­та­вил 24 ак­ва­ре­ла, 6 от ко­и­то е съ­т­во­рил, вдъ­х­но­вен от сво­е­о­б­ра­з­на­та кра­со­та на на­шия град. Те но­сят на­з­ва­ни­я­та: „Па­но­ра­ма от Бал­чик”, „Бал­чи­ш­ки ска­ли”, „Ви­де­ния в Дво­ре­ца”…

Мо­же би то­ва е ед­но по­с­ла­ние към све­та, по­ка­з­ва­що ми­го­ве­те, свър­за­ни с на­ше­то еже­д­не­вие и ме­ч­ти­те да се пре­въз­мо­г­не би­ти­е­то. Мен ли­ч­но най-мно­го ме раз­въл­ну­ва „Мо­ми­че с глу­хар­че” – един изя­щ­но из­пи­пан ак­ва­рел, кой­то ни по­ка­з­ва пле­ни­тел­на­та вън­ш­на кра­со­та и въ­т­ре­ш­на хар­мо­ния, скри­та у де­вой­ка­та, на­вяр­но бъл­гар­ка, а мо­же би то­ва е ед­на от не­го­ви­те из­по­ве­ди за съ­вър­шен­с­т­во, ед­на ис­к­ра, ко­я­то раз­пал­ва твор­че­с­кия ме­ха­ни­зъм на из­ку­с­т­во­то. Ви­ж­да­ме го с пъл­на си­ла в „Пре­г­ръ­д­ка”, „Ча­но­ве”, „Бряг”…

От­в­ся­къ­де лъ­ха на ку­раж и та­лант в не­де­ли­мо съ­се­д­с­т­во с бо­д­рост, ко­я­то до­ми­ни­ра тър­же­с­т­ве­но ка­то на гран­ди­о­зен па­рад.

Ка­к­во да ка­жа за мал­ка­та пла­с­ти­ка – 10 скул­п­тур­ни твор­би, скри­ли в се­бе си изя­ще­с­т­во­то и кра­со­та­та на жен­с­ко­то тя­ло, не­го­ви­те за­га­дъ­ч­ни фор­ми и скри­то пре­ди­з­ви­ка­тел­с­т­во. Са­ми­те за­г­ла­вия: „Би­сер”, „Са­мо­ди­ва”, „Съ­б­ли­ча­ща се” ни про­во­ки­рат и ни ка­рат по-дъл­го вре­ме да се за­с­то­им пред тях и с тър­же­с­т­вен жест да бла­го­да­рим на ав­то­ра Кра­си­мир Яков.

Не знам кол­ко твор­че­с­ко въ­о­ду­ше­в­ле­ние е вло­жил в про­из­ве­де­ни­я­та си, тре­пе­ти­те, ко­и­то е пре­жи­вял, без да пра­ви ком­п­ро­ми­си с при­я­т­но­то усе­ща­не, че ни­ко­га не се е раз­ми­на­вал с ме­ч­ти­те си.

Вси­ч­ко по­д­ре­де­но, раз­пал­ва на­ше­то въ­о­б­ра­же­ние, за­що­то от­в­ся­къ­де бли­ка ис­к­ре­ност и па­тос с из­ве­с­т­на до­за ин­ди­ви­ду­ал­на чу­в­с­т­ви­тел­ност. Мо­же би то­ва е не­го­ва­та най-ща­с­т­ли­ва при­ви­ле­гия. А ис­ти­на е, че за до­б­ро­то изо­б­ра­зи­тел­но из­ку­с­т­во гра­ни­ци ня­ма.  Кра­си­мир Яков го до­ка­з­ва по не­о­с­по­рим на­чин.

Георги ЙОВЧЕВ