Мо­ят Бог не ме ос­та­вя сам Аз съм още­тен от бу­ри­те на вя­тъ­ра От си­но­ве­те на дя­во­ла… (из дне­в­ни­ка на ху­до­ж­ни­ка Не­рон)

ДЕ­Т­С­Т­В
О­ТО – ИЗ­БО­РЪТ НА ОРЪ­ЖИЕ

Аз ид­вам от ра­в­ни­ни­те ди­ме­щи, от уг­ри­те на ро­в­ка пръст по­с­ле­д­вах сво­и­те на­де­ж­ди… (Из дне­в­ни­ка на ху­до­ж­ни­ка Не­рон)

“Аз съм и ос­та­вам тра­ки­ец, ве­рен на ро­д­но­то си се­ло… Под не­го­вия знак съм ро­ден – в по­ле­то под ед­на кру­ша. Око­ло мен пъл­зя­ха змии и ко­с­те­нур­ки. Там пти­ци­те при­г­ла­ся­ха на де­т­с­кия ми плач” (Ве­с­т­ник А-Z, 21, фе­в­ру­а­ри 1980, Ви­е­на).

… “Вяр­вам в съ­д­бо­в­но­ст­та. Ба­ща ми по­чи­на ра­но и ни ос­та­ви три де­ца в най-те­ж­ки­те го­ди­ни на вой­на­та. Ед­на ци­ган­ка ка­за на май­ка ми: от то­ва де­те ще ста­не ге­не­рал, ка­то ме по­со­чи. Аз ви­на­ги вяр­вах в то­зи ге­не­рал”, но “от де­те още ну­ж­да­та ми от не­го (ба­ща ми, бел.авт.) не по­лу­чи по­к­ри­тие и оме­ко­тя­ва­не на стра­да­ни­е­то ми”. (Пи­с­мо до А. Джу­ро­ва).

“… Вяр­вах в съ­д­ба­та, но ис­тин­с­ко­то ро­ж­де­ние ка­то тво­рец ми съ­з­да­до­ха го­ди­ни­те ка­то зе­ме­де­лец, ко­е­то ме по­то­пи в при­ро­да­та… Га­зех бос в ра­в­нин­на­та пръст, из­га­рях от па­ре­що­то слън­це и за­ту­лях жад от би­с­т­ри кла­ден­че­та и ка­ле­ни че­ш­ми. Ло­вех ра­ци ка­то па­с­тир­че и не­пре­къ­с­на­то ра­бо­тех. Пле­тях ко­ш­ни­ци или ко­шо­ве за пля­ва… Хо­ра­та не ме раз­би­ра­ха и на­б­рах го­лям ком­п­лекс за ма­ло­цен­ност, от кой­то по-къ­с­но на­п­ра­вих ос­т­ро оръ­жие за за­щи­та на ли­ч­но­ст­та ми… Ина­че оби­чам хо­ра­та, но с то­ва ос­т­рие ми се ще да се по­ре­же все­ки мой зло­же­ла­тел…”

/Про­дъл­жа­ва в сле­д­ва­щия брой/

Аксиния ДЖУРОВА