Ед­но та­лан­т­ли­во, ум­но, тру­до­лю­би­во и мно­го чу­в­с­т­ви­тел­но мо­ми­че про­во­ки­ра от из­ве­с­т­но вре­ме пре­д­с­та­ви­те ми за съ­в­ре­мен­ния млад чо­век. За ра­но фор­ми­ра­щия се ми­ро­г­лед, за фи­ло­со­ф­с­ки­те му раз­ми­с­ли и още юно­ше­с­ки­те въл­не­ния и при­с­т­ра­с­тия, за оне­зи дъл­бо­ки и не тол­ко­ва, пре­жи­вя­ва­ния и ра­зо­ча­ро­ва­ния, при­съ­щи на мла­да­та му въз­раст…

Мно­го въ­п­ро­си, ко­и­то по­ра­ж­да ед­на мал­ка, по­ч­ти джо­бен фор­мат кни­ж­ка / с ху­до­же­с­т­ве­но оформ­ле­ние до­с­та стран­но и по­ч­ти не­при­ем­ли­во за мен, не­пре­ду­бе­де­ния оби­к­но­вен чи­та­тел/, съ­дър­жа­ща око­ло 50 ли­ри­ч­ни твор­би, на­пи­са­ни от Ро­си­ца Тра­я­но­ва – мла­да­та бал­чи­ш­ка пи­са­тел­ка, ко­я­то пре­ди 7-8 ме­се­ца тол­ко­ва при­я­т­но ни из­не­на­да с ро­ма­на „Хи­ме­ра за жи­вот”. Се­га пър­ва­та и по­е­ти­ч­на кни­ж­ка но­си скром­но­то за­г­ла­вие „Ше­пот”.

Един въл­ну­ващ ше­пот на чо­век, на мо­ми­че с из­не­на­д­ва­що дъл­бо­ка ду­ше­в­ност, в ко­я­то до­ми­ни­ра по­ч­ти де­т­с­ко­то, чи­с­то­то, не­об­ре­ме­не­но­то съ­з­на­ние.

„Но ако де­т­с­ко­то във мен ум­ре, то­га­ва кол­ко аз ще стру­вам?”

Сво­бо­до­лю­би­е­то, вол­но­ст­та, стре­ме­жът към ог­ра­ни­че­ния и ос­во­бо­ж­да­ва­не от до­г­ми са оп­ре­де­ля­щи за жи­во­та в оп­ре­де­ле­на въз­раст.

„Да из­бя­гам от­въд и на во­ля сво­бо­д­но да ти­чам.”

Ду­ше­в­ност, в ко­я­то го­с­по­д­с­т­ва на­де­ж­да­та, вя­ра­та в до­б­ро­то, ве­д­ри­ят оп­ти­ми­зъм:

„Ед­на вра­та днес ми се за­т­во­ри.

Ни­що. Има и дру­ги. Все ня­коя ще се от­во­ри.”

Но има и съм­не­ния, ра­зо­ча­ро­ва­ния, раз­ми­с­ли и мла­де­ж­ки тре­пет за лю­бо­в­та, за ме­ж­ду­ли­ч­но­с­т­ни­те от­но­ше­ния, за вер­но­ст­та и при­я­тел­с­т­во­то, за тол­ко­ва още мно­го ва­ж­ни не­ща, за ню­ан­си в съ­ще­с­т­ву­ва­не­то, без ко­и­то жи­во­тът е ску­чен. И не са­мо то­ва – Ро­си Тра­я­но­ва да­ва по­е­ти­чен из­раз на об­що­чо­ве­ш­ки про­б­ле­ми и въл­не­ния, пред ко­и­то се из­п­ра­вя съ­в­ре­мен­ни­ят млад чо­век.

„Вървях и питах се:

Как? Кога? Къде?”

Вся­ка стра­ни­ч­ка от скром­на­та мал­ка кни­ж­ка с дре­бен шрифт но­си из­не­на­да с раз­но­о­б­ра­зи­е­то от ми­с­ли, чу­в­с­т­ва, раз­ми­ш­ле­ния, по­ня­ко­га твър­де зре­ли.

„Бе­тон от пя­съ­ка се пра­ви, жи­вот от це­ли се гра­ди.”

Из­не­на­д­ва с ори­ги­нал­ни­те ме­та­фо­ри и сим­во­ли, с бо­га­та­та изо­б­ра­зи­тел­ност, по­с­ти­г­на­та с мал­ко ду­ми, осо­бе­но спо­лу­ч­ли­во из­по­л­з­ва­ни­те сра­в­не­ния и ана­ло­гия с при­ро­да­та. Ед­ни ши­ро­ко от­во­ре­ни се­ти­ва са ви­де­ли пре­ле­ст­та на зим­ния пей­заж /”При­ка­з­ка от лед”/, чу­ли са пе­сен­та на лу­на­та и при­г­ла­ся­щи­те и зве­з­ди, усе­ти­ли са кра­со­та­та на про­лет­та и есен­та, на цве­тя­та, на пя­съ­ка…

След из­ку­ше­ни­е­то да пу­б­ли­ку­ва част от по­е­ти­ч­ни­те си твор­би, Ро­си пи­ше своя вто­ри ро­ман, има идея и за тре­ти. Ще учи дра­ма­тур­гия, на­вяр­но. Ка­к­то ка­з­ва са­ма в свое сти­хо­т­во­ре­ние „Обър­к­ва­ция го­ля­ма”. Спо­ред мен про­с­то се­ри­о­з­на за­я­в­ка за един из­г­ря­ващ ли­те­ра­ту­рен та­лант.

Вярвам в успеха ти, Роси!

Мария АНДРЕЕВА